Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Dame aux camélias, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 62 гласа)

Информация

Сканиране
Eternities (2011)
Корекция и форматиране
Максимус (2012)

Издание:

Александър Дюма-син. Дамата с камелиите

Френска, първо издание

Редактор: Георги Куфов

Художник: Николай Пекарев

Художник-редактор: Юлия Иванова

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректор: Людмила Стефанова

ДИ „Народна култура“ — София, 1979 г.

История

  1. — Добавяне

5

Доста време мина, без да чуя нещо за Арман, но пък затова често ставаше дума за Маргьорит.

Не знам дали сте забелязали, но достатъчно е името на някое лице, което може би е щяло да остане непознато или поне безразлично за вас, да бъде веднъж произнесено, за да почнат да се трупат малко по малко подробности около него и да чуете тогава вашите приятели да ви говорят за неща, за които никога преди това не са разговаряли с вас. Тогава откривате, че този човек ви е бил почти близък, съзнавате, че много пъти е преминавал в живота ви, без да бъде забелязан. Намирате го в събитията, които ви разказват, истинско съвпадение и сходство с някои събития на вашето собствено съществование. Положително аз не бях стигнал дотам с Маргьорит, защото я бях виждал, срещал и я познавах само по лице. Все пак след тази разпродажба нейното име така често достигаше до ушите ми и при обстоятелствата, които разказах в предната глава, това име бе свързано с такава дълбока скръб, че любопитството ми бе силно нараснало.

Поради това сега винаги се обръщах към моите приятели, с които никога дотогава не бях говорил за Маргьорит, с въпроса:

— Познавахте ли една жена на име Маргьорит Готие?

— Дамата с камелиите ли?

— Точно тя.

— Много добре!

Тези отговори бяха понякога придружавани с усмивки, които не оставяха никакво съмнение относно значението им.

— Е, какво представляваше това момиче? — продължавах аз.

— Добро момиче.

— Само това?

— Господи, да. По-умна и може би по-чувствителна от другите.

— Не знаете ли нещо по-особено за нея?

— Тя разори барон дьо Ж.

— Само това?

— Тя е била любовница на стария херцог дьо…

— Беше ли наистина негова любовница?

— Така казват: във всеки случай той й даваше много пари.

Винаги все същите общи сведения. Но аз бях любопитен да науча нещо за връзката на Маргьорит с Арман.

Веднъж срещнах един от онези, които непрекъснато поддържат интимни връзки с известни куртизанки. Попитах го:

— Познавахте ли Маргьорит Готие?

Отговорът бе същото „много добре“.

— Какво момиче беше тя?

— Красиво и добро момиче. Смъртта й ми причини голяма мъка.

— Имаше ли тя любовник на име Арман Дювал?

— Един висок, рус?

— Да.

— Наистина, имаше такъв.

— Какъв беше този Арман?

— Един младеж, който мисля, пропиля с нея малкото богатство, което притежаваше, и бе принуден да я напусне. Казват, че бил лудо влюбен в нея.

— А тя?

— Тя, изглежда, също много го обичала, но както тези момичета могат да обичат. Не трябва да се иска от тях повече, отколкото могат да дадат.

— Какво стана с Арман?

— Не знам. Ние малко го познавахме. Той беше с Маргьорит пет-шест месеца, но на село. Когато тя се върна, той замина.

— И оттогава не сте ли го виждали?

— Никога.

Аз също не бях виждал отново Арман. Започнах вече да се питам дали при посещението му в къщи неотдавнашната вест за смъртта на Маргьорит не бе съдействувала за преувеличението на някогашната му любов, а оттам и на скръбта му, и сега може би вече бе забравил както мъртвата, така и обещанието си да ме посети отново.

Това предположение би било доста правдоподобно по отношение на някой друг, но в отчаянието на Арман имаше искрени нотки и преминавайки от една крайност към друга, аз си представих, че тъгата се бе превърнала в болест и че щом нямах вест от него, това означаваше, че е болен или може би мъртъв.

Без да искам, аз се интересувах от този млад човек. Може би в този интерес имаше егоизъм; може би бях съзрял под тази мъка трогателна любовна история; най-сетне може би желанието да я науча имаше връзка с безпокойството, което мълчанието на Арман предизвикваше в мен.

