Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Dame aux camélias, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 62 гласа)

Информация

Сканиране
Eternities (2011)
Корекция и форматиране
Максимус (2012)

Издание:

Александър Дюма-син. Дамата с камелиите

Френска, първо издание

Редактор: Георги Куфов

Художник: Николай Пекарев

Художник-редактор: Юлия Иванова

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректор: Людмила Стефанова

ДИ „Народна култура“ — София, 1979 г.

История

  1. — Добавяне

16

Можех да ви разкажа накратко началото на тази връзка — каза ми Арман, — но исках добре да разберете при какви събития и в каква градация се стигна до положението да се съгласявам с всички желания на Маргьорит, а за Маргьорит — да не може да живее повече без мен.

На другия ден, след онази вечер, когато тя бе дошла в къщи, аз й изпратих „Манон Леско“.

От този момент, след като не успях да променя живота на любовницата си, аз промених своя. Преди всичко исках да не оставя време на съзнанието ми да размишлява върху ролята, която току-що приех, защото, без да искам, щях много да се натъжа. Така животът ми, обикновено толкова спокоен, стана изведнъж шумен и объркан. Не мислете, че колкото и да е безкористна любовта на една държанка към вас, тя не ви струва нищо. Няма нищо по-скъпо от хилядите капризи за цветя, ложи, вечери, излети, които никога не можеш да откажеш на любовницата си.

Както ви казах, аз нямах състояние. Баща ми беше и продължава да бъде главен бирник в К. Той се ползува с име на крайно честен човек, благодарение на което намери сумата, която трябваше да внесе, за да постъпи на работа. Той има четиридесет хиляди франка годишен доход и от десет години насам, откакто заема тази длъжност, върна дължимата сума и започна да спестява за зестра на сестра ми. Баща ми е най-почтеният човек, когото можете да срещнете. Когато почина, майка ми остави шест хиляди франка рента; той ги подели между мен и сестра ми в деня, когато получи поста, за който настойчиво кандидатствуваше. Когато навърших двадесет и една години, към този малък долод той прибави годишна издръжка от пет хиляди франка, като ме увери, че с осем хиляди франка мога да бъда щастлив в Париж, ако исках, освен тази рента, да си създам и положение като адвокат или като лекар. Дойдох в Париж, завърших право, бях приет за адвокат и като много други млади хора сложих дипломата си в джоба и се отдадох на безгрижния парижки живот. Разходите ми бяха твърде скромни, но все пак за осем месеца изразходвах годишния си доход. И прекарвах четирите летни месеца при баща си, което правеше всъщност дванадесет хиляди франка рента и ми създаваше славата на добър син. Освен това не дължах нито су.

Ето какво бе положението ми, преди да срещна Маргьорит.

Вие разбирате, че въпреки желанието ми разноските ми се увеличиха. Маргьорит беше твърде капризна и бе от онези жени, които никога не са гледали като на сериозен разход хилядите развлечения, които изпълват съществуването им. Например в желанието си да прекара колкото се може повече време с мен, тя ми пишеше сутрин, че ще вечеря с мен не у тях, а в някой ресторант в Париж или извън града. Отивах да я взема, вечеряхме, отивахме на представление, често след това пак вечеряхме и в края на деня вече бях похарчил четири-пет луидора, което правеше две хиляди и петстотин или три хиляди франка на месец. Така „съкращавах“ годината си на три месеца и половина, което ме поставяше пред необходимостта или да направя дългове, или да напусна Маргьорит.

Но аз приемах всичко, с изключение на последната възможност.

Простете ми, че ви разказвам всички тези подробности, но ще видите, че те станаха причина за събитията, които ще последват. Това, което ви разказвам, е една истинска и обикновена история, на която запазвам наивността на подробностите и цялата простота на развитието.

Понеже разбрах, че нищо на света не ще ме накара да забравя любовницата си, трябваше да намеря начин да издържа на разходите, които тя ме принуждаваше да правя. Пък и тази любов така ме вълнуваше, че всички мигове, прекарани далеч от Маргьорит, ми се струваха години и чувствувах нужда да изгарям тези мигове в огъня на някаква страст и да ги изживявам тъй бързо, че дори да не забелязвам как ги изживявам.

