Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Dame aux camélias, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 62 гласа)

Информация

Сканиране
Eternities (2011)
Корекция и форматиране
Максимус (2012)

Издание:

Александър Дюма-син. Дамата с камелиите

Френска, първо издание

Редактор: Георги Куфов

Художник: Николай Пекарев

Художник-редактор: Юлия Иванова

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректор: Людмила Стефанова

ДИ „Народна култура“ — София, 1979 г.

История

  1. — Добавяне

17

На другия ден Маргьорит ме отпрати рано. Каза ми, че херцогът щял да дойде сутринта и ми обеща, че ще ми пише веднага щом той си тръгне, за да ми определи както обикновено среща за вечерта.

Наистина през деня получих бележка:

„Отивам в Буживал с херцога. Бъдете у Прюданс вечерта в осем часа.“

В уречения час Маргьорит се върна и дойде при мен у госпожа Дюверноа.

— Всичко е уредено — каза тя, като влезе.

— Къщата наета ли е? — попита Прюданс.

— Да, той се съгласи веднага.

Не познавах херцога, но ме досрамя, че го мамя.

— Но това не е всичко! — продължи Маргьорит.

— Какво още?

— Погрижих се и за жилището на Арман.

— В същата къща? — попита Прюданс, като се смееше.

— Не, но в Поан-дю-Жур, където обядвахме с херцога. Докато той се наслаждаваше на гледката, попитах госпожа Арну, нали така се казваше, дали има някой подходящ апартамент. Тя имаше един хол, вестибюл и спалня. Мисля, че това е всичко, което е необходимо. Шейсет франка на месец. Всичко е мебелирано така, че да разсейва и един хипохондрик. Наех апартамента. Добре ли съм направила?

Хвърлих се на врата на Маргьорит.

— Ще бъде прекрасно — продължи тя, — ето ви ключа от малката врата, а на херцога обещах ключа от желязната врата на градината, който той няма да вземе, защото ще идва само през деня. Между нас казано, смятам, че той е във възторг от тази прищявка, която ме отдалечава от Париж за известно време и затваря за малко устата на роднините му. Все пак ме попита как аз, която обичам толкова много Париж, съм се съгласила да се погреба в това село. Отговорих му, че съм болна и че трябва да си почивам. Той като че ли не ми повярва напълно. Горкият старец е винаги нащрек. Затова много ще внимаваме, скъпи Арман, защото ще накара и там да ме следят, а той ми трябва не само за да ми наеме тази къща, но и за да плати дълговете ми. А аз за съжаление имам доста. Съгласен ли сте с всичко това?

— Да — отвърнах аз, като се мъчех да заглуша угризенията, които този начин на живот събуждаше понякога в мен.

— Разгледахме подробно къщата, ще се чувствуваме чудесно в нея. Херцогът се погрижи за всичко. Ах, скъпи — допълни лудетината, като ме целуна, — вие не сте нещастен, един милионер приготвя леглото ви.

— И кога ще се преместите? — попита Прюданс.

— Колкото е възможно по-скоро.

— Ще вземете ли колата и конете си?

— Ще отнеса цялата си покъщнина. Вие ще се погрижите за апартамента по време на отсъствието ми.

Осем дни по-късно Маргьорит се настани в селската къща, а аз — в Поан-дю-Жур.

И тогава започна едно съществуване, което ще ми бъде трудно да ви опиша.

В началото на своя престой в Буживал Маргьорит не се отказа напълно от навиците си и понеже къщата беше вечно отворена като в празник, всичките й приятелки идваха да я посетят. В продължение на месец ден не минаваше Маргьорит да не покани на масата си осем или десет души. От своя страна Прюданс водеше всички, които познаваше, приемаше ги и им угаждаше, като че ли тя беше домакинята. Вие разбирате добре, че парите на херцога плащаха всичко. И все пак се случваше от време на време Прюданс да поиска банкнота от хиляда франка уж от името на Маргьорит. Знаете, че бях спечелил нещо на комар. Затова бързах да дам на Прюданс това, което Маргьорит ми искаше чрез нея, и от страх, че ще ми поиска повече, отколкото разполагах, отидох в Париж и заех сума, равна на тази, която бях взел по-рано и която бях върнал навреме.

