Александър Дюма-син
Дамата с камелиите (2)

2

Разпродажбата бе насрочена на шестнадесети.

Беше оставен един ден промеждутък между посещенията и разпродажбата, за да успеят тапицерите да отковат тапетите, завесите и т.н.

По това време аз се бях завърнал от едно пътуване. Беше съвсем естествено, че не ми бяха казали за смъртта на Маргьорит — една от онези големи новини, които приятелите съобщават винаги на този, