Александър Дюма-син
Дамата с камелиите (9)

9

— Добър вечер, скъпи Гастон — каза Маргьорит на моя другар. — Много се радвам да ви видя. Защо не дойдохте в ложата ми в театър „Вариете“?

— Страхувах се да не бъда натрапник.

— Приятелите — и Маргьорит наблегна на тази дума, като че ли искаше присъствуващите да разберат, че въпреки интимния начин, по който го посрещна, Гастон беше и винаги е бил само приятел, — приятелите никога не са натрапници.

— Тогава ще ми позволите да ви представя господин Арман Дювал!

— Вече бях разрешила на Прюданс да го направи.

— Всъщност, госпожо — казах аз тогава, като се поклоних и успях да издам горе-долу разбираеми звуци, — вече имах честта да ви бъда представен.

Прелестните очи на Маргьорит като че ли се поровиха из спомените й, но тя не си спомни нища или се направи, че не си спомня.

— Госпожо — продължих тогава аз, благодарен съм ви, че сте забравили това първо запознанство, защото бях много смешен и навярно съм ви се сторил твърде скучен. Това беше преди две години в Опера-Комик, аз бях с Ернест дьо…

— Ах, спомням си! — каза Маргьорит с усмивка. — Не вие бяхте смешен, а аз бях заядлива, каквато съм и сега, но по-малко. Простихте ли ми, господине?

Тя ми подаде ръка и аз я целунах.

— Да, наистина — продължи тя. — Представете си, аз имам лошия навик да смущавам хората, които виждам за първи път. Много е глупаво. Лекарят ми каза, че това е, защото съм нервна и вечно болна: вярвайте на лекаря.

— Но вие изглеждате много добре.

— О, аз бях много болна.

— Знам.

— Кой ви каза това?

— Всички го знаеха. Често идвах да се осведомявам за здравето ви и с удоволствие научих за оздравяването ви.

— Никога не са ми предавали визитната ви картичка.

— Никога не съм я оставял.

— Да не би вие да сте този млад човек, който по време на боледуването ми е идвал всеки ден да се осведомява за състоянието ми и никога не пожелал да каже името си?

— Да, аз съм.

— Тогава вие сте не само много добър. Вие сте благороден. Графе, вие не бихте направили това — добави тя, като се обърна към господин дьо Н. и отправи към мен един от онези погледи, чрез които жените допълват мнението си за един мъж.

— Аз ви познавам само от два месеца — отвърна графът.

— А господинът ме познава едва от пет минути. Вие винаги говорите глупости.

Жените са безпощадни към хората, които те не обичат.

Графът се изчерви и прехапа устни.

Стана ми жал за него, защото той изглеждаше влюбен като мен и грубата откровеност на Маргьорит навярно го правеше много нещастен, особено в присъствието на двама непознати.

— Вие свирехте, когато влязохме — казах аз тогава, за да променя разговора. — Ще ми доставите ли удоволствието да се отнасяте към мен като към стар познат и не бихте ли продължили?

— О! — каза тя, като се тръшна на канапето и ни покани да седнем. — Гастон знае добре как свиря. Когато съм сама с графа, може, но не бих искала да ви накарам да изтърпите такова мъчение.

— Вие имате такова предпочитание към мен? — възрази графът с усмивка, на която се мъчеше да придаде изтънчен и ироничен израз.

— Напразно ме упреквате — това е единственото ми предпочитание към вас.

Ясно беше, че този младеж няма да има думата. Той отправи истински умолителен поглед към младата жена.

— Е, кажете, Прюданс — продължи Маргьорит, — направихте ли това, за което ви помолих?

— Да.

— Добре, ще ми разкажете по-късно. Трябва да поговорим. Няма да си тръгнете, преди да съм ви казала нещо.

— Ние сме може би нетактични — казах тогава аз. — И сега, когато ние или по-точно аз успях да издействувам второ представяне, за да се забрави първото, то ние с Гастон ще се оттеглим.

— За нищо на света. Аз не казвам това за вас. Напротив, искам вие да останете.

Графът извади много елегантен часовник и погледна часа.

— Време е за клуба — каза той.

Маргьорит не отговори нищо.

Тогава той се отдели от камината и се приближи до нея:

— Довиждане, госпожо.

Маргьорит стана.

— Довиждане, драги графе, вече си тръгвате?

— Да, страхувам се, че ви отегчавам.

— Вие не ме отегчавате днес повече, отколкото през другите дни. Кога ще ви видим пак?

— Когато ми разрешите.

— Тогава сбогом!

Признайте, това бе жестоко.

За щастие графът беше твърде добре възпитан и имаше чудесен характер. Той не отвърна, а само целуна ръката, която Маргьорит му подаде небрежно, и излезе, след като ни поздрави.

Когато излизаше, той погледна Прюданс.

Тя повдигна рамене с вид, който означаваше:

„Какво искате, направих всичко, каквото можах.“

— Нанин, освети пътя на господин графа.

Чухме как външната врата се отвори и затвори.

— Най-сетне! — извика Маргьорит, като се появи отново. — Отиде си. Това момче ми действува ужасно на нервите.