Така отново станах богат с около десет хиляди франка, без да смятам редовната си рента.

Но удоволствието, което Маргьорит изпитваше от посещенията на приятелите си, се поуталожи пред разходите, в които я въвличаше това удоволствие, и преди всичко пред необходимостта понякога да ми иска пари. Херцогът, който беше наел тази къща, за да може Маргьорит да си отпочине, вече не се появяваше, защото се боеше да не попадне на весела и голяма компания, а не искаше да го видят. Този страх се дължеше главно на това, че като дошъл веднъж да вечеря насаме с Маргьорит, попаднал на обяд от петнадесет души, който още не бил свършил в часа, в който херцогът искал да вечеря. Без да подозира нещо, той отворил вратата на трапезарията, всеобщ смях посрещнал влизането му и го принудил да се оттегли бързо пред дръзката веселост на момичетата, които се намирали там.

Маргьорит станала от масата, отишла при херцога в съседната стая и се опитала, доколкото било възможно, да го накара да забрави тази неприятна случка, но старецът, чието честолюбие било наранено, се разсърдил: казал направо на нещастното момиче, че му омръзнало да плаща лудориите на жена, която дори не може да накара гостите си да го уважават поне в къщата й. И бе заминал много ядосан.

От този ден нататък нямаше повече никаква вест от него. Маргьорит напразно бе отпратила приятелките си, променила навиците си, херцогът повече не бе се обадил. По този начин само аз бях спечелил. Моята Маргьорит ми принадлежеше по-цялостно и най-после се осъществяваше мечтата ми. Маргьорит не можеше повече без мен. Без да се интересува какво би последвало, тя вече не криеше нашата връзка, а аз вече не излизах от дома й. Прислужниците ме наричаха господине и гледаха на мен като на техен господар.

Заради този нов начин на живот Прюданс бе мъмрила много Маргьорит. Но тя бе отговорила, че ме обича, че не може да живее без мен и каквото и да стане, не ще се откаже от щастието да ме има винаги до себе си. И бе добавила, че на когото това не харесвало, можел да не идва.

Бях чул това веднъж, когато Прюданс каза на Маргьорит, че иска да й съобщи нещо много важно. Тогава аз подслушвах на вратата на стаята, в която те се бяха затворили.

След известно време Прюданс дойде отново.

Бях в дъното на градината, когато тя влезе. Не ме видя. От начина, по който Маргьорит я посрещна, предположих, че ще се води отново разговор, подобен на онзи, който бях подслушвал, затова поисках да чуя и него.

Двете жени се затвориха в будоара и аз се приготвих да подслушвам.

— Какво стана? — попита Маргьорит.

— Видях се с херцога.

— И какво ви каза той?

— На драго сърце ви прощава онази сцена, но е научил, че открито живеете с господин Арман Дювал, а това не ще ви прости. „Нека Маргьорит остави този младеж — каза ми той — и както в миналото ще й давам всичко, което пожелае. В противен случай не трябва да ми иска повече каквото и да било.“

— А вие какво отговорихте?

— Че ще ви предам неговото решение и му обещах да ви вразумя. Помислете, скъпо дете, за положението, което губите и което Арман никога не ще може да ви създаде. Той ви обича от все сърце, но не е достатъчно богат, за да посрещне нуждите ви, и някой ден ще бъде принуден да ви напусне. Тогава ще бъде късно и херцогът няма да направи нищо за вас. Искате ли да поговоря с Арман?

Маргьорит като че ли размишляваше, защото мълчеше. Сърцето ми лудо биеше, докато чаках отговора й.

— Не — продължи тя, — няма да напусна Арман. И няма да крия, че живея с него. Това може би е лудост, но аз го обичам! Какво да правя? И после, той свикна да ме обича без пречки.

Много ще страда, ако трябва да ме напусне дори за един час на ден. Впрочем няма чак толкова да живея, за да съм нещастна и да изпълнявам желанията на един старец, чийто вид само ме състарява. Да си задържи парите. Ще мина и без тях.

— Но какво ще правите?

— Не знам.

Сигурно Прюданс щеше да каже нещо, но аз рязко влязох, хвърлих се в краката на Маргьорит и покрих ръцете й със сълзи от радост, че съм така обичан.

