Александър Дюма-син
Дамата с камелиите (14)

14

Щом се прибрах в къщи, аз се разплаках като дете. Няма мъж, който поне веднъж да не е бил мамен и да не знае колко много се страда.

Под влиянието на онези трескави решения, за които винаги си мислим, че ще имаме сили да ги изпълним, аз си казах, че трябва незабавно да се откажа от тази любов. Зачаках с нетърпение новия ден, за да отида да запазя място в дилижанса и да се върна при баща си и сестра си, при тази двойна обич, в която бях сигурен и която нямаше да ми изневери.

Но не исках да замина, без Маргьорит да узнае защо заминавам. Само мъж, който наистина не обича повече любовницата си, я напуска, без да й пише.

Съчиних двайсетина писма наум.

Бях имал работа с момиче, подобно на всички държанки, бях я опоетизирал твърде много, а тя се беше отнесла към мен като към ученик и за да ми изневери, си бе послужила с обидно проста хитрост, това беше ясно. Тогава честолюбието ми взе връх. Трябваше да напусна тази жена, без да й доставя удоволствието да узнае каква мъка ми причиняваше тази раздяла. Ето какво й написах с най-красивия си почерк и със сълзи на яд и болка в очи:

„Скъпа Маргьорит,

Надявам се, че Вашето вчерашно неразположение не е било сериозно. В единадесет часа отидох да попитам как сте и ми отговориха, че още не сте се прибрали. Господин дьо Ж. беше по-щастлив от мен, защото малко по-късно той също дойде и в четири часа сутринта беше все още у Вас.

Простете ми няколко скучни часа, които Ви накарах да прекарате, и бъдете сигурна, че никога няма да забравя щастливите мигове, които Ви дължа.

Бих дошъл да разбера как сте днес, но смятам да замина при баща си.

Сбогом, скъпа Маргьорит. Аз не съм нито достатъчно богат, за да Ви обичам така, както бих искал, нито достатъчно беден, за да Ви обичам така, както Вие бихте желали. Да забравим — Вие едно име, което сигурно Ви е почти безразлично, аз — едно щастие, което става невъзможно за мен.

Връщам Ви ключа, който никога не ми послужи и който може да Ви бъде полезен, ако често боледувате като вчера.“

Виждате, нямах сили да не завърша писмото без непристойна ирония, което показваше колко влюбен бях все още. Прочетох и препорчетох десет пъти това писмо и мисълта, че то ще й причини болка, ме успокои малко. Опитвах се да бъда твърд в чувствата, които привидно излагах в него, и когато в осем часа прислужникът ми дойде, аз му дадох писмото и му наредих да го занесе веднага.

— Трябва ли да чакам отговор? — попита ме Жозеф (прислужникът ми се казваше Жозеф, както всички прислужници).

— Ако ви попита дали трябва отговор, ще кажете, че не знаете и ще почакате.

Надявах се, че Маргьорит ще ми отговори.

Колко сме жалки и слаби!

През цялото време, докато прислужникът ми отсъствуваше, бях крайно възбуден. Ту си спомнях как Маргьорит ми се беше отдала и се питах с какво право й пишех това грубо писмо, когато тя можеше да ми отговори, че не господин дьо Ж. ме мами, а аз мамя господин дьо Ж-, разсъждение, което позволява на много жени да имат по няколко любовника. Ту пък си спомнях клетвите й и исках да убедя себе си, че писмото ми дори е много меко и че не съществуват достатъчно силни изрази, за да засегнат жена, която се надсмива на една толкова искрена любов. После си казах, че по-добре щеше да бъде да не бях й писал, а да бях отишъл през деня у тях и по този начин да се радвам на сълзите, които щях да я накарам да пролее.

Най-сетне се питах какво щеше да ми отговори и вече бях готов да повярвам на извинението, което би ми дала.

Жозеф се върна.

— Какво стана? — го попитах.

— Господине — отговори ми той, — госпожата още спеше, но щом като позвъни, ще й предадат писмото и ако има отговор, ще го донесат.

