Александър Дюма-син
Дамата с камелиите (21)

21

— Най-сетне — извика тя, като се хвърли на врата ми. — Ето те! Колко си бледен!

Тогава й описах сцената с баща ми.

— Ах, господи, така си и мислех! — каза тя. — Когато Жозеф дойде да ни съобщи, че баща ти е пристигнал, изтръпнах като при вест за нещастие. Бедни приятелю! Аз ти създавам всички тези неприятности. Може би ще направиш по-добре да ме напуснеш, вместо да се караш с баща си. И все пак нищо не съм му направила. Живеем мирно, ще заживеем и още по-спокойно. Той добре знае, че трябва да имаш любовница и нека е щастлив, че това съм аз, защото те обичам и не искам повече, отколкото позволява положението ти. Каза ли му как сме уредили бъдещето си?

— Да, и това най-много го ядоса, защото видя в това решение доказателство за взаимната ни любов.

— Какво да правим тогава?

— Да останем заедно, добра ми Маргьорит, и да изчакаме да отмине бурята.

— А дали ще отмине?

— Трябва.

— Но баща ти няма да спре дотук.

— Какво може да направи?

— Откъде да знам? Всичко, което един баща може да направи, за да се подчини синът му. Той ще ти припомни миналия ми живот и може би ще ми направи честта да измисли някоя нова история, за да ме изоставиш.

— Ти знаеш, че те обичам.

— Да, но знам също, че рано или късно човек се подчинява на баща си и може би накрая ще те убеди.

— Не, Маргьорит, аз ще го убедя. Клюките на някои от приятелите му са причина за този силен гняв. Но той е добър, справедлив и ще се откаже от първоначалното си намерение. В края на краищата какво ме интересува това!

— Не говори така, Арман, бих предпочела всичко друго, отколкото да мисля, че съм те скарала със семейството ти. Нека мине този ден, а утре се върни в Париж. Баща ти ще е поразмислил, както и ти от своя страна, и може би ще се разберете по-добре. Не накърнявай неговите принципи, престори се, че отстъпваш малко на желанията му. Прави се, че не държиш толкова на мен, и той ще остави нещата както са. Надявай се, приятелю, и бъди сигурен в едно нещо, че каквото и да стане, твоята Маргьорит ще остане твоя.

— Заклеваш ли ми се?

— Има ли нужда да ти се кълна?

Колко е хубаво да се оставиш да те убеди гласът на любимия човек. Маргьорит и аз прекарахме целия ден в повтаряне на плановете си, като че ли бяхме разбрали необходимостта по-бързо да ги осъществим. Всяка минута очаквахме някакво събитие, но за щастие денят мина, без да донесе нещо ново.

На другия ден заминах в десет часа и пристигнах към обяд в хотела.

Баща ми бе излязъл вече.

Отидох у нас, където се надявах, че може би ще го намеря. Никой не беше идвал. Отидох при нотариуса ни. Никой!

Върнах се в хотела и чаках до шест часа. Господин Дювал не се върна.

Тръгнах за Буживал.

Заварих Маргьорит, която не ме чакаше както предния ден на прозореца, а седеше пред огъня, който вече палехме поради есенния сезон.

Беше потънала в мислите си и аз се приближих до креслото й, без да ме чуе и без да се обърне. Когато допрях устни върху челото й, тя трепна, като че ли тази целувка я бе стреснала в съня й.

— Изплаши ме — каза тя. — Какво стана с баща ти?

— Не го видях. Не знам какво значи това. Не го намерих нито в хотела, нито другаде, където можеше да бъде.

— Значи, утре ще трябва пак да ходиш?

— Бих искал да почакам той да ме потърси. Мисля, че направих всичко, което беше необходимо.

— Не, приятелю, никак не е достатъчно. Трябва да се върнеш пак при баща си, и то още утре.

— Защо точно утре, а не някой друг ден?

— Защото — каза Маргьорит и ми се стори, че малко се изчерви, — защото настойчивостта от твоя страна ще изглежда още по-силна и ще последва по-бързо прошка за нас.

Целия ден Маргьорит бе замислена, разсеяна, тъжна. Бях принуден да й повтарям по два пъти въпросите си, за да получа отговор. Тя отдаде своята замисленост на страха за бъдещето, който й вдъхваха събитията от последните два дена.