— Животът ми е в твои ръце, Маргьорит. Ти нямаш вече нужда от този човек, нали аз съм тук? Бих ли могъл да те напусна някога и бих ли могъл за заплатя достатъчно щастието, с което ме даряваш? Стига пречки, Маргьорит, ние се обичаме! Какво ни интересува останалото?

— О да, обичам те, скъпи Арман! — прошепна тя и ме прегърна с две ръце. — Обичам те, както не бих повярвала, че съм способна да обичам. Ние ще бъдем щастливи, ще живеем спокойно и ще кажа сбогом завинаги на този живот, от който сега се червя. Нали никога няма да ме упрекваш за миналото ми?

Сълзи задавяха гласа ми. Можех да отговоря само като притисна Маргьорит до сърцето си.

— Хайде — каза тя, като се обърна към Прюданс и продължи развълнувано, — ще разкажете тази сцена на херцога и ще добавите, че нямаме нужда от него.

От този ден нататък вече не стана дума за херцога. Маргьорит вече не беше момичето, което познавах. Тя избягваше всичко, което би могло да ми напомни за живота, сред който я бях срещнал. Никога никоя съпруга не е полагала към мъжа си, нито сестра към брат си грижите, които Маргьорит полагаше за мен. Тази болнава натура бе готова да се поддаде на всяко възприятие, способна бе на всякакви чувства. Тя бе скъсала с приятелките си, с навиците си, с начина си на говорене и с някогашните си разходи. Когато ни виждаха да излизаме от къщи, за да се поразходим с една чудна малка лодка, която бях купил, хората никога не биха повярвали, че тази жена, облечена в бяло, с голяма сламена шапка на главата и с обикновено копринено манто на ръка, което да я предпази от влагата, е същата онази Маргьорит Готие, която преди четири месеца вдигаше такъв шум с разкоша и скандалите си.

Уви! Ние бързахме да бъдем щастливи, като че ли бяхме отгатнали, че това щастие не ще продължи дълго.

От два месеца дори не бяхме ходили в Париж.

Никой не бе ни посетил, с изключение на Прюданс и на Жюли Дюпра, за която ви говорих и на която Маргьорит по-късно предаде вълнуващия разказ, който е тук в мен.

По цели дни прекарвах в нозете на любимата си. Отваряхме прозорците, които гледаха към градината, и наблюдавахме как лятото весело се спуска над цветята, които разцъфтяваха под ласката му. Под сенките на дърветата ние вдишвахме един до друг този истински живот, който нито Маргьорит, нито аз бяхме почувствували дотогава.

Тази жена се удивляваше като дете на най-дребните неща. Имаше дни, в които тичаше из градината като десетгодишно момиченце след някоя пеперуда или водно конче. Тази куртизанка, която бе харчила за букети повече пари, отколкото са потребни на цяло семейство, за да живее охолно, седеше понякога на тревата по цял час, за да разгледа обикновеното цвете, чието име тя носеше.

По това време тя често четеше „Манон Леско“. Много пъти я заварвах да си води бележки по книгата: винаги ми казваше, че когато обича, една жена никога не би могла да направи това, което е направила Манон.

Два-три пъти херцогът й писа. Тя познаваше почерка му и ми даваше писмата, без да ги чете.

Понякога съдържанието на писмата ме просълзяваше.

Той бе сметнал, че като затвори кесията си за Маргьорит, ще успее да си я възвърне. Но когато бе видял безполезността на този начин, той не бе устоял. Херцогът бе писал и я бе помолил да го приеме както преди, каквито и да са условията за това.

Бях прочел всички тези настойчиви и повтарящи се писма. Бях ги скъсал, без да кажа на Маргьорит съдържанието им и без да я посъветвам да се види със стареца, въпреки че изпитвах жал към мъката на нещастния човек. Но се страхувах да не помисли, че й давам този съвет, защото желая херцогът да поеме отново издръжката на къщата, след като поднови старите си посещения. Опасявах се да не сметне, че съм способен да се откажа от отговорността, която съм поел за живота й с всички последствия, до които можеше да я доведе любовта й към мен.

Понеже не получаваше отговор, херцогът престана да пише. Маргьорит и аз продължихме да живеем заедно, без да се интересуваме от бъдещето.