Александър Дюма-син
Дамата с камелиите (4)

4

След два дни разпродажбата напълно приключи. Тя донесе сто и петдесет хиляди франка. Кредиторите си бяха поделили две трети от тях и семейството, състоящо се от една сестра и от син на неин племенник, беше наследило останалото. Тази сестра бе ококорила очи, когато комисионерът й бе писал, че наследява петдесет хиляди франка.

Шест или седем години това момиче не беше виждало сестра си, която бе изчезнала един ден, без да научат от нея или от други и най-малката подробност за живота й от момента на изчезването. Тя бе пристигнала незабавно в Париж и учудването на тези, които познаваха Маргьорит, беше голямо, когато видяха, че единствената й наследница е едно едро и хубаво селско момиче, което дотогава никога не бе напускало селото си.

То бе забогатяло изведнъж, без дори да разбере откъде идваше това неочаквано богатство. Девойката се върнала, казаха ми по-късно, в своето село, дълбоко натъжена от смъртта на сестра си, което обаче се компенсираше от влагането на парите с четири и половина на сто лихва.

Всички тези обстоятелства, разказвани в Париж, града-майка на скандала, започваха да се забравят и дори аз почти бях забравил за участието си в тези събития, когато благодарение на една нова случайност се запознах с целия живот на Маргьорит и научих толкова трогателни подробности, че ме обзе желание да опиша тази история и я описах.

Вече от три четири дни апартаментът, опразнен от продадените мебели, беше даден под наем, когато една сутрин позвъниха в къщи.

Моят прислужник или по-скоро портиерът, който ми служеше за прислужник, отиде да отвори и ми донесе визитната картичка на лицето, което желаело да говори с мен. Погледнах картичката и прочетох: Арман Дювал.

Помъчих се да си спомня къде бях виждал това име и си спомних за първата страница на книгата „Манон Леско“.

За какво ли ме търсеше този човек? Какво ли искаше от мен лицето, което бе подарило тази книга на Маргьорит? Наредих да поканят веднага този господин.

Влезе млад, рус мъж, висок, блед, облечен в пътнически костюм, който, изглежда, не беше свалял от няколко дни и дори не си бе дал труд да изчетка, когато е пристигнал в Париж, защото целият бе покрит с прах.

Силно развълнуван, господин Дювал не направи усилие да скрие вълнението си; със сълзи на очите и с треперещ глас той ми каза:

— Господине, моля да ме извините за това посещение и за начина, по който се явявам пред вас, но младите хора са по-непринудени помежду си, пък и аз толкова много исках да ви видя днес, че не отидох в хотела, където изпратих куфарите си, а побързах да дойда у вас, страхувайки се да не би въпреки ранния час да не ви намеря в къщи.

Поканих господин Дювал край огъня. Той седна и извади от джоба си носна кърпа, с която закри за момент лицето си.

— Вие навярно не можете да разберете — продължи той, като въздъхна тъжно — какво иска от вас този непознат гост в такъв час, в такъв вид и разплакан, както виждате. Аз идвам, господине, чисто и просто да ви помоля за една голяма услуга.

— Говорете, господине, цял съм на ваше разположение.

— Присъствувахте ли на разпродажбата на вещите на Маргьорит Готие?

При тези думи вълнението, което младият човек бе преодолял за момент, стана отново по-силно от него и той бе принуден да изтрие бликналите от очите му сълзи.

— Сигурно ви изглеждам смешен — добави той, — извинете ме още веднъж и вярвайте, че никога не ще забравя търпението, с което ме слушате.

— Господине — отвърнах, — ако услугата, която, изглежда, мога да ви направя, би успокоила малко скръбта ви, кажете ми бързо с какво мога да ви бъда полезен и аз ще бъда щастлив да ви услужа.

Съчувствувах на господин Дювал и желанието да му бъда приятен бе по-силно от мене.

Тогава той ми каза:

— Купихте ли нещо на разпродажбата на вещите на Маргьорит?

— Да, господине, една книга.

— „Манон Леско“?

— Точно нея.

— Пазите ли още тази книга?

— Тя е в спалнята ми.

При тази вест сякаш тежък товар се смъкна от плещите на Арман Дювал и той ми благодари, като че ли вече му бях направил услуга, запазвайки това томче.

Тогава станах и отидох в стаята си, за да взема книгата и да му я дам.

— Тя е наистина — каза той, като погледна написаното на първата страница и попрелисти книгата.

И две едри сълзи капнаха от очите му.

— Господине — каза той, като вдигна очи към мен, без да се опитва да скрие, че бе плакал и че бе готов отново да заплаче, — държите ли много на тази книга?

— Защо, господине?

— Защото съм дошъл да ви помоля да ми я отстъпите.

