Александър Дюма-син
Дамата с камелиите (18)

18

Трудно ми е да ви разкажа подробности за новия живот. Той се състоеше от поредица детинщини, очарователни за нас, но нищо незначещи за тези, на които бих ги разказал. Вие знаете какво значи да обичаш жена, знаете колко къси стават дните и с каква любовна леност очаквате следващия ден. Познавате тази пълна забрава, която се ражда от силна, доверчива и споделена любов. Всяко същество, освен любимата жена, ти се струва излишно създание. Съжаляваш за раздадените вече частици от сърцето си на други жени и не виждаш възможност някога да притиснеш друга ръка освен тази, която притискаш сега. Мозъкът ти нито може да работи, нито вече има някакви спомени, нищо, което би могло да го отвлече от единствената мисъл, от която е изцяло завладян. И всеки ден откриваш в любимата си ново очарование, непознато наслаждение.

Животът е само непрекъснато изпълнение на едно постоянно желание, душата се превръща във весталка, която поддържа свещения огън на любовта.

Вечер често отивахме да седнем в горичката над къщата. Тук слушахме веселите съзвучия на нощта. И мислехме за близкия час, когато щяхме да останем до сутринта в обятията един на друг. Понякога пък се излежавахме през целия ден, без да оставим дори слънцето да проникне в стаята. Завесите бяха плътно спуснати и външният свят за известно време преставаше да съществува за нас. Единствена Нанин имаше право да отваря вратата ни, и то само за да ни поднесе храна. Ядяхме, без да ставаме, като прекъсвахме храненето си с непрекъснати смехове и лудории. После следваше кратък сън, защото, потъвайки в любовта, ние бяхме като двама упорити гмуркачи, които се издигат на повърхността само за да си поемат дъх.

Забелязвах обаче у Маргьорит мигове на печал, а понякога дори сълзи. Питах я откъде идва тази ненадейна тъга, а тя ми отговаряше:

— Нашата любов не е обикновена, скъпи Арман. Ти ме обичаш, като че ли никога не съм принадлежала на никого, и аз треперя, че по-късно ще се разкайваш за любовта си, ще обявиш миналото ми за престъпление и ще ме принудиш да се хвърля отново в съществуването, от което ме измъкна. Знай, че сега, когато опитах този нов живот, бих умряла, ако трябва да живея по старому. Кажи ми, че никога няма да ме изоставиш.

— Кълна ти се!

При тези думи тя ме поглеждаше в очите, като че ли искаше да прочете в тях дали клетвата ми е искрена, после се хвърляше в обятията ми и като скриваше глава в гърдите ми, казваше:

— Ти не знаеш колко много те обичам!

Една вечер се бяхме облакътили на перваза на прозореца, гледахме луната, която като че ли трудно изплуваше из леглото си от облаци, и слушахме как вятърът люлее шумно дърветата. Държахме се за ръка и вече четвърт част мълчахме, когато Маргьорит ме попита:

— Ето че наближава зимата. Искаш ли да заминем?

— За къде?

— За Италия.

— Скучно ли ти е?

— Боя се от зимата, боя се преди всичко от завръщането ни в Париж.

— Защо?

— Заради много неща.

И тя продължи бързо, без да ми обясни причините за страха си.

— Искаш ли да заминем? Ще продам всичко, което имам, и ще отидем да живеем там. Нищо няма да напомня за това, което бях, никой няма да узнае коя съм. Искаш ли?

— Да заминем, Маргьорит, ако това ти доставя удоволствие. Да направим едно пътешествие — казах й аз. — Но защо е необходимо да продадеш неща, които ще бъдеш щастлива да намериш при завръщането си? Не съм толкова беден, за да приема такава жертва, но имам достатъчно, за да можем спокойно да пътуваме пет-шест месеца, ако това ти доставя удоволствие.

— Всъщност не — продължи тя, като се дръпна от прозореца и отиде да седне на канапето, в тъмната част на стаята. — Защо да отиваме да харчим толкова пари. Вече предостатъчно ти струвам и тук.

— Ти ме упрекваш за това, Маргьорит, не е благородно от твоя страна.

— Прости ми, приятелю — каза тя, като ми подаде ръка. — Това буреносно време ми действува на нервите. Не казвам това, което искам да кажа.

И след като ме целуна, тя изпадна в продължителна мечтателност.