Започнах със заеми от пет-шест хиляди франка, гарантирани от малкия ми капитал, и захванах да играя комар, защото, откакто затвориха игралните домове, комар се играеше навсякъде. По-рано, като отидеш у Фраскати, можеш да спечелиш състояние: играеше се с пари и ако човек загубеше, за утешение си казваше, че е могъл и да спечели. Докато сега с изключение на някои клубове, в които все още има известна строгост при плащанията, почти си сигурен, че след като спечелиш значителна сума, няма да я получиш. Лесно е да се разбере причината за това.

Играят най-вече млади хора, които имат голяма нужда от пари, а нямат необходимото състояние, за да продължат живота, който водят. Затова те играят и ако спечелят, губещите трябва да платят за конете и любовниците на тези господа, нещо твърде неприятно. Сключват се дългове, връзки, започнати около зелената покривка, завършват с караници, където честта и живютът винаги малко се поставят на карта. Ако си честен човек, биваш разорен от твърде почтени млади хора, които нямат друг недостатък, освен че им липсват двеста хиляди франка рента.

Няма смисъл да ви говоря за тези, които крадат по време на играта, и един ден научаваме за принудителното им заминаване и за късната присъда.

Впуснах се в този бърз, шумен и вулканичен живот, който някога ме плашеше, когато си мислех за него. А сега той стана за мен неизбежно допълнение на любовта ми към Маргьорит. Какво можех да направя?

Ако нощите, които не прекарвах на улица Антен, бих прекарал сам в къщи, нямаше да мога да заспя. Ревността щеше да ме държи буден и да разпалва мисълта и кръвта ми. А играта изместваше за известно време треската, овладяла сърцето ми, и насочваше вниманието ми към друга страст, която ме завладяваше, без да искам, докато удряше часът, в който трябваше да отида при любовницата си. И тогава отново осъзнавах силата на любовта й, защото независимо дали печелех, или губех, без съжаление напусках играта и оплаквах тези, които оставях и които нямаше да намерят като мен щастието, след като си отидеха.

За повечето играта беше необходимост. За мен тя бе лекарство.

Ако можех да се излекувам от Маргьорит, щях да се излекувам и от хазарта.

Така че сред играта аз запазвах доста голямо хладнокръвие. Губех само това, което можех да платя, и печелех само онова, което можех да загубя.

Всъщност щастието ме сблагоприятствузаше. Не правех дългове, а харчех три пъти повече пари, отколкото когато не играех. Не беше лесно да се води живот, който ми позволяше да удовлетворявам, без да се притеснявам, хилядите капризи на Маргьорит. Що се отнася до нея, тя ме обичаше все така и дори още по-силно.

Както ви казах, отначало бях допускан само от полунощ до шест часа сутринта, после от време на време в ложите, а после тя идваше понякога да вечеря с мен. Една сутрин си тръгнах едва в осем часа, а един ден се случи да си тръгна чак на обяд.

Преди да настъпи духовната промяна, в Маргьорит се бе извършила физическа промяна. Бях започнал лечението й и бедното момиче, разбрало целта ми, се подчиняваше, за да ми докаже признателността си. Бях успял, без сътресения и без усилия, почти да я отвърна от старите й навици. Моят лекар, когото помолих да я прегледа, ми бе казал, че само почивката и спокойствието можеха да запазят здравето й. Така че бях успял да заменя късните вечери и безсънните нощи с хигиеничен режим и редовен сън. Неусетно Маргьорит свикваше с това ново съществуване, чието здравословно въздействие чувствуваше. Започна да прекарва някои вечери в къщи или ако времето беше хубаво, увиваше се с кашмирения шал, покриваше главата си с воал и като две деца обикаляхме вечер пеша из тъмните алеи на Шан-з-Елизе. Връщаше се уморена, вечеряше леко и си лягаше, след като посвиреше или почетеше, което никога не беше й се случвало преди. Кашлицата, която всеки път, когато я чувах, ми късаше сърцето, беше почти изчезнала.