— Извинете моето любопитство — казах тогава, — вие сте я подарили на Маргьорит Готие?

— Точно така.

— Тази книга е ваша, господине, вземете я, щастлив съм, че мога да ви я върна.

— Все пак — продължи господин Дювал смутено — най-малкото, което мога да направя наистина, е да ви дам сумата, която сте заплатили за нея.

— Позволете ми да ви я подаря. Цената за една-единствена книга в такава разпродажба е дреболия, а и вече не си спомням колко платих за нея.

— Вие сте платили сто франка.

— Вярно — казах аз на свой ред смутен. — Откъде знаете?

— Много просто, надявах се да пристигна в Париж навреме за разпродажбата на вещите на Маргьорит, но пристигнах едва тази сутрин. Исках на всяка цена да имам някаква нейна вещ и отидох бързо при оценителя да помоля за разрешение да прегледам списъка на продадените предмети и имената на купувачите. Видях, че вие сте купили тази книга, и реших да ви помоля да ми я отстъпите, макар цената, която сте платили, да ме караше да се страхувам, че тази книга може би е свързана с някакъв спомен за вас.

Като говореше така, Арман очевидно се опасяваше, че и аз съм познавал Маргьорит, както той я бе познавал.

— Познавах госпожица Готие само по лице — казах му аз. — Нейната смърт ми направи онова впечатление, което прави на един млад мъж смъртта на красива жена, която е имал удоволствието да среща. Исках да купя нещо на нейната разпродажба и упорствувах да наддавам за тази книга, не знам защо, вероятно заради удоволствието да ядосам един господин, който наддаваше с настървение и като че ли ме предизвикваше тя да стане мое притежание. И така, повтарям ви, господине, тази книга е на ваше разположение и още веднъж ви моля да я приемете, а не да я получите от мен, както аз я получих от оценителя. Нека тя бъде между нас като обещание за по-дълго приятелство и за по-близки отношения.

— Добре, господине — каза Арман, като ми подаде ръка и стисна моята. — Приемам и ще ви бъда признателен цял живот.

Имах голямо желание да разпитам Арман за Маргьорит, защото посвещението на книгата, пътуването на младия човек, желанието му да притежава тази книга възбуждаше любопитството ми. Но аз се боях да задавам въпроси на моя посетител, за да не излезе, че не съм приел парите му само за да имам право да се меся в работите му.

Той като че ли отгатна желанието ми, защото ми каза:

— Прочетохте ли книгата?

— Цялата.

— Какво мислите за двата реда посвещение, които съм написал?

— Разбрах веднага, че във вашите очи нещастното момиче, на което сте подарили тази книга, е било извън категорията на онези момичета; не ми се искаше да видя в тези редове само изтъркан комплимент.

— И имате право, господине, това момиче беше същински ангел. Вижте — каза ми той, — прочетете това писмо.

И ми подаде едно писмо, явно четено и препрочитано много пъти.

Отворих го — ето какво съдържаше то:

„Скъпи Арман, получих писмото Ви, Вие сте останали добър и аз благодаря на бога за това. Да, приятелю, болна съм, и то от една от онези болести, които не прощават. Но вниманието Ви към мен облекчава много страданията ми. Изглежда, няма да живея достатъчно дълго, за да имам щастието да стисна ръката, написала хубавото писмо, което току-що получих и чиито думи биха ме излекували, ако нещо можеше изобщо да ме излекува. Аз няма да Ви видя вече, защото съм съвсем близо до смъртта и стотици мили Ви делят от мен. Бедни приятелю! Вашата някогашна Маргьорит е доста изменена и може би е по-добре да не я видите вече, отколкото да я видите такава, каквато е сега. Питате ме дали Ви прощавам. О, от все сърце, приятелю, защото злото, което искахте да ми причините, беше само доказателство за любовта Ви към мен. От един месец съм на легло и държа толкова много на Вашето уважение, че всеки ден пиша дневник за живота си от раздялата ни до момента, в който няма да имам повече сили да пиша.

Ако наистина се интересувате от мен, след Вашето завръщане, Арман, идете при Жюли Дюпра. Тя ще Ви даде този дневник. В него ще намерите причината и оправданието за това, което се случи между нас. Жюли е твърде добра към мен. Ние двете често говорим за Вас. Тя беше тук, когато Вашето писмо пристигна, и двете плакахме, като го четохме.

Бях я натоварила, ако не получа вест от Вас, да Ви предаде тези записки при завръщането Ви във Франция. Не искам да ми бъдете признателен за това. Всекидневното възвръщане към единствените щастливи мигове в моя живот ми се отразява безкрайно добре и ако Вие откриете в това четиво оправдание за миналото, то аз намирам в него постоянна утеха. Бих искала да Ви оставя нещо, което винаги да Ви напомня за мен, но всичко е конфискувано и нищо не ми принадлежи.

