Александър Дюма-син
Дамата с камелиите (22)

22

Струваше ми се, влакът не се движи.

Пристигнах в Буживал в единадесет часа.

Нито един прозорец на къщата не светеше. Позвъних, но никой не ми отвори.

За първи път ми се случваше подобно нещо. Най-сетне градинарят се появи. Влязох.

Нанин се показа със свещ в ръка. Отидох в стаята на Маргьорит.

— Къде е госпожата?

— Госпожата замина за Париж — отговори ми Нанин.

— За Париж!

— Да, господине.

— Кога?

— Един час след вас.

— Не ви ли остави нещо за мен?

— Нищо.

Нанин излезе.

„Навярно се е обезпокоила, помислих си аз, и е отишла в Париж, за да разбере със сигурност дали посещението при баща ми не е предлог, за да бъда свободен един ден.“

Може би Прюданс й е писала да дойде по някаква важна работа — казах си аз, когато останах сам.

Но аз бях при Прюданс и тя нищо не ми бе казала, от което да предположа, че е писала на Маргьорит.

Изведнъж си спомних въпроса, който госпожа Дюверноа ми бе задала, когато й казах, че Маргьорит е болна: „Тя няма ли да дойде днес?“ Освен това си спомних и объркания вид на Прюданс, когато я погледнах след тези думи, които издаваха уговорена среща. Към всички тези неща се прибави и споменът за сълзите, които Маргьорит бе проливала през целия ден, но които бях позабравил поради добрия пример на баща ми.

От този момент нататък всичко, което се случи, засили първоначалното ми подозрение и го затвърди така здраво в съзнанието ми, защото то се потвърждаваше от всичко, та дори и от бащиното ми снизхождение.

Маргьорит бе настояла да отида в Париж. Бе се престорила на спокойна, когато й предложих да остана при нея. Бях ли попаднал в клопка? Дали Маргьорит ми изневеряваше? Дали е смятала да се върне навреме, за да не забележа нейното отсъствие, и може би някаква случайност й бе попречила? Защо не е казала нищо на Нанин и защо не ми е написала нищо? Какво значеха тези сълзи, това отсъствие, тази тайнственост?

Ето какво се питах ужасен, сам в празната стая, с поглед, прикован в стенния часовник, който показваше полунощ и сякаш ми казваше, че е много късно, за да се надявам все още да видя любимата си.

Но след решенията, които взехме, след предложената и приета жертва, беше ли възможно да ми изневери? Не, опитах се да отхвърля първоначалните си съмнения.

Бедната Маргьорит сигурно е намерила купувач на мебелите си и е отишла в Париж да уреди сделката. Не бе пожелала да ме предупреди, защото знае, че въпреки съгласието ми за тази продажба, необходима за нашето бъдещо щастие, тя е мъчителна за мен и Маргьорит се е побояла да не нарани честолюбието и деликатността ми, като ми говори отново за това. Предпочита да се върне, когато всичко ще бъде свършено. Прюданс явно я чакаше за това и се издаде пред мен: Маргьорит не е успяла да приключи днес продажбата и ще спи у тях или може би ще пристигне скоро, защото се съмнява, че се безпокоя и сигурно няма да ме остави в неведение.

Но тогава защо бяха тези сълзи? Навярно въпреки любовта си към мен бедната ми Маргьорит не е могла да се реши, без да пролее сълзи, да се откаже от разкоша, сред който бе живяла досега и който я правеше щастлива и облажавана.

На драго сърце прощавах тази мъка на Маргьорит. Чаках я с нетърпение, за да й кажа, покривайки я с целувки, че съм отгатнал причината на загадъчното й отсъствие.

Но нощта напредваше, а Маргьорит не се завръщаше.

Безпокойството ми растеше и притискаше като с обръч главата и сърцето ми. Може би й се е случило нещо! Може би е ранена, болна, умряла! Може би ще дойде куриер, който ще ми съобщи за някакво ужасно произшествие! Може би утрото ще ме завари в същото неведение и със същите опасения!