Цяла нощ я успокоявах, а на другия ден, с тревожна настойчивост, която не можех да си обясня, ме накара да замина.

Както и предния ден баща ми отсъствуваше. Но преди да излезе, ми бе оставил следното писмо:

„Ако дойдете днес да ме видите, чакайте ме до четири часа. Ако в четири часа не съм се прибрал, елате да вечеряте утре с мен: трябва да поговоря с вас.“

Чаках до уречения час. Баща ми не се появи. Аз си тръгнах.

Предния ден бях заварил Маргьорит тъжна, днес я заварих нервна и развълнувана. Като ме видя, че влизам, тя се хвърли на врата ми и плака в обятията ми.

Разпитах я за внезапната мъка, чието постепенно нарастване ме тревожеше. Не ми отвърна нищо определено, изтъквайки какви ли не причини като човек, който не иска да каже истината. Когато се поуспокои, аз й разправих за пътуването си. Показах й писмото на баща ми и изразих надежда, че можем да очакваме добро развитие на нещата.

Когато видя това писмо и изслуша разсъжденията ми, сълзите й рукнаха тъй силно, че повиках Нанин, и страхувайки се от нервна криза, сложихме бедното момиче да си легне. То плачеше, без да каже нито дума, държеше ми ръцете и ги целуваше непрекъснато.

Попитах Нанин дали през моето отсъствие господарката й не бе получила някакво писмо или не бе я посетил някой, което би могло да обясни състоянието й, но Нанин ми отговори, че никой не е идвал и че нищо не е получавано.

Но от вчера ставаше нещо, и то тревожно, щом като Маргьорит го криеше от мен.

Вечерта тя изглеждаше по-спокойна. Накара ме да седна до леглото й и отново дълго ме уверяваше в любовта си към мен. После ми се усмихваше, но с усилие, защото, без да иска, очите й се забулваха от сълзи.

Опитах всичко, за да я накарам да ми признае истинската причина за мъката си, но тя упорито изтъкваше някакви мъгляви причини, за които вече ви казах.

Накрая заспа в прегръдките ми, но сънят й бе от тия, които изтощават тялото, вместо да го отморяват. От време на време тя надаваше вик, събуждаше се внезапно и след като се убеждаваше, че съм до нея, караше ме да й се закълна, че винаги ще я обичам.

Нищо не разбирах от тези редуващи се пристъпи на мъка, които продължиха до сутринта. Тогава Маргьорит изпадна в нещо като унес. Вече две нощи не бе спала.

Почивката й не продължи дълго. Към единадесет часа Маргьорит се събуди и като ме видя, че съм станал, огледа се и извика:

— Вече тръгваш?

— Не — казах аз, като хванах ръцете й, — но исках да те оставя да спиш. Още е рано.

— В колко часа отиваш в Париж?

— В четири часа.

— Толкова рано? Дотогава ще останеш с мен, нали?

— Разбира се, нали винаги постъпвам така.

— Какво щастие!

— Ще обядваме ли? — продължи тя разсеяно.

— Ако искаш.

— И после ще ме целуваш до момента на тръгването?

— Да, и ще се върна колкото се може по-бързо!

— Ще се върнеш ли? — каза тя, като ми отправи блуждаещ поглед.

— Естествено.

— Точно така, ти ще се върнеш довечера, аз ще те чакам както обикновено, ти ще ме обичаш и ние ще бъдем щастливи, както сме щастливи, откакто се познаваме.

Тези думи бяха казани с прекъсван от вълнение глас. Те, изглежда, криеха някаква мъчителна, дълго сдържана мисъл и аз треперех всеки момент да не би Маргьорит да започне да бълнува.

— Слушай — казах й аз, — ти си болна, не мога да те оставя така. Ще пиша на баща ми да не ме чака.

— Не, не! — извика тя рязко. — Не прави това. Баща ти пак ще ме обвини, че съм ти попречила да отидеш при него, когато е поискал да те види. Не, не, ти трябва да отидеш, трябва! Пък и не съм болна, чувствувам се отлично. Това е, защото сънувах лош сън и не бях се разсънила напълно.

От този момент нататък Маргьорит се опита да изглежда по-весела. Повече не заплака. Когато дойде часът да тръгна, аз я целунах и я попитах дали иска да ме придружи до железопътната линия; надявах се, че разходката ще я разведри и че въздухът ще й подействува добре.