Тя спеше!

Двадесет пъти бях готов да пратя да вземат това писмо, но винаги си казвах:

„Може би вече са й го предали и ще изглежда, че се разкайвам.“

Колкото повече наближаваше часът, в който се надявах да получа отговор, толкова повече съжалявах, че й бях писал.

Удари десет часа, единадесет часа, стана обяд.

Бях готов да отида на срещата, като че ли нищо не беше се случило. Просто не знаех какво да мисля, за да се измъкна от железния пръстен, който ме душеше.

Тогава реших, със суеверието на хората, които очакват нещо, че ако изляза за малко, при завръщането си ще намеря отговор. Нетърпеливо чаканите отговори пристигат винаги когато човек не си е в къщи.

Излязох под предлог, че отивам да обядвам.

Вместо да обядвам в кафене Фоа, на ъгъла на булеварда, както обикновено правех, предпочитах да обядвам в Пале-Роаял и да мина по улица Антен. Щом забелязвах отдалече някоя жена, все ми се струваше, че виждам Нанин, която ми носи отговор. Минах по улица Антен, без да срещна дори един комисионер. Стигнах до Пале-Роаял и влязох при Вери. Келнерът ми сервира или по-точно ми поднесе каквото си искаше, защото аз не ядох.

Без да искам, погледът ми постоянно се насочваше към стенния часовник.

Прибрах се, убеден, че ще намеря писмо от Маргьорит.

Портиерът не беше получил нищо. Надявах се, че прислужникът ми знае нещо. Но той не беше виждал никого след моето излизане. Ако Маргьорит желаеше да ми отговори, досега тя щеше да направи това.

Започнах да съжалявам, че написах такова писмо. Трябваше да не й се обаждам изобщо и може би от безпокойство тя щеше да предприеме нещо. Като не отида на срещата, тя би ме попитала за причините на отсъствието ми и чак тогава би трябвало да й ги кажа. По този начин тя би започнала да се оправдава, а аз точно това исках. Вече чуствувах, че каквито и причини да изтъкнеше, щях да й повярвам и бих предпочел всичко, стига само да продължа да я виждам.

Вече започнах да мисля, че сама ще дойде при мен, но часовете минаваха, а тя не идваше.

Наистина Маргьорит не беше като всички жени, защото малко са тези, които, получавайки писмо, подобно на моето, не ще отговорят нищо. В пет часа изтичах на Шан-з-Елизе.

„Ако я срещна — мислех си аз, — ще се престоря на безразличен и тя ще се убеди, че вече не мисля за нея.“

На завоя на улица Роаял я видях да минава с колата си. Срещата бе толкова неочаквана, че пребледнях. Не знам дали тя забеляза вълнението ми, но аз бях толкова смутен, че видях само колата й.

Не продължих разходката си по Шан-з-Елизе. Гледах афишите на театрите, защото имах още една възможност да я видя.

В Пале-Роаял щеше да има премиера. Маргьорит, разбира се, трябваше да присъствува.

В седем часа бях в театъра.

Всички ложи се изпълниха, но Маргьорит не се появи.

Тогава напуснах Пале-Роаял и обходих всички театри, които тя най-често посещаваше: в театър „Водевил“, във „Вариете“, в Опера-Комик.

Нямаше я никъде.

Или писмото й бе причинило голяма мъка и не й беше до представление, или се страхуваше да не ме срещне и искаше да избегне обяснението.

Ето какво ми подсказваше суетността, когато вървях по булеварда и срещнах Гастон. Той ме попита откъде идвам.

— От Пале-Роаял.

— А аз от Операта — каза ми той. — Мислех даже, че ще ви видя там.

— Защо?

— Защото Маргьорит беше там.

— Ах, значи, тя беше в Операта?

— Да.

— Сама?

— Не, с една приятелка.

— Само с нея?