Мисълта, че Маргьорит ми изневерява в часа, в който я очаквах, обзет от ужас, предизвикан от нейното отсъствие, не ми и идваше наум. Навярно имаше някаква причина, независеща от волята й, за да я задържи далеч от мен. И колкото повече мислех, толкова повече се убеждавах, че тази причина може да бъде само някакво нещастие. О, мъжка суета! Ти се представяш под най-различни форми.

Удари един часът. Казах си, че ще почакам още един час, но ако в два часа Маргьорит не се върне, ще замина за Париж.

Докато чаках, потърсих някаква книга, защото се страхувах да мисля.

„Манон Леско“ бе разтворена на масата. Стори ми се, че на някои места страниците бяха измокрени от сълзи. След като я разлистих, затворих тази книга, чиито думи ми изглеждаха безсмислени през булото на моите опасения.

Времето течеше бавно. Небето беше навъсено. Есенният дъжд биеше по прозорците. От време на време празното легло ми заприличваше на гроб. Страхувах се.

Отворих вратата. Ослушах се, но чух само шума на вятъра в дърветата. Никаква кола не минаваше по пътя. Часовникът на църковната камбанария тъжно удари един и половина.

Започнах дори да се страхувам да не влезе някой. Струваше ми се, че само някакво нещастие можеше да дойде в такъв час и в такова мрачно време.

Удари два часът. Почаках още малко. Само стенният часовник нарушаваше тишината със своя монотонен и ритмичен шум.

Най-сетне напуснах тази стая, където и най-дребните предмети бяха придобили онзи печален вид, който тревожната самотност на сърцето придава на всичко, което го заобикаля.

В съседната стая заварих Нанин, заспала над бродерията си. Тя се събуди от шума на вратата и ме попита дали господарката й се е върнала.

— Не, но ако се прибере, ще й кажеш, че не съм издържал и съм заминал за Париж.

— По това време?

— Да.

— Но как? Няма да намерите кола.

— Ще отида пеш.

— Навън вали.

— Какво от това?

— Госпожата ще се върне или ако не се върне, имате време сутринта да проверите какво я е задържало. Ще ви убият по пътя.

— Няма опасност, драга Нанин. До утре.

Доброто момиче отиде да ми донесе дългото наметало, сложи го на раменете ми и предложи да събудя старата Арну и да разбера от нея дали е възможно да намеря кола. Но не се съгласих, убеден, че ще загубя за този опит, може би напразен, повече време, отколкото за изминаването на половината път. Освен това имах нужда от въздух и от физическа умора, която да надвие силната възбуда, която ме бе обхванала.

Взех ключа от апартамента на улица Антен и след като се сбогувах с Нанин, която ме изпрати до оградата, тръгнах.

Отначало започнах да тичам, но земята бе разкаляна и се изморявах двойно повече. След половин час тичане бях принуден да спра; целият бях плувнал в пот, поотдъхнах си и продължих пътя си. Нощта бе толкова тъмна, че всеки момент се страхувах да не се блъсна в някое от дърветата край пътя, които изведнъж изникваха пред мен и изглеждаха като огромни призраци, тичащи насреща ми.

Срещнах една-две каруци, които скоро оставих зад себе си.

Едно купе се движеше в бърз тръс към Буживал.

В момента, когато то мина край мен; обзе ме надежда, че Маргьорит е вътре.

Спрях се и извиках: „Маргьорит! Маргьорит!“

Но никой не ми отговори, купето продължи пътя си. Гледах го как се отдалечава и отново тръгнах.

За два часа стигнах вратата на Етоал. Видът на Париж ми възвърна силите й тичешком се спуснах по дългата алея, която толкова пъти бях изминавал.

Тази нощ никой не минаваше по нея.

Човек би казал, че това бе място за разходка в мъртъв град.

Започна да се развиделява.

Когато стигнах на улица Антен, големият град вече се раздвижваше, преди да се събуди окончателно.