След шест седмици вече не ставаше дума за графа, окончателно пожертвуван. Единствен херцогът ме принуждаваше да скривам връзката си с Маргьорит, пък и той често бе отпращан, когато бях там, под предтекст, че госпожата спи и е забранила да я будят.

От навика и нуждата, която Маргьорит изпитваше да ме вижда, аз изоставях играта точно в онзи момент, когато и един изкусен играч би я напуснал. С една дума, аз се оказах, благодарение на моите печалби, с около десет хиляди франка в джоба, които ми се струваха неизчерпаем капитал.

Беше дошло времето, когато обикновено отивах при баща си и сестра си, но аз не заминах. Затова често получавах писма и от двамата, писма, в които ме молеха да отида при тях.

На всички тези молби отговарях колкото можех по-обстойно, като повтарях винаги, че съм добре и не се нуждая от пари: две неща, които смятах, че ще поуспокоят баща ми, загдето отлагах заминаването си.

Една сутрин Маргьорит се събуди от блесналото слънце, скочи от леглото и ме попита дали искам да отидем за цял ден извън града.

Изпратихме да повикат Прюданс и заминахме тримата, след като Маргьорит поръча на Нанин да каже на херцога, че искала да се възползува от хубавото време и отишла извън града с госпожа Дюверноа.

Присъствието на Прюданс беше необходимо не само за да успокои стария херцог, но Прюданс беше от онези жени, които изглеждат като че ли създадени за излети. С неизменната си веселост и вечния си апетит, тя не оставяше нито за миг да скучаят тези, които придружаваше, и много разбираше от поръчки на яйца, череши, мляко, печен заек, най-сетне от всичко онова, което съставлява традиционният обяд в околностите на Париж.

Трябваше само да решим къде да отидем.

Отново Прюданс ни измъкна от затруднение.

— В истинско село ли искате да отидете? — попита тя.

— Да.

— Тогава да отидем в Буживал, в Поан-дю-Жур, при вдовицата Арну. Арман, идете да наемете кола.

След час и половина бяхме при вдовицата Арну.

Вие навярно знаете този хан, който е хотел през седмицата и кръчма в неделя. От градината, която се намира на височината на обикновен първи етаж, се разкрива чудесна гледка. Вляво акведуктът на Марли затваря хоризонта, вдясно гледката се разстила в безкраен низ от хълмове. Реката, която едва тече по тези места, лъкатуши като широка блестяща бяла лента между Габионското поле и остров Кроаси, постоянно люлян от трептенето на високите тополи и шепота на върбите.

В дъното на пейзажа, озарени от широк сноп слънчеви лъчи, се издигат бели къщички с червени покриви и фабрики, на които разстоянието отнема суровия им търговски характер и които допълват прекрасно картината.

В далечината се вижда Париж, потънал в мъгла!

Както ни бе казала Прюданс, това бе истинско село и трябва да ви кажа, че обядът бе също истински.

Не казвам това от признателност за щастието, което му дължа, но Буживал, въпреки грозното си име, е едно от наи-красивите места, които човек може да си представи. Много съм пътувал, виждал съм много по-големи селища, но не и по-очарователни от това селце, весело сгушено в подножието на хълма, който го пази.

Мадам Арну предложи да ни разходи с лодка и Маргьорит и Прюданс се съгласиха с радост.

Хората винаги са свързвали полето с любовта и са бил прави: няма по-подходящо окръжение за любимата жена от синьото небе, уханията, цветята, лекия ветрец, величествената самота на полята или горите. Колкото и силно да обичаме една жена, каквото и доверие да имаме в нея, каквато и сигурност за бъдещето да ви вдъхва миналото й, човек винаги е повече или по-малко ревнив. Ако сте били влюбен, сериозно влюбен, сигурно сте изпитали необходимостта да изолирате от света съществото, с което искате изцяло да заживеете. Струва ми се, че колкото и безразлична да е към това, което я заобикаля, любимата жена губи от уханието си, от целостта си при досега с хора и вещи. Аз изпитвах това много повече от всеки друг. Любовта ми не беше обикновена. Бях влюбен колкото може въобще да бъде влюбен човек, но в Маргьорит Готие; това означаваше, че в Париж на всяка крачка можех да се размина с мъж, който е бил любовник на тази жена или който утре ще й бъде. Докато на село, сред хора, които никога не сме виждали и които не се занимават с нас, в лоното на природата, разкрасена от пролетта — това ежегодно опрощение, — и откъснат от градския шум, аз можех да скрия любимата си и да обичам без свян и страх.

