Александър Дюма-син
Дамата с камелиите (11)

11

На това място на разказа Арман спря.

— Бихте ли затворили прозореца — каза ми той, — стана ми студено. През това време ще си легна.

Затворих прозореца. Арман, който беше още много слаб, свали халата си и легна. Известно време той лежеше като човек, уморен от дълго бягане или развълнуван от мъчителни спомени.

— Може би говорихте прекалено много — казах му аз. — Искате ли да си отида и да ви оставя да спите? Някой друг ден ще ми разкажете края на тази история.

— Доскуча ли ви?

— Напротив.

— Тогава ще продължа. Ако ме оставите сам, няма да заспя.

— Когато се върнах в къщи — продължи той, без да чувствува нужда да се съсредоточи, дотолкова тези подробности бяха още пресни в паметта му, — не си легнах, а започнах да мисля за случилото се през деня. Срещата, запознаването, обещанието на Маргьорит, всичко беше станало толкова бързо, толкова неочаквано, че в някои моменти ми се струваше, че съм сънувал. Все пак не за първи път момиче като Маргьорит обещаваше да стане любовница на мъж още на другия ден след запознаването им.

Напразно разсъждавах така. Първото впечатление, което моята бъдеща любовница ми направи, беше толкова силно, че то все още не се бе заличило. А и самият аз упорствувах и не исках да видя в нея момиче, подобно на другите. И поради суетност, толкова присъща на всички мъже, бях готов да повярвам, че и тя непременно чувствува към мен същото влечение, което аз изпитвах към нея.

Обаче пред очите си имах много противоречиви примери и често бях чувал, че любовта за Маргьорит се бе превърнала в стока, по-евтина или по-скъпа в зависимост от сезона.

Но, от друга страна, как да съгласувам тази й репутация с непрекъснатите й откази на младия граф, когото заварихме у тях? Ще ми кажете, че той не й е харесвал и че след като е имала такава великолепна издръжка от херцога, ако е искала да вземе друг любовник, то би предпочела мъж, който й се нрави. Тогава защо не бе приела Гастон — очарователен, духовит, богат, а като че ли приемаше мен, когото бе намерила толкова смешен при първата ни среща?

Вярно е, че има мигновени случаи, които струват повече от едногодишно ухажване.

От всички, които бяха на вечерята, аз единствен се обезпокоих, когато тя стана от масата. Аз я бях последвал, бях се развълнувал до такава степен, че не можех да го скрия. Бях плакал, като й целувах ръцете. Тези обстоятелства заедно с всекидневните ми посещения през двата месеца на боледуването й може би я бяха накарали да види в мое лице мъж, различен от тези, които бе познавала дотогава. А може и да си е казала, че би могла да направи за една тъй всеотдайна любов това, което бе вършила толкова пъти, защото за нея подобно нещо вече нямаше никакво значение.

Всички тези предположения, както виждате, бяха твърде правдоподобни. Но каквато и да бе причината за нейното съгласие, едно нещо бе сигурно: тя се бе съгласила.

Аз бях влюбен в Маргьорит, щях да я притежавам и не можех да искам нищо повече от нея. Обаче, повтарям ви, въпреки че беше държанка, може би за да я опоетизирам, бях направил от тази обич безнадеждна любов и колкото повече наближаваше моментът, когато нямаше да има нужда дори вече да се надявам, толкова повече се съмнявах.

Не мигнах цяла нощ.

Не можех да се позная. Бях почти луд. Ту се намирах недостатъчно красив или не твърде богат, ту пък не много елегантен, за да притежавам такава жена, ту се чувствувах изпълнен със суетност при мисълта, че ще я притежавам: после започнах да се безпокоя, че за Маргьорит аз съм само един каприз за няколко дни и предчувствувайки някакво нещастие от една бърза раздяла, си казвах, че може би ще бъде по-добре да не отида довечера у тях, да замина и да й пиша за моите опасения. От тези мисли минавах към безгранични надежди и безкрайно доверие. Мечтаех невероятни неща за бъдещето. Казвах си, че тази жена ще дължи на мен физическото и моралното си оздравяване, че ще прекарам целия си живот с нея и нейната любов ще ме направи по-щастлив и от най-девствената любов.