Преди всичко държах да бъда колкото се може по-дълго време с нея. Тя се съгласи, взе си мантото и ме придружи с Нанин, за да не се връща сама.

Двадесет пъти бях готов да не замина, но надеждата да се върна бързо и страхът да не настроя баща си отново срещу себе си ме възпряха и влакът ме отнесе.

— До довечера — казах на Маргьорит, като се сбогувах с нея. Тя не ми отговори.

Един път вече тя не ми бе отговорила на същите тези думи и граф дьо Ж., спомнете си, бе прекарал нощта при нея. Но това бе толкова отдавна, че се бе изтрило от паметта ми и ако се страхувах от нещо, това не бе, разбира се, че Маргьорит ще ми изневери.

Когато пристигнах в Париж, изтичах до Прюданс да я помоля да отиде при Маргьорит, като се надявах, че нейната живост и веселостта й ще я разсеят.

Влязох, без да съобщят за мен, и заварих Прюданс да се приготвя за излизане.

— Ах! — възкликна тя разтревожено. — Маргьорит не е ли с вас?

— Не.

— Как е тя?

— Болна е.

— Няма ли да дойде?

— Трябваше ли да дойде?

Госпожа Дюверноа се изчерви и ми отговори с известно смущение:

— Исках да кажа: след като вие идвате в Париж, няма ли и тя да дойде?

— Не.

Погледнах Прюданс. Тя наведе очи и ми се стори, че съзрях по лицето й страх да не би да удължа посещението си.

— Дори идвах да ви помоля, драга Прюданс, ако сте свободна, да отидете да зидите Маргьорит тази вечер. Ще й правите компания и можете да преспите там. Никога не съм я виждал такава като днес и се страхувам да не би да се разболее.

— Ще вечерям в града — отговори Прюданс — и няма да мога да видя Маргьорит тази вечер. Ще я посетя утре.

Сбогувах се с госпожа Дюверноа, която ми изглеждаше също така угрижена като Маргьорит, и отидох при баща си. Той внимателно ме изучаваше с поглед.

Подаде ми ръка.

— Вашите две посещения ми направиха удоволствие, Арман — каза той. — И ме накараха да се надявам, че сте размислили от ваша страна, както и аз от моя.

— Мога ли да ви попитам, татко, какъв беше резултатът от вашите размишления?

— Уверих се, приятелю, че съм преувеличавал важността на донесенията, които ми бяха направени, и си казах да не бъда толкова строг с теб.

— Какво говорите, татко! — извиках аз радостно.

— Казвам, скъпо дете, че всеки млад мъж трябва да има любовница и че според допълнителните сведения предпочитам да знам, че си любовник на госпожица Маргьорит Готие, отколкото на някоя друга.

— Мой прекрасни татко! Колко щастлив ме правите!

Така си говорихме известно време, после седнахме на масата. Баща ми бе очарователен през цялото време, докато траеше вечерята.

Бързах да се върна в Буживал, за да разкажа на Маргьорит тази щастлива промяна. Всеки момент поглеждах стенния часовник.

— Гледаш часовника — каза ми баща ми. — Нетърпелив си да се разделим. О, млади хора! Винаги ли ще жертвувате искрената любов за съмнителната любов?

— Не говорете така, татко! Маргьорит ме обича, сигурен съм.

Баща ми не отговори. Като че ли нито се съмняваше, нито вярваше.

Той много настояваше да прекараме заедно цялата вечер и да си замина чак на другия ден, но аз му казах, че съм оставил Маргьорит болна, и го помолих да ми позволи да се върна рано при нея, като му обещах да дойда на следващия ден.

Времето беше хубаво и той поиска да ме изпрати до гарата. Никога не съм бил по-щастлив. Бъдещето ми изглеждаше такова, каквото отдавна желаех да бъде.

Обичах баща си повече от всякога.

В момента, когато си тръгвах, той за последен път настоя да остана. Аз отказах.

— Значи, я обичаш! — попита ме той.

— Като луд.

— Върви тогава! — и прокара ръка по челото си, като че ли искаше да отпъди някаква мисъл, после отвори уста да ми каже нещо, но само ми стисна ръката и рязко си тръгна, като извика:

— И така, до утре!