Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Dame aux camélias, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 53 гласа)
Сканиране
Eternities (2011)
Корекция и форматиране
Максимус (2012)

Издание:

Александър Дюма-син. Дамата с камелиите

Френска, първо издание

Редактор: Георги Куфов

Художник: Николай Пекарев

Художник-редактор: Юлия Иванова

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректор: Людмила Стефанова

ДИ „Народна култура“ — София, 1979 г.


1

По мое мнение герои могат да се създават само ако човек много е изучавал хората, както един език може да се говори само при условие, че е усвоен задълбочено. Понеже все още не съм във възрастта, когато се измисля, аз ще се задоволя да разкажа.

И така, приканвам читателя да повярва в истинността на тази история, на която всички действуващи лица са още живи с изключение на главната героиня.

Освен това в Париж има свидетели на повечето събития, които описвам тук, и те биха могли да ги потвърдят, ако моите уверения не са достатъчни. Поради едно особено обстоятелство само аз можех да ги опиша, защото единствен узнах последните подробности, без които би било невъзможно да се направи интересен и пълен разказ.

Впрочем ето как узнах тези подробности. На 12 март 1847 година на улица Лафит прочетох на голям жълт афиш съобщение за разпродажба на мебели и скъпи предмети за украшение. Тази разпродажба се извършваше след смъртта на притежателя им. В обявлението не се отбелязваше името на починалото лице, но разпродажбата щеше да се състои на улица Антен №9 на 16-и от 12 до 17 часа.

Освен това на афиша пишеше, че на 13 и 14 желаещите могат да разгледат апартамента и мебелите.

Винаги съм бил любител на редки предмети. Реших да не пропусна тази възможност — ако не купя, то поне да разгледам.

На другия ден отидох на улица Антен №9.

Беше рано сутринта и въпреки това в апартамента вече имаше посетители и дори посетителки, които, макар че бяха облечени в кадифе, наметнати с кашмирени шалове, а пред вратата ги чакаха елегантните им коли, гледаха с учудване и дори с възхищение разкоша, който се разстилаше пред очите им.

По-късно разбрах причината за възхищението и учудването им, защото, щом започнах да разглеждам наредбата, лесно познах, че се намирам в апартамента на държанка. Ако има нещо, което дамите от висшето общество желаят да видят, а тук имаше такива дами, то това е вътрешната наредба в дома на тези жени, чиито коли всеки ден опръскват с кал техните, които имат като тях и до тях ложа в операта и италианския театър, и които излагат в Париж дръзкия разкош на красотата, бижутата и скандалите си.

Тази, в чийто дом се намирах, беше мъртва: значи, и най-целомъдрените жени можеха да проникнат чак в стаята й. Смъртта беше прочистила въздуха, пък и те имаха извинение, ако то им бе нужно, че идват на разпродажба, без да знаят у кого. Те бяха прочели обявите, искаха да видят това, което се предлагаше в тях, и да направят предварително избора си, нещо съвсем естествено. Но това не им пречеше да търсят сред всички тези чудеса следите от живота на куртизанките, за които по всяка вероятност им бяха разказвали такива странни неща.

За съжаление загадките бяха погребани заедно с богинята и въпреки цялото им добро желание тези дами откриха само това, което се продаваше след смъртта й, и нищо от онова, което се е продавало, докато е била жива.

Впрочем имаше какво да се купува. Мебелите бяха чудесни. Мебели от розово дърво, изработени от Бул[1], вази от севърски и китайски порцелан, статуетки от саксонски порцелан, сатен, кадифе и дантела, нищо не липсваше.

Разхождах се из апартамента и последвах любопитните благороднички, които вървяха пред мен. Дамите влязоха в стая, тапицирана с персийски плат, и аз бях готов да ги последвам, когато те излязоха почти веднага, като се усмихваха и сякаш се срамуваха от прекаленото си любопитство. Това още повече усили желанието ми да вляза в тази стая. Беше будоар, обзаведен до най-незначителните принадлежности, в които сякаш разточителството на покойната се бе проявило в най-висока степен.

На една голяма маса, опряна до стената, широка три и дълга шест стъпки, блестяха всички съкровища на Окок и Одио[2]. Това беше великолепна сбирка и всички тези безбройни предмети, толкова необходими за тоалета на една жена като тази, в чийто апартамент се намирахме, бяха изработени само от злато или сребро. Тази колекция обаче без съмление е била създадена постепенно и не една единствена любов я беше попълнила.

Тъй като аз не се ужасявах при вида на будоара на държанка, забавно ми бе да разглеждам подробностите, все едно какви бяха те, и затова забелязах, че всички тези прекрасно изработени принадлежности носеха разнообразни инициали на различни гербове.

Гледах всички тези неща, всяко от които напомняше за блудствата на клетото момиче, и си казвах, че господ е бил милостив към нея, щом като не бе позволил да я постигне обикновеното наказание и я беше оставил да умре красива и сред разкош, преди да дойде старостта — тази първа смърт на куртизанките.