Накрая не бих могъл да ви повторя хилядите мисли, които ме вълнуваха и които постепенно угаснаха в съня, в който потънах на разсъмване.

Когато се събудих, беше два часът. Времето беше великолепно. Не си спомням животът някога да ми се е струвал по-красив и по-пълен. Спомените от предната вечер изплуваха отново в съзнанието ми, без мрачни тонове, без пречки, весело придружени от надеждите за вечерта. Облякох се набързо. Бях доволен и готов за най-благородни постъпки. От време на време сърцето ми подскачаше в гърдите от радост и любов. Приятна треска ме обземаше. Вече не ме занимаваха разсъжденията, които ме бяха безпокоили, преди да заспя. Виждах само завършека, мислех само за часа, в който щях да видя отново Маргьорит.

Беше ми невъзможно да стоя в къщи. Стаята ми се струваше твърде тясна, за да побере щастието ми. Имах нужда от цялата природа, за да излея чувствата си.

Излязох от къщи.

Минах по улица Антен. Колата на Маргьорит я чакаше пред вратата. Тръгнах към Шан-з-Елизе. Обичах всички хора, които срещах, без дори да ги познавам.

Колко добър те прави любовта!

Вече един час се разхождах по Шан-з-Елизе, когато видях в далечината колата на Маргьорит. Не я познах, отгатнах, че е тя.

Преди да завие на ъгъла на Шан-з-Елизе, тя нареди на кочияша да спре — висок млад човек се отдели от една група, където разговаряше, за да отиде да поприказва с Маргьорит.

Те поговориха известно време. Младият човек се върна при приятелите си и конете потеглиха. Аз се бях приближил до групата и познах този, който бе разговарял с Маргьорит. Това бе граф дьо Ж., чийто портрет бях видял и за когото Прюданс ми бе казала, че Маргьорит дължала положението си на него.

Именно на него беше затворила снощи вратата на дома си. Предположих, че беше спряла купето, за да му даде обяснение за тази забрана, и едновременно с това се надявах, че е намерила някакъв нов предлог, за да не го приеме и следващата нощ.

Не знам как мина останалата част от деня. Разхождах се, пушех, разговарях, но в десет часа вечерта не си спомнях нито какво бях говорил, нито кого бях срещал.

Единственото, което си спомням, е, че когато се прибрах в къщи, отделих три часа за външността си и сто пъти погледнах моя часовник и стенния, които за съжаление вървяха еднакво.

Когато удари десет и половина, казах си, че е време да тръгвам.

Тогава живеех на улица Прованс: тръгнах по улица Мон-Блан, пресякох булеварда, тръгнах по улица Луи-льо-Гран, улица Пор-Маон и по улица Антен.

Погледнах прозорците на Маргьорит. Светеха.

Позвъних.

Попитах портиера дали госпожица Маргьорит Готие си е в къщи.

Той ми отговори, че тя никога не се прибира преди единадесет — единадесет и четвърт.

Погледнах часовника си.

Смятах, че съм вървял много бавно, но бях дошъл от улица Прованс до дома на Маргьорит само за пет минути.

Тогава започнах да се разхождам по тази улица без магазини и пуста по това време.

След половин час Маргьорит пристигна. Тя слезе от купето си и се огледа, като че ли търсеше някого.

Колата тръгна отново, понеже конюшните и заслонът не се намираха в къщата. В момента, когато Маргьорит се готвеше да позвъни, аз се приближих и й казах:

— Добър вечер.

— Ах, вие ли сте? — каза ми тя с глас, който не звучеше много убедително, че се радва да ме види тук.

— Нали ми позволихте да дойда да ви видя днес?

— Вярно, бях забравила.

Тези думи променяха всичките ми сутрешни разсъждения, всичките ми надежди. Но аз започнах да свиквам с това отношение и не си тръгнах, което, разбира се, бих направил преди.

Влязохме.

Нанин беше предварително отворила вратата.

— Прюданс прибра ли се? — попита Маргьорит.

— Не, госпожо.

— Иди да кажеш да дойде при мен, щом се прибере. Преди това угаси лампата в салона и ако дойде някой, кажи, че не съм се прибрала и че няма да се прибирам тази вечер.

Тя изглеждаше заета с нещо и може би отегчена от някой досадник. Не знаех как да се държа. Маргьорит се отправи към спалнята си. Аз останах на мястото си.