— Но, мила — каза Прюданс, — вие наистина сте много лоша с него, а той е толкова добър и внимателен към вас. Ето на камината часовник, който той ви е подарил и който, сигурна съм, му е струвал най-малко хиляда екю.

Госпожа Дюверноа се бе приближила до камината и си играеше със скъпоценния предмет, за който говореше, като го гледаше алчно.

— Скъпа — каза Маргьорит, като сядаше пред пианото, — когато претеглям, от една страна, това, което ми дава, и от друга — това, което ми говори, намирам, че неговите посещения му излизат евтино.

— Това нещастно момче е влюбено във вас.

— Ако трябваше да слушам всички, които са влюбени в мен, нямаше да имам време дори да вечерям.

Тя посвири малко, след което се обърна и ни каза:

— Ще пийнете ли нещо? Аз бих пийнала малко пунш.

— А аз бих хапнала пиле — каза Прюданс. — Какво бихте казали, ако вечеряме?

— Точно така, да отидем да вечеряме — каза Гастон.

— Не, тук ще вечеряме.

Маргьорит позвъни. Нанин влезе.

— Прати да ни донесат нещо за вечеря.

— Какво?

— Каквото искаш, само че бързо, бързо.

Нанин излезе.

— Точно така — каза Маргьорит, като подскачеше като дете. — Ще вечеряме. Колко е досаден този глупак графът.

Колкото повече гледах тази жена, толкова повече ме очароваше. Тя беше прекрасна. Дори в нейната слабост имаше изящество.

Съзерцавах я.

Би ми било трудно да обясня какво ставаше с мен. Бях изпълнен със снизхождение към живота й, бях възхитен от красотата й. Това доказателство за нейното безкористие — че не приемаше един млад, елегантен и богат мъж, готов да се разори за нея — извиняваше в очите ми всичките й минали грешки.

В тази жена имаше някаква душевна чистота.

Виждаше се, че бе още в началото на порока. Уверената й походка, гъвкавото й тяло, розовите й разтворени ноздри, големите й очи с леки сини сенки разкриваха една от онези пламенни натури, които разнасят около себе си ухание на сласт като мускалите на Изтока — дори и здраво запушени, те издават аромата на парфюма, който съдържат.

С една дума, поради природата й или поради болестното й състояние от време на време в очите на тази жена проблясваха мълниеносни желания, чието осъществяване би било божествено откровение за този, когото тя би обичала. Само че тези, които бяха обичали Маргьорит, вече нямаха брой, а онези, които тя бе обичала — все още не съществуваха.

В това момиче човек откриваше девицата, която случайно е станала куртизанка, и от друга страна, се виждаше, че малко е необходимо на куртизанката, за да бъде най-влюбената и най-чиста девица. Маргьорит притежаваше все още гордост и независимост: две чувства, които, ако ги накърните, могат да направят това, което върши целомъдрието. Аз мълчах. Душата и сърцето ми бяха изпълнени с възхищение.

— Значи — продължи изведнъж тя, — вие идвахте да се осведомявате за състоянието ми, когато бях болна?

— Да.

— Знаете ли, че това е много красиво! И какво мога да направя за вас, за да ви се отблагодаря?

— Да ми позволите да ви виждам от време на време.

— Когато желаете от пет до шест и от единадесет до полунощ. Гастон, изсвирете ми „Покана за танц“.

— Защо?

— Първо, за да ми доставите удоволствие, и после, защото не мога да го изсвиря сама.

— Какво ви затруднява?

— Третата част, пасажът в диез.

Гастон стана, седна пред пианото и засвири тази прекрасна мелодия на Вебер, чиито ноти бяха разтворени на пулта.

Маргьорит, облегната с една ръка на пианото, гледаше в нотната тетрадка, следеше с поглед всяка нота и я изпяваше тихо и когато Гастон стигна до посочения пасаж, тя затананика, движейки пръстите си по гърба на пианото.

— Ре, ми, ре, до, ре, фа, ми, ре — ето това не мога да изсвиря. Повторете.

Гастон повтори, след което Маргьорит му каза:

— Сега ме оставете и аз да опитам.

Тя седна пред пианото и на свой ред изсвири този пасаж, но непослушните й пръсти бъркаха винаги една от нотите.

— Възможно ли е — каза тя с истинска детска упоритост — да не мога да изсвиря този пасаж! Вярвате ли, понякога стоя до два часа сутринта над него! И като си помисля, че този глупак графът го свири прекрасно, и то без ноти, струва ми се, че това именно ме вбесява срещу него.

И тя повтори пак, но все със същия резултат.

— Дявол да ги вземе и Вебер, и музиката, и пианото! — каза тя, като запрати нотите на другия край на стаята. — Възможно ли е да не мога да изсвиря осем диеза последователно!

И тя скръсти ръце, като ни гледаше и тропаше с крак.

Кръв заля бузите й и лека кашлица разтвори устните й.

— Хайде, хайде — каза Прюданс, която беше свалила шапката си и приглаждаше сресаната си на път коса пред огледалото. — Пак ще се ядосате и ще ви прилошее. Хайде да вечеряме, това е по-добре. Аз умирам от глад.