И наистина, каква по-печална гледка от старостта на порока, особено при жените? Тя не притежава никакво достойнство и не внушава никакво съчувствие. Вечното разкаяние на старата куртизанка не за грешния път, който е следвала, а за лошо направените сметки и неразумно използуваните пари, е едно от най-тъжните неща, които човек може да чуе. Познавах някога една лека жена, която бе запазила от миналото си само една дъщеря, почти толкова красива, колкото е била и майка й, според думите на съвременниците й. На това нещастно дете майката бе казвала: „Ти си моя дъщеря“ само за да й заповядва да храни старостта й, както тя бе изхранила нейното детство. Това бедно същество се казваше Луиза и подчинявайки се на майка си, тя се отдаваше без желание, без страст, без удоволствие, както би упражнявала някаква професия, ако бяха помислили да я научат на някакъв занаят.

Непрекъснатият и преждевременен разврат, подхранван от постоянното болнаво състояние на това момиче, беше замъглило у него представата за добро и зло, която може би господ му бе дал, но която никой не бе помислил да доразвие.

Винаги ще си спомням това младо момиче, което почти всеки ден минаваше по булевардите в един и същи час. Майка му постоянно го придружаваше, и то така ревностно, както една почтена майка би съпровождала почтената си дъщеря. Тогава бях много млад и готов да приема леките нрави на моя век. Обаче, спомням си, че гледката на този срамен надзор ми вдъхваше презрение и отвращение.

Прибавете към това, че никога никъде лице на девица не е изразявало такава невинност и меланхолия и такова страдание.

Човек би казал, че това е лицето на Примирението.

Един ден лицето на тази девойка просветна. Сред разврата, чието ръководство бе поела майката, на грешницата й се стори, че бог й позволява да изпита малко щастие. И защо пък в края на краищата господ, който я бе създал слаба, да я остави без утешение, под мъчителното бреме на живота й? И така, един ден тя забеляза, че е бременна, и това, което бе останало неопорочено в нея, потръпна от радост. Душата търси странни убежища. Луиза изтича да съобщи на майка си тази новина, която я правеше толкова щастлива. Срамно е да се каже, но тук ние не излагаме измислени безнравствени неща, а разказваме истински случай, който може би трябваше да премълчим, ако не смятахме, че е нужно от време на време да се разкрива мъченичеството на тези същества, които осъждаме, без да ги изслушаме, които презираме, без да преценяваме делата им. Ще ни се види срамно, но майката отговори на дъщеря си, че щом нямат излишни средства за двама, то няма да имат достатъчно за трима; такива деца били ненужни и една бременност било загубено време.

На другия ден някаква акушерка, за която само ще отбележим, че е приятелка на майката, посети Луиза. Девойката остана няколко дни на легло и се вдигна още по-бледа и по-слаба от преди.

Три месеца по-късно един мъж се съжали над нея и се зае с моралното и физическото й лечение. Но последното сътресение бе премного силно и Луиза почина вследствие аборта, който беше извършила. Майката все още живее. Как? Един господ знае.

Спомних си тази история, докато разглеждах сребърните несесери и, изглежда, беше изтекло доста време в такива размишления, защото в апартамента бяхме останали само аз и един пазач, който следеше внимателно от вратата дали няма да открадна нещо.

Приближих се до този човек, на когото вдъхвах такива сериозни опасения.

— Господине — казах му аз, — бихте ли ми казали името на лицето, което живееше тук?

— Госпожица Маргьорит Готие.

Познавах това момиче само по външност и по име.

— Как! — казах на пазача. — Нима Маргьорит Готие почина?

— Да, господине.

— И кога стана това?

— Струва ми се, преди три седмици.

— А защо позволяват да се посещава апартаментът й?

— Кредиторите сметнаха, че това ще покачи цените на предметите. Хората могат предварително да видят какво впечатление правят мебелите и тъканите. Нали разбирате, това подтиква купувача.

— Значи, тя имаше дългове?

— О, господине, много.

— Разпродажбата обаче сигурно ще покрие дълговете.

— Даже ще ги превиши.

— На кого се пада излишъкът?

— На семейството й.

— Значи, тя има семейство?

— Както изглежда.

— Благодаря, господине.

Пазачът, успокоен относно моите намерения ми кимна за довиждане и аз излязох. „Бедното момиче! — мислех си, като се прибирах в къщи. — Сигурно смъртта му е била доста тъжна, защото в неговия свят човек има приятели само ако е здрав.“ Без да искам, оплаквах участта на Маргьорит Готие.

Това може би ще се стори смешно на много хора, но изпитвам безкрайна снизходителност към куртизанките и дори не се мъча да си обясня това мое чувство.

Бележки

[1] Прочут френски дърводелец (1642–1732). — Б.пр.

[2] Прочути френски златари. — Б.пр.