— Елате — каза ми тя.

Свали шапката си, кадифеното си манто и ги хвърли на леглото. После се отпусна в едно широко кресло, близо до огъня, който караше да палят до началото на лятото, и ми каза, като си играеше с верижката на часовника си.

— Е, какво ново ще ми кажете?

— Нищо освен това, че не трябваше да идвам днес.

— Защо?

— Защото, изглежда, ви е неприятно и може би ви отегчавам.

— Не ме отегчавате, само че съм болна. Целия ден страдах, не съм спала и имам страшно главоболие.

— Искате ли да се оттегля, за да ви оставя да си легнете?

— О, можете да останете, ако искам да си легна, мога да направя това и пред вас.

В този момент някой позвъни.

— Кой ли идва пак? — каза тя нетърпеливо.

Няколко мига след това пак се позвъни.

— Няма ли кой да отвори? Трябва сама да отворя.

И наистина тя стана и ми каза:

— Чакайте тук.

Прекоси апартамента и чух да отваря външната врата. Ослушах се.

Този, на когото беше отворила, се спря в трапезарията. При първите думи познах гласа на младия граф дьо Н.

— Как се чуветвувате тази вечер? — попита той.

— Зле — отвърна сухо Маргьорит.

— Безпокоя ли ви?

— Може би.

— Как само ме посрещате! Какво съм ви направил, скъпа Маргьорит?

— Скъпи приятелю, нищо не сте ми направили. Аз съм болна, трябва да си легна и вие ще ми направите удоволствието да си отидете. Дразни ме това, че вече не мога да се прибера вечер, без да се появите пет минути по-късно. Какво искате? Да ви стана любовница? Слушайте, казах ви сто пъти, че ужасно ми досаждате и че можете да се отнесете другаде. Днес ви повтарям за последен път: не ви искам, разбрахме се, нали? Сбогом. Ето Нанин се връща. Тя ще ви освети пътя. Лека нощ.

И без да добави дума, без да слуша мънканията на младия човек, Маргьорит се върна в стаята и затвори вратата, през която на свой ред Нанин влезе почти веднага.

— Слушай — каза й Маргьорит, — на този глупак винаги ще казваш, че не съм в къщи или че не искам да го приема. В края на краищата омръзна ми да виждам непрекъснато хора, които искат от мене едно и също и като ми плащат, смятат, че са се издължили. Ако жените, които започват нашия срамен занаят, знаеха какво представлява, биха станали по-скоро камериерки. Но не. Суетността да притежават рокли, каляски, диаманти ги привлича. Вярваме на това, което слушаме, защото проституцията си има своята чест и малко по малко изхабяваме сърцето си, тялото си, красотата си. Боят се от нас като от див звяр, презират ни като парии, заобиколени сме само от хора, които взимат от нас повече, отколкото ни дават, и някой ден умираме като кучета, след като сме погубили другите и самите себе си.

— Хайде, госпожо, успокойте се — каза Нанин. — Зле сте с нервите тази вечер.

— Тази рокля ме притеснява — продължи Маргьорит и разкопча рязко телените копчета на корсажа си. — Дайте ми пеньоар. Какво става с Прюданс?

— Не се е прибрала, но ще ви я пратят веднага щом се върне.

— Ето още една — продължи Маргьорит, като съблече роклята си и облече бял пеньоар, — ето още една, която винаги ме намира, когато има нужда от мен, но не може да ми направи услуга от сърце. Знае, че чакам отговор още тази вечер, че ми е нужен, че съм неспокойна. Но съм сигурна, че се забавлява, без да се интересува от мен.

— Може би са я задържали.

— Донеси ни пунш.

— Пак ще си навредите — каза Нанин.

— Толкова по-добре. Донеси ми също плодове, пастет или пилешко крилце. Донеси ми нещо веднага, гладна съм.

Излишно е да ви описвам впечатлението, което ми направи тази сцена. Вие се досещате, нали?

— Ще вечеряте с мен — каза ми тя. — Докато чакате, вземете книга. Ще отида за малко в банята.

Тя запали един свещник, отвори някаква врата до леглото си и изчезна. Започнах да размишлявам върху живота на това момиче и към любовта ми се прибави и жалост.