След като господин Дювал не идваше при мен, реших аз да отида при него. Повод не бе трудно да се измисли. За нещастие аз не знаех адреса му и измежду тези, които бях попитал, никой не можа да ми го каже.

Отидох на улица Антен. Портиерът на Маргьорит може би знаеше къде живее Арман. Портиерът беше нов. И той като мен не знаеше адреса. Тогава се осведомих в кое гробище е била погребана госпожица Готие. Казаха ми — в гробището Монмартр.

Април беше настъпил, времето беше хубаво, гробовете сигурно вече нямаха онзи мъчителен и печален вид, който зимата им придава. Пък и вече беше достатъчно топло, та живите да се сетят за мъртвите и да ги посетят. Отидох на гробищата, като си казвах, че само при огледа на гроба на Маргьорит ще разбера дали Арман още тъгува и може би ще науча какво е станало с него.

Влязох в стаичката на пазача и го попитах дали на 22 февруари в гробището Монмартр е била погребана една жена на име Маргьорит Готие.

Този човек разтвори една дебела книга, където са записани и номерирани всички, които идват в това последно убежище, и ми отговори, че наистина на на 22 февруари по обед е била погребана жена с такова име.

Помолих го да ме отведе до гроба, защото няма начин човек да се оправи без водач в този град на мъртвите, който има свои улици, както градът на живите. Пазачът повика един градинар, на когото даде нужните указания, но той го прекъсна с думите:

— Знам, знам. А, гробът се познава много лесно — продължи той, като се обърна към мен.

— Защо? — попитах го аз.

— Защото цветята по него са доста различни от тези на другите гробове.

— Вие ли се грижите за тях?

— Да, господине, и бих искал всички роднини да се грижат за покойниците си така, както младият човек, който ми поръча да се грижа за този гроб.

След няколко завоя градинарят спря и ми каза:

— Стигнахме.

Наистина пред очите ми имаше един квадрат от цветя, който никога не бих взел за гроб, ако бялата мраморна плоча с името не сочеше това.

Тази плоча беше поставена права, желязна решетка ограждаше откупения терен, целия покрит с бели камелии.

— Какво ще кажете за това? — попита ме градинарят.

— Много е красиво.

— И всеки път, когато някоя камелия увехне, имам нареждане да я заменя.

— И кой ви даде това нареждане?

— Един млад човек, който много плака, когато дойде първия път; изглежда, стар познат на мъртвата, защото по всяка вероятност е била твърде весела жена. Казват, че била много красива. Господинът познаваше ли я?

— Да.

— Както другият ли? — попита ме с хитра усмивка градинарят.

— Не, никога не съм говорил с нея.

— И идвате тук да посетите гроба й? Много мило от ваша страна, защото тези, които идват на гроба на клетото момиче, не задръстват гробищата.

— Никой ли не идва?

— Никой, с изключение на този млад човек, който дойде един път.

— Само един път?

— Да, господине.

— И оттогава не е идвал?

— Не, но ще дойде след завръщането си.

— Значи, пътешествува?

— Да.

— Знаете ли къде е?

— Мисля, че е при сестрата на госпожица Готие.

— Какво прави там?

— Ще поиска от нея разрешение да изрови мъртвата, за да я погребе на друго място.

— Защо да не я остави тук?

— Знаете ли господине, че на хората им идват разни идеи за мъртвите. Ние тук виждаме такива работи всеки ден. Това място е откупено само за пет години, а младият човек иска да го закупи за вечни времена и по-голяма площ. В новия квартал ще бъде по-добре.

— Кое наричате новия квартал?