— Граф дьо Ж. влезе за момент в ложата й. Но тя си тръгна с херцога. Очаквах всеки момент да се появите. До мен имаше място, което през цялата вечер остана свободно и бях убеден, че е запазено за вас.

— Но защо трябва да ходя там, където е Маргьорит?

— Господи, защото сте неин любовник!

— Кой ви каза това?

— Прюданс, вчера я срещнах. Поздравявам ви, драги, тя е красива любовница и не всеки, който я пожелае, я притежава. Запазете я, тя ще ви прави чест.

Това тъй обикновено разсъждение на Гастон ми доказа колко е смешна чувствителността ми.

Ако го бях срещнал предния ден и ако ми беше говорил така, сигурно нямаше да напиша тазсутрешното глупаво писмо.

Бях почти готов да отида при Прюданс и да я изпратя да каже на Маргьорит, че искам да говоря с нея. Но се страхувах, че за да си отмъсти, Маргьорит може да не ме приеме. Прибрах се в къщи, след като минах по улица Антен. Попитах отново портиера дали няма за мен пйсмо.

Нищо!

Може би иска да види дали ще предприема нови постъпки и дали ще се откажа от днешното си писмо, казах си аз, като си лягах, но като види, че не й пиша повторно, утре тя ще ми пише.

Тази вечер най-много се разкаях за това, което бях извършил, Бях сам в къщи, не можех да заспя, разскъсван от безпокойство и ревност. А ако бях оставил нещата да следват пътя си, сега щях да съм при Маргьорит и да слушам прелестните думи, които бях чувал само два пъти и от които ми пламваха ушите.

Ужасното в моето положение бе това, че разсъжденията ми показваха, че не бях прав. Наистина всичко ми подсказваше, че Маргьорит ме обича. Първо, намерението й да прекара само с мен лятото на село, после очевидността, че нищо не я караше да ми бъде любовница, след като моето състояние бе недостатъчно не само за нейните нужди, но дори и за капризите й. Тя се е надявала да срещне в мен искрена обич, която да й бъде като отмора след продажната любов, с която живееше, а аз още на втория ден разруших тази надежда и заплащах с непристойна ирония любовта през двете нощи. Това, което правех, беше повече от смешно — то беше грубо. Не бях дори платил на тази жена, за да имам право да осъждам живота й, и като се оттеглях още на втория ден, нямах ли вид на любовен паразит, който се страхува да не му представят сметката за неговата вечеря? Познавах Маргьорит едва от тридесет и шест часа, от двадесет и четири часа бях неин любовник и вече играех ролята на оскърбен. Вместо да съм щастлив, че отделя време за мен, аз исках да бъде изцяло моя и да я принудя да прекъсне изведнъж всички връзки с миналото, които бяха осигуровката за бъдещето й. В какво можех да я упрекна? В нищо. Тя ми бе писала, че не се чувствува добре, а можеше да ми каже грубо, с грозната откровеност на някои жени, че трябва да приеме един свой любовник. Вместо да повярвам на писмото й, вместо да се разхождам по всички улици на Париж с иаключение на улица Антен, вместо да прекарам вечерта с моите приятели и на другия ден да отида в посочения час, аз играех ролята на Отело, шпионирах я и смятах да я накажа, като повече не я виждам. Напротив, тя сигурно се радва на тази раздяла. Навярно ме е намерила за безкрайно глупав и мълчанието й не показваше дори злопаметство, то изразяваше презрение.

Може би тогава трябваше да направя на Маргьорит подарък, който да не остави никакво съмнение за моята щедрост и който би ми позволил да се отнасям с нея като с държанка и да смятам, че съм й се издължил. Но аз сметнах, че и с най-незначителния жест, който напомня сделка, ще накърня ако не любовта, която тя изпитваше към мен, то поне любовта ми към нея. Понеже тази любов беше толкова чиста, че не допускаше подялба, не можех да заплатя с подарък, колкото и хубав да е той, щастието, което ми бе дадено, независимо от краткостта му.

Ето какво си, повтарях през нощта и бях готов всеки момент да отида да по кажа на Маргьорит.