Разхождах се с широки крачки из тази стая и се бях замислил, когато влезе Прюданс.

— А, вие сте тук? — попита ме тя. — Къде е Маргьорит?

— В банята.

— Ще я почакам. Слушайте, тя ви намира очарователен. Знаехте ли това?

— Не.

— Не ви ли го загатна?

— Съвсем не.

— А защо сте тук?

— Дойдох й на гости.

— В полунощ?

— Защо не?

— Шегаджия!

— Дори ме посрещна много лошо.

— Ще ви посрещне по-добре.

— Мислите ли?

— Нося й хубава новина.

— Това е добре. Значи, тя ви е говорила за мен?

— Снощи или по-точно тази нощ, след като си тръгнахте с вашия приятел. Всъщност, как е вашият приятел? Мисля, че се казваше Гастон Р.

— Да — казах аз и не можах да сдържа усмивката си, като разбрах, че Прюданс едва знаеше името му, и си спомних това, което Гастон ми бе доверил за Прюданс.

— Симпатично момче. С какво се занимава?

— Има двадесет и пет хиляди франка рента.

— Наистина ли! А сега да се върнем на вас. Маргьорит ме разпитва за вас. Пита ме какъв сте, с какво се занимавате, кои са били ваши любовници. С една дума, всичко, което може да се пита за човек на вашата възраст. Казах й всичко, което знам, като допълних, че сте очарователен младеж.

— Благодаря ви. Сега кажете ми с каква задача ви натовари вчера.

— С никаква. Тя казваше всичко това, за да накара графа да си тръгне, но ме натовари с една задача за днес и тази вечер й нося отговора.

В този момент Маргьорит излезе от банята с кокетно сложена нощна шапчица, украсена от жълти панделки.

Тя беше очарователна.

Беше обула сатенени пантофки на бос крак и довършваше маникюра си.

— Видяхте ли херцога? — попита тя, като видя Прюданс.

— Разбира се!

— Какво ви каза?

— Даде ми.

— Колко?

— Шест хиляди.

— Във вас ли са?

— Да.

— Беше ли недоволен?

— Не.

— Горкия човечец!

Това „горкия човечец“ беше казано с тон, който ми е невъзможно да предам. Маргьорит взе шестте хиляди франка.

— Време беше — каза тя. Скъпа Прюданс, имате ли нужда от пари?

— Вие знаете, дете мое, че след два дена е петнайсети и ако можете да ми дадете назаем триста-четиристотин франка, ще ми направите услуга.

— Изпратете някого за тях утре сутрин, сега е късно да се развалят.

— Да не забравите.

— Бъдете спокойна. Ще вечеряте ли с нас?

— Не, Шарл ме чака в къщи.

— Все още ли сте луда по него?

— Побъркана съм, драга! До утре. Сбогом, Арман.

Госпожа Дюверноа излезе.

Маргьорит отвори шкафа си и хвърли вътре банкнотите.

— Позволете ми да си легна — каза тя с усмивка и се приближи до леглото.

— Не само че ви позволявам, но ви моля за това.

Тя отхвърли в края на леглото дантелената покривка и си легна.

— Сега — каза тя — елате да седнете до мен и да поговорим.

Прюданс имаше право: отговорът, който беше донесла на Маргьорит, я развесели.

— Прощавате ли ми за лошото настроение тази вечер? — попита тя, като ме хвана за ръката.

— Готов съм да ви простя още много пъти такива настроения.

— Обичате ли ме?

— До полуда.

— Въпреки лошия ми характер?

— Въпреки всичко.

— Заклевате ли се?

— Да — отвърнах тихо.

В този момент влезе Нанин с чинии, студено пиле, шише бордо, ягоди и два прибора.

— Не ви направих пунш — каза Нанин. — Бордото е по-хубаво за вас, нали, господине?

— Разбира се — отговорих още развълнуван от думите на Маргьорит, впил пламенен поглед в нея.

— Добре — каза тя, — сложи всичко това на малката маса й я приближи до леглото. Ние сами ще се обслужим. Вече три нощи прекарваш на крак, сигурно ти се спи. Иди да си легнеш. Нямам вече нужда от нищо.

— Трябва ли да заключа два пъти вратата?

— Да, разбира се! И преди всичко кажи да не пускат никого утре до обяд.