Често имаше такива сцени, не знаех какво ги пораждаше, но долавях у Маргьорит чувство на безпокойство за бъдещето. Не можеше да се съмнява в любовта ми, защото с всеки ден тя ставаше по-силна, и въпреки това често я виждах тъжна, но винаги изтъкваше, че причината за тъгата й е здравословното й състояние.

Страхувайки се да не се отегчи от твърде еднообразния ни живот, аз й предлагах да се върнем в Париж, но тя винаги отхвърляше това предложение и ме убеждаваше, че не можела да бъде никъде така щастлива, както тук на село.

Прюданс идваше рядко, но за сметка на това Маргьорит пишеше писма, които никога не поисках да прочета, макар че всеки път те я караха да изпада в дълбоко безпокойство. Не знаех какво да мисля.

Един ден Маргьорит остана в стаята. Влязох. Тя пишеше.

— На кого пишеш? — попитах аз.

— На Прюданс. Искаш ли да ти прочета писмото?

Ужасявах се от всичко, което можеше да изглежда като подозрение. Отговорих на Маргьорит, че не ми беше необходимо да знам какво пише и все пак бях убеден, че това писмо щеше да ми разкрие истинската причина за тъгата й.

На другия ден времето беше прекрасно. Маргьорит ми предложи да се поразходим с лодката и да посетим остров Кроаси. Тя изглеждаше твърде весела. В пет часа се прибрахме.

— Госпожа Дюверноа беше тук — каза Нанин, като ни видя да влизаме.

— Замина ли си? — попита Маргьорит.

— Да, с колата на мадам. Тя каза, че това било уговорено.

— Много добре — отвърна живо Маргьорит. — Нека ни сервират.

Два дена по-късно пристигна писмо от Прюдайс и в продължение на петнадесет дни Маргьорит, изглежда, бе скъсала с тайнствените си меланхолии, за които непрекъснато ми искаше прошка, откакто вече не се появяваха.

Но Прюданс не връщаше колата.

— Защо Прюданс не ти изпраща купето? — попитах един ден.

— Един от конете е болен и се извършват някакви поправки по колата. По-добре това да стане, докато сме тук, където нямаме нужда от нея, вместо след завръщането ни в Париж.

Няколко дена по-късно Прюданс дойде да ни види и потвърди думите на Маргьорит.

Двете жени се разхождаха сами в градината и когато се присъединих към тях, те промениха разговора.

Вечерта, когато си тръгваше, Прюданс се оплака, че й е студено, и помоли Маргьорит да й услужи с кашмира си.

Така измина месец, през който Маргьорит бе по-весела и влюбена, откогато и да било.

Но колата не бе изпратена, кашмирът не бе върнат, всичко това, без да искам, ме заинтригува и понеже знаех в кое чекмедже Маргьорит слагаше писмата на Прюданс, използувах случая, когато тя се намираше в дъното на градината, отидох бързо до чекмеджето и се опитах да го отворя. Но напразно — то бе заключено. Тогава се опитах да отворя чекмеджетата, където обикновено стояха бижутата и диамантите. Те се отвориха без никаква трудност, но ковчежетата бяха изчезнали заедно със съдържанието, разбира се.

Остър страх прониза сърцето ми.

Щях да поискам от Маргьорит да ми каже истината за изчезването им, но тя сигурно нямаше да ми разкрие нищо.

— Скъпа Маргьорит казах й аз тогава, — идвам да ти поискам разрешение да отида в Париж. У дома не знаят къде се намирам, а сигурно съм получил от баща си писма. Той навярно се безпокои и трябва да му отговоря.

— Иди, приятелю — ми каза тя, — но се върни рано.

Заминах. При пристигането си веднага отдох при Прюданс.

— Кажете — попитах я аз, без никакъв увод, — отговорете ми честно, къде са конете на Маргьорит?

— Продадени.

— Кашмирът?

— Продаден.

— Диамантите?

— Заложени.

— И кой ги продаде и заложи?

— Аз.

— Защо не ме предупредихте?

— Защото Маргьорит ми забрани.

— А защо не ми поискахте пари?

— Защото тя не искаше.

— За какво отидоха тези пари?

— За плащания.

— Значи, тя има много дългове?