Куртизанката Маргьорит малко по малко изчезваше. Имах до себе си млада, красива жена, която обичах, от която бях обичан и която се казваше Маргьорит: миналото вече беше избледняло, а бъдещето — безоблачно. Слънцето осветяваше любовницата ми, както би огрявало и най-непорочната годеница. Разхождахме се сами по тези очарователни места, които като че ли бяха нарочно създадени да напомнят стиховете на Ламартин или песните на Скюдо. Облечена в бяла рокля, Маргьорит се облягаше на ръката ми, повтаряше ми вечерта под звездното небе думите, които ми бе казала предния ден, а светът продължаваше живота си някъде далече, без да хвърля сянка върху веселата картина на нашата младост и любов.

Ето каква мечта ми навяваше промъкващото се през листата палещо слънце в този ден, докато, изтегнат на тревата на острова, където бяхме слезли, оставях мисълта си, освободена от всички човешки връзки, които я задържаха преди, да се рее и да бере надеждите, които срещаше.

Прибавете към това, че от мястото, където легнах, виждах на брега една очарователна къщичка на два етажа с ограда в полукръг. Отвъд оградата се простираше зелена морава, равна като кадифе, а зад къщата — горичка, изпълнена с тайнствени уединени кътчета, в която навярно всяка сутрин мъхът заличаваше пътечката, направена предната вечер.

Виещи се цветя скриваха каменното стълбище на тази необитавана къща и я обгръщаха до първия етаж.

Гледайки непрекъснато къщата, накрая започнах да си мисля, че е моя, така добре обобщаваше тя мечтите ми. Виждах в нея Маргьорит и себе си — през деня в гората, която покриваше хълма, а вечерта — седнали на тревата, и се питах дали въобще други човешки същества биха могли да бъдат така щастливи като нас.

— Каква красива къща! — каза Маргьорит, която бе проследила погледа ми и може би отгатнала насоката на мислите ми.

— Къде? — попита Прюданс.

— Там — и Маргьорит посочи къщата.

— Ах, прекрасна! — извика Прюданс. — Харесва ли ви?

— Много.

— Тогава кажете на херцога да ви я наеме. Сигурна съм, че ще ви я наеме. Ако искате, ще свърша тази работа.

Маргьорит ме погледна, като че искаше да ме попита какво мисля за това предложение.

Мечтата ми бе отлетяла при последните думи на Прюданс и се озовах така грубо захвърлен в действителността, че бях съвсем зашеметен.

— Наистина това е чудесна идея — измърморих аз, без да знам какво говоря.

— Добре, ще уредя това — каза Маргьорит, като ми стисна ръката. Тя възприе думите ми според желанието си. — Хайде веднага да отидем и проверим дали се дава под наем.

Къщата бе свободна и се даваше под наем за две хиляди франка.

— Ще бъдете ли щастлив тук? — попита ме тя.

— Сигурно ли е, че аз ще дойда тук?

— А за кого, мислите, ще дойда да се погреба тук, ако не заради вас?

— Тогава, Маргьорит, позволете ми аз да наема тази къща.

— Луд ли сте? Не само е излишно, но ще бъде и опасно. Знаете, че имам право да приемам услугите само на един мъж, затова се съгласете, дете такова, и не говорете нищо.

— Щом имам два дни свободни, ще идвам да ги прекарвам с вас — каза Прюданс.

Напуснахме къщата и поехме по пътя за Париж, обсъждайки новото решение. Държах Маргьорит в обятията си, така че, когато слязохме от колата, бях започнал вече да гледам на плана на моята любовница с по-малко угризения.