Разбирате ли, приятелю? Аз умирам и от спалнята си чувам как в салона се разхожда пазачът, поставен тук от моите кредитори, за да не се изнесе нещо и за да не ми остане нищо в случай, че не умра. Да се надяваме, че ще изчакат смъртта ми, за да разпродадат.

О, хората са безпощадни! Или не, греша, по-точно господ е справедлив и непреклонен.

И така, любими, ще дойдете на разпродажбата и ще купите нещо, защото, ако отделя и най-малкия предмет за Вас и разберат това, те са способни да Ви обвинят в злоупотреба с конфискувани вещи.

Колко е печален животът, който напускам!

Колко добър би бил бог, ако позволеше да Ви видя отново, преди да умра! По всяка вероятност, сбогом, приятелю мой; извинете, че не Ви пиша по-дълго, но тези, които твърдят, че ще ме излекуват, ме уморяват с кръвопускания и ръката ми отказва да пише повече.

Маргьорит Готие“

Наистина последните редове едва се четяха.

Върнах това писмо на Арман, който, изглежда, го бе прочел отново наум, както аз го бях прочел на листа, защото ми каза, като го вземаше:

— Кой би повярвал, че държанка е написала такова писмо!

И дълбоко развълнуван от своите спомени, той погледа известно време почерка на това писмо и накрая го целуна.

— И като си помисля — подзе той, — че е умряла, без да мога да я видя, и че повече никога няма да я видя, като си помисля, че тя направи за мен това, което и една сестра не би направила, не мога да си простя, че я оставих така да умре. Мъртва! Мъртва! И е мислила за мен, писала е и е споменавала името ми, бедната скъпа Маргьорит.

Арман даде воля на мислите и на сълзите си, подаде ми ръка и продължи:

— Ще ме сметнат за дете, ако ме видят така да плача за тази мъртва жена. Но никой не знае колко много съм я карал да страда, колко бях жесток с нея и колко тя бе добра и търпелива. Мислех, че на мен принадлежи правото да й простя, а днес се чувствувам недостоен за прошката й. О! Бих дал десет години от живота си, за да поплача един час в нозете й.

Винаги е трудно да утешиш болка, която не познаваш. И все пак изпитвах дълбока симпатия към този млад човек. Той ми доверяваше с такава откровеност мъката си и аз сметнах, че моите думи няма да са му безразлични. Казах му:

— Нямате ли родители, приятели? Не се отчайвайте, идете при тях и те ще ви утешат, защото аз мога само да ви съжалявам.

— Така е — каза той, като стана и се заразхожда с широки крачки из стаята ми, — аз ви отегчавам. Извинете, не ми дойде наум, че моята мъка сигурно малко ви засяга и че ви досаждам с нещо, което не може и не трябва да ви интересува.

— Вие грешите относно смисъла на моите думи, аз съм изцяло на вашите услуги. Съжалявам само, че не съм в състояние да облекча вашата скръб. Ако моето общество и това на приятелите ми може да ви разсее, ако най-сетне имате нужда от мен, за каквото и да е, знайте, че за мен ще бъде голямо удоволствие да ви бъда полезен.

— Извинете, извинете — каза ми той, — мъката деформира възприятията. Оставете ме да постоя още малко, колкото да си избърша очите, та уличните зяпльовци да не заглеждат като рядкост това голямо момче, което плаче. Вие току-що ме направихте щастлив, като ми дадохте тази книга. Не знам как да ви се отблагодаря за това.

— Като станем приятели — казах аз на Арман — и като ми кажете причината за вашата скръб. Човек се утешава, когато излива мъката си.

— Имате право. Но днес чувствувам твърде голяма нужда да поплача и ще ви кажа само несвързани думи. Някой ден ще ви разкажа тази история и ще видите дали имам право да оплаквам нещастното момиче. А сега — добави той, като за последен път изтри очите си и като се огледа в огледалото — кажете ми, че не ме намирате твърде глупав и позволете ми отново да ви навестя.

Погледът на този млад човек беше добър и нежен; за малко щях да го прегърна.

Очите му отново започнаха да се замъгляват от сълзи. Той видя, че забелязах това, и извърна глава.

— Хайде — казах му аз, — повече смелост.

— Сбогом — отвърна ми той.

Като направи върховни усилия да не се разплаче, той сякаш не излезе, а изхвръкна от къщи.

Повдигнах завесата на прозореца и го видях да се качва в кабриолета, който го чакаше пред вратата. Но едва се бе настанил в него, и отново се обля в сълзи и скри лице в кърпата си.