— Близо тридесет хиляди франка. А, драги, аз ви казвах, нали? Тогава не ми повярвахте. Е, сега се убедихте. Тапицерът, на който херцогът плащаше, бил изхвърлен, когато отишъл при него. На другия ден херцогът му писал, че няма нищо да направи за госпожица Готие. Този човек искаше парите си, дадохме му част от дължимата сума; това са няколкото хиляди франка, които ви поисках. После „милостиви“ хора го предупредили, че неговата длъжница е изоставена от херцога и живее с един младеж без състояние. Другите кредитори, също така предупредени, поискаха парите си и започнаха опис на покъщнината. Маргьорит реши да продаде всичко, но вече беше късно, а и аз щях да се противопоставя. Трябваше да се плаща и за да не ви иска пари, продаде конете си, кашмирите си и заложи бижутата си. Искате ли квитанциите на купувачите и на заложната къща?

Прюданс отвори някакъв шкаф и ми показа книжата.

— Ах, вие смятате — продължи тя с онова упорство на жена, която има право да каже: „Аз бях права!“, — вие смятате, че е достатъчно да се обичате и да отидете да живеете безгрижно на село? Не, приятелю, не. Наред с идеалния живот съществува и материален и най-благородните решения са свързани с жалки нишки за земята, но тези нишки са железни и не могат лесно да се скъсат. Ако Маргьорит не ви е изневерила досега двайсет пъти, това е, защото тя притежава изключителен характер. Права бях, като я съветвах да го направи, защото ми беше мъчно да гледам как бедното момиче се лишава от всичко. Тя не пожела. Каза ми, че ви обича и че за нищо на света няма да ви изневери. Всичко това е много красиво, много поетично, но с такава монета не се плаща на кредиторите. И сега, повтарям ви, тя не може да се оправи с по-малко от тридесет хиляди франка.

— Добре, аз ще дам тази сума.

— Ще я вземете назаем?

— Боже мой, да!

— Ама че хубава работа ще извършите, ще се скарате с баща си, ще се лишите от доходите си, а пък и тридесет хиляди франка не се намират така лесно изведнъж. Вярвайте ми, драги Арман, познавам по-добре жените от вас. Не правете тази лудост, за която ще съжалявате един ден. Бъдете разумен. Не ви казвам да напуснете Маргьорит, но да живеете с нея така, както в началото на лятото. Не й пречете да се измъкне от затрудненото си положение. След време херцогът ще се върне при нея. Граф дьо Н., ако тя го приеме, вчера пак ми каза, че ще плати всичките й дългове и ще й дава четири-пет хиляди франка на месец. Той има двеста хиляди франка рента. Това е добро положение за нея, докато вие все някога ще трябва да я напуснете. Не чакайте да бъдете разорен; още повече този граф дьо Н. е глупак и нищо не ще ви пречи да бъдете любовник на Маргьорит. В началото тя ще си поплаче, но накрая ще свикне и един ден ще ви благодари за това, което сте направили. Приемете, че Маргьорит е омъжена и че вие мамите съпруга й — това е всичко. Веднъж вече ви казах всичко това. Само че тогава все още бе само съвет, а днес е почти необходимост.

Прюданс бе безпощадно права.

— Това е — продължи тя, като прибра книжата, които ми бе показала. — Държанките знаят само, че ще ги обичат, но никога, че те ще обичат, иначе щяха да спестят пари и на тридесет години биха могли да си позволят лукса да имат любовник безкористно. Ако някога знаех това, което знам сега! Нищо не казвайте на Маргьорит и я отведете в Париж. Живяхте четири-пет месеца с нея, това е достатъчно. Затворете си сега очите, това е всичко, което се иска от вас. След петнадесет дни тя ще приеме граф дьо Н. Ще спестява през зимата и следващото лято ще бъдете отново заедно. Ето така се постъпва, драги!

Прюданс изглеждаше очарована от съвета си, който отхвърлих с възмущение.

Не само любовта и достойнството ми не позволяваха да действувам така, но бях напълно убеден, че след съвместния ни живот на село Маргьорит по-скоро би умряла, отколкото да приеме тази подялба.

— Стига шеги — казах на Прюданс. — Общо колко пари трябват на Маргьорит?

— Казах ви, около тридесет хиляди франка.

— И за кога й трябва тази сума?

— До два месеца.

— Ще я получи.

Прюданс вдигна рамене.

— Ще ви дам тази сума — продължих аз, — но ми се закълнете, че няма да кажете нищо на Маргьорит.

— Бъдете спокоен.

— Ако ви изпрати още нещо за продаване или за залагане, предупредете ме.

— Няма опасност. Тя вече няма нищо.

Отбих се в къщи, за да видя дали имам писма от баща ми.

Бяха се получили четири писма.