— Новите парцели, които се продават сега вляво. Ако гробището бе поддържано винаги, както сега, нямаше да има равно на него в света. Но трябва още много да се направи, за да бъде както трябва. А пък и хората са толкова смешни.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че има хора, които са горди чак дотук. Така и тази госпожица Готие, изглежда, го е била ударила на живот, извинете ме за израза. Сега бедната госпожица е мъртва и от нея остава толкова, колкото и от другите, за които няма какво да се каже и чиито гробове всеки ден поливаме. Е добре, когато близките на лицата, погребани до нея, научиха каква е била, те решиха да се противопоставят на погребването й тук; трябвало да има отделни парцели за такива жени, както има за бедняците. Виждал ли е някой подобно нещо? Но аз добре ги наредих; дебели рентиери, които не идват и четири пъти в годината да посетят своите покойници. Сами носят цветята си и погледнете какви цветя! Те внимателно обмислят поддържането на гробовете на тези, за които казват, че уж ги оплакват; пишат на гробовете им за сълзи, които никога не са пролели, и накрая идват да правят истории заради съседството. Ако щете, вярвайте ми, господине, не познавах тази госпожица, не знам какво е вършила, но обичам това бедно момиче и се грижа за него, не вземам за камелиите повече, отколкото струват. Това е моята предпочитана покойница. Ние тук, господине, всички сме принудени да обичаме мъртвите, защото сме толкова заети, че почти нямаме време да обичаме други неща.

Гледах този човек и някои от моите читатели ще разберат, без да има нужда да им обяснявам вълнението, което изпитвах, като го слушах.

Той, изглежда, забеляза това, защото продължи:

— Казват, че имало хора, които се разорявали за това момиче, и че имало любовници, които го обожавали. Е добре, като си помисля, че нито един не идва да му донесе поне едно цвете! Странно и печално е това. И все пак тя не може да се оплаче, защото си има гроб и дори само един да си спомня за нея, то той замества другите. Тук имаме нещастни момичета като нея, на същата възраст, които ги хвърлят в общия гроб, и сърцето ми се къса, когато чувам как горките им тела падат в ямата. А след смъртта им никой не се грижи за тях! Не винаги е весел занаятът, който вършим, особено когато все още не ни липсва чувствителност. Какво да правя? Това е по-силно от мен. Имам голяма, хубава, двайсетгодишна дъщеря и когато донесат покойница на нейните години, мисля за нея и независимо от това дали е благородничка или блудница, не мога да не се вълнувам.

Но сигурно ви досаждам с моите приказки, а не за да ги слушате, сте дошли тук. Казаха ми да ви заведа на гроба на Маргьорит Готие — вие сте пред него. Мога ли да ви бъда с още нещо полезен?

— Знаете ли адреса на господин Арман Дювал? — попитах този човек.

— Да, той живее на улица… поне там отивах да получа сумата за всички цветя, които виждате.

— Благодаря, приятелю.

Хвърлих последен поглед върху този разцъфнал гроб, в чиито дълбочини, въпреки волята си, желаех да проникна, за да видя какво бе направила земята с красивото създание, което й бяха поверили. Отдалечих се твърде натъжен.

— Господинът иска да се срещне с господин Дювал? — продължи градинарят, който вървеше до мен.

— Да.

— Убеден съм, че още не се е завърнал, иначе щях да го видя тук.

— Значи, сте убеден, че не е забравил Маргьорит?

— Не само съм убеден, но се обзалагам, че желанието му да я премести в друг гроб е само желание да я види отново.

— Как така?

— Първата дума, която ми каза, когато дойде в гробището, беше: „Какво да направя, за да я видя още веднъж?“ Това би могло да стане само чрез смяна на гроба и аз го осведомих за всички формалности, които трябва да се извършат, за да се издействува тази смяна, защото вие знаете, че за да се премести мъртвец от един гроб в друг, трябва да бъде разпознат и само семейството може да разреши такова нещо, и то в присъствието на полицейски комисар. Господин Дювал замина при сестрата на госпожица Готие, за да получи това разрешение, и първото място, което ще посети, ще бъде, разбира се, гробът.

Бяхме стигнали до вратата на гробището. Отново благодарих на градинаря, като пуснах няколко дребни монети в ръката му, и се отправих към посочения адрес.

Арман още не беше се завърнал.

Оставих му бележка, в която го молех да ме посети веднага след завръщането си или да ми съобщи къде мога да го намеря.

На другата сутрин получих писмо от Дювал, който ми съобщаваше за завръщането си и ме молеше да го посетя, като беше добавил, че е капнал от умора и му било невъзможно да излезе.