Маргьорит отново позвъни, после пак седна на пианото и запя полугласно някаква неприлична песен, чийто акомпанимент не сбърка никъде.

Гастон също знаеше тази песен и те направиха нещо като дует.

— Не пейте тези мръсотии — казах аз приятелски на Маргьорит с молба в гласа.

— О! Колко сте целомъдрен! — каза ми тя, като се усмихна и ми подаде ръка.

— Не заради мен, а заради вас.

Маргьорит направи едно движение, с което искаше да каже: „О, аз отдавна съм се простила с целомъдрието.“

В този момент се появи Нанин.

— Готова ли е вечерята? — попита Маргьорит.

— Да, госпожо, след малко.

— Всъщност — каза ми Прюданс — вие не сте разгледали апартамента. Елате да ви го покажа.

Вие знаете, салонът беше приказен.

Маргьорит ни придружи за малко, после повика Гастон и отиде с него в трапезарията, за да провери дали вечерята е сложена.

— Я виж ти! — каза високо Прюданс, като видя на една етажерка фигурка от порцелан и я взе в ръце. — Не знаех, че имате такова човече!

— Кое?

— Едно овчарче, което държи клетка с птичка.

— Вземете го, ако ви харесва.

— О! Боя се, че ще ви липсва.

— Исках да го дам на камериерката си. Намирам го отвратително; но щом ви харесва, вземете го.

Прюданс видя само подаръка, но не и начина, по който бе направен. Тя сложи човечето настрана и ме заведе в будоара, където ми показа два малки портрета един до друг, и ми каза:

— Ето граф дьо Г., който беше много влюбен в Маргьорит. Той й създаде име в обществото. Познавате ли го?

— Не. А този? — попитах аз, като посочих другия портрет.

— Това е малкият виконт дьо Л. Той бе принуден да замине.

— Защо?

— Защото бе почти разорен. Ето един, който обичаше Маргьорит!

— И тя сигурно го е обичала.

— Тя е толкова странно момиче, никога не знаеш какво да мислиш. Вечерта в деня на заминаването му както обикновено тя беше на представление, макар че при заминаването бе плакала.

В това време Нанин влезе и съобщи, че вечерята е сложена.

Когато влязохме в трапезарията, Маргьорит се беше облегнала на стената, Гастон държеше ръцете й и тихо й говореше:

— Вие сте луд — отвърна му Маргьорит. — Знаете много добре, че не ви искам. Не може да искате от жена като мен, която познавате вече две години, да ви стане любовница. Ние или се отдаваме веднага, или никога. Хайде, господа, на масата.

И като се отскубна от ръцете на Гастон, Маргьорит го настани да седне от дясната й страна, мен от лявата и после каза на Нанин:

— Преди да седнеш, поръчай в кухнята, ако някой звъни, да не се отваря.

Това нареждане бе дадено в един часа след полунощ.

На тази вечеря се смяхме, пихме и ядохме много.

След известно време веселието беше достигнало до крайни предели и от време на време се казваха думи, които някои намират за забавни, но омърсяват устата на този, който ги изрича. Обаче Нанин, Прюданс и Маргьорит ги посрещаха с шумно одобрение. Гастон се забавляваше искрено; той беше добро момче, но характерът му бе малко похабен от придобитите навици. По едно време и на мен ми се прииска да се развлека, сърцето и мисълта ми да бъдат безразлични към зрелището, което се разкриваше пред очите ми, и да взема участие в тази веселба, която, изглежда, бе едно от ястията на вечерята. Но малко по малко аз се откъснах от този шум, чашата ми стоеше пълна и ми ставаше почти тъжно, когато виждах това красиво, двадесетгодишно създание да пие, да говори като хамалин и да се смее още повече, колкото по-безобразни думи се говореха.

Но тази веселост, този начин да се приказва и да се пие, които у другите сътрапезници изглеждаха последица от разврат, от навик или от прасилване, у Маргьорит, струваше ми се, беше някаква нужда да забрави, някаква треска, нервна възбуда. При всяка чаша шампанско бузите й се покриваха с трескава червенина, леката кашлица в началото на вечерята постепенно бе станала доста силна и я принуждаваше да отмята глава на облегалката на стола и да притиска с ръце гърдите си всеки път, когато се закашляше.

Страдах заради болката, която навярно тези всекидневни прекалени развлечения предизвикваха в този крехък организъм.

После се случи това, което бях предвидил и от което се боях. Към края на вечерята един пристъп, много по-силен от досегашните, разтърси Маргьорит. Струваше ми се, че гърдите й се раздират отвътре.

Нещастното момиче стана червено, затвори очи от болка и поднесе към устните си кърпата, на която се появи капка кръв. Тогава Маргьорит стана и изтича в будоара си.

— Какво й стана на Маргьорит? — попита Гастон.

— Много се смя и сега храчи кръв — каза Прюданс. — О! Не е страшно, това й се случва всеки ден. Ще се върне. Нека да я оставим сама, тя предпочита това.

Що се отнася до мен, аз не можах да издържа и за голяма изненада на Прюданс и Нанин, които ми викаха да се върна, отидох при Маргьорит.