Когато настъпи утрото, все още не спях, тресеше ме. Беше ми невъзможно да мисля за друго освен за Маргьорит.

Както сам виждате, трябваше да взема окончателно решение: да скъсам с тази жека или да се отърва от скрупулите си, ако тя, разбира се, все още се съгласеше да ме приеме. Но вие знаете, човек винаги отлага взимането на окончателното решение. Понеже не можех да стоя в къщи, а не смеех да отида при Маргьорит, опитах следния начин, за да се приближа до нея, начин, който при успех честолюбието ми можеше да отдаде да случайност.

Беше девет часът. Изтичах при Прюданс, която ме попита на какво дължи това ранно посещение.

Не посмях да й кажа искрено какво ме водеше у тях. Отговорих й, че бях излязъл рано, за да запазя място в дилижанса за К., където живееше баща ми.

— Вие сте много щастлив — каза ми тя, — че можете да напуснете Париж в това хубаво време.

Погледнах Прюданс и се попитах дали не ми се подиграва.

Но лицето й бе сериозно.

— Ще отидете ли да се сбогувате с Маргьорит? — запита тя все така сериозно.

— Не.

— Добре правите.

— Така ли мислите?

— Разбира се. След като сте скъсали с нея, защо да я виждате отново?

— Значи, вие знаете за нашата раздяла?

— Тя ми показа писмото ви.

— И какво ви каза?

— Каза ми: „Драга Прюданс, вашето протеже не е любезно. Такива писма човек си ги мисли, но не ги пише.“

— И с какъв тон ви каза това?

— Като се смееше и добави: „Той два пъти вечеря в къщи и дори не ми направи посещението на учтивост, което се полага след такива покани.“

Ето въздействието, което писмото и ревността ми бяха оказали. Честолюбието ми бе жестоко накърнено.

— А снощи какво прави тя?

— Беше в Операта.

— Знам. А после?

— Вечеря у тях.

— Сама?

— Мисля, с граф дьо Ж.

Значи, разривът не беше променил нищо в навиците на Маргьорит.

При такава положения някои хора казват:

„Не трябва повече да мислите за тази жена, която не ви обича.“

— Много се радвам, че Маргьорит не тъжи за мен — продължах аз, като се усмихнах насила.

— И има пълно право. Вие направихте каквото трябваше, излязохте по-благоразумен от нея, защото това момиче ви обичаше, говореше само за вас и можеше да извърши някоя лудория.

— Защо не ми отговори, след като ме обича?

— Защото разбра, че греши, като ви обича. Жените понякога позволяват да наранят любовта им, но никога честолюбието им. А честолюбието на жената се наранява винаги когато два дена след като сте й били любовник, я напускате, каквито и причини да изтъквате за тази раздяла. Аз познавам Маргьорит, по-скоро би умряла, отколкото да ви отговори.

— Какво трябва да направя тогава?

— Нищо. Тя ще ви забрави, вие ще я забравите и няма да имате за какво да се упреквате един друг.

— А ако й пиша, за да й поискам прошка?

— Внимавайте, не правете това, защото тя ще ви прости.

Щях да се хвърля на врата на Прюданс.

Четвърт час по-късно се прибрах в къщи и написах на Маргьорит:

„Някой, който се разкайва за едно писмо, написано вчера, и който утре ще замине, ако не му простите, би искал да знае в колко часа може да изкаже разкаянието си в нозете ви.

Кога може да ви намери сама, защото знаете, че изповедите трябва да се правят без свидетели.“

Сгънах това писмо, подобно на мадригал в проза, и го изпратих по Жозеф, който го предал на самата Маргьорит. Тя му казала, че ще отговори по-късно.

Излязох за малко, само за да вечерям, но в единадесет часа вечерта все още не бях получил отговор.

Тогава реших да не страдам повече и да замина на другия ден.

След като взех това решение, убеден, че не ще мога да заспя, ако си легна, започнах да си приготвям багажа.