Часовникът на църквата „Сен-Рок“ удари пет часа, тъкмо когато влизах в къщата на Маргьорит.

Извиках името си на портиера, който бе получил от мен достатъчно монети по двадесет франка, за да знае, че имах право да идвам в пет часа при госпожица Готие.

Така че минах безпрепятствено.

Бих могъл да го попитам дали Маргьорит си бе в къщи, но той можеше да ми отговори, че я няма, а аз предпочитах да се съмнявам две минути повече, защото, докато се съмнявах, все още се надявах.

Ослушах се пред вратата, като се мъчех да доловя някакъв шум, някакво движение.

Нищо. Тишината на полето като че ли се бе разпростряла дотук.

Отключих и влязох.

Всички завеси бяха плътно спуснати.

Дръпнах завесите в столовата, отправих се към спалнята и бутнах вратата.

Хвърлих се към шнура на завесите и го дръпнах рязко.

Те се разтвориха. Проникна слаба светлина и аз изтичах към леглото.

То бе празно!

Отворих една след друга вратите, огледах всички стаи.

Никой.

Просто да полудее човек.

Отидох в банята, отворих прозореца, извиках няколко пъти името на Прюданс.

Прозорецът на госпожа Дюверноа не се отвори.

Тогава слязох при портиера и го попитах дали госпожица Готие е идвала тук през деня.

— Да — отговори ми човекът, — с госпожа Дюверноа.

— Нищо ли не каза за мен?

— Нищо.

— Знаете ли къде отидоха после?

— Качиха се в една кола.

— Какъв вид кола?

— Господарско купе.

Какво значеше всичко това?

Позвъних на съседната врата.

— Къде отивате, господине? — ме попита портиерът, след като ми отвори.

— При госпожа Дюверноа.

— Тя не се е прибрала.

— Сигурен ли сте?

— Да, господине. Ето даже писмо, което донесоха снощи за нея и още не съм й го предал.

Портиерът ми показа писмото, на което неволно хвърлих поглед.

Познах почерка на Маргьорит.

Взех писмото.

На плика пишеше:

„За госпожа Дюверноа, да го предаде на господин Дювал.“

— Това писмо е за мен — казах на портиера и му показах името на получателя.

— Вие ли сте господин Дювал? — попита ме той.

— Да.

— Ах, познах ви. Вие често идвате при госпожа Дюверноа.

Когато излязох на улицата, разчупих печата на писмото.

Гръм да беше паднал пред краката ми, нямаше да бъда така ужасен, както от съдържанието на това писмо.

„В часа, в който ще прочетете това писмо, Арман, аз ще бъда вече любовница на друг мъж. Всичко е свършено между нас.

Върнете се при баща си, приятелю, идете да видите вашата сестра, непорочното младо момиче, което не познава нашите низости, и край него много бързо ще забравите страданията, причинени ви от това пропаднало момиче на име Маргьорит Готие, което бяхте добър да обичате известно време — то ви дължи единствените щастливи мигове от един живот, който, надявам се, сега няма да бъде дълъг.“

След като прочетох и последната дума, помислих, че ще полудея.

За миг се уплаших, че наистина мога да се строполя на паважа на улицата. Мъгла забулваше погледа ми и кръвта ми биеше в слепоочията.

Най-сетне се посъвзех малко, огледах се много учуден, че животът на другите продължава, без някой да обръща внимание на моето нещастие.

Не бях толкова силен, за да понеса сам удара, който Маргьорит ми нанесе.

Тогава си спомних, че баща ми е в същия град, че след десет минути бих могъл да бъда при него и че каквато и да бъде причината за болката ми, той ще я сподели с мен.

Изтичах като обезумял, като крадец до хотел „Париж“. Ключът от апартамента на баща ми стоеше на вратата. Влязох.

Той четеше.

По слабото учудване, което прояви, когато се появих, изглежда, че ме бе очаквал.

Хвърлих се в обятията му, без да кажа дума, подадох му писмото на Маргьорит, свлякох се пред леглото и заплаках с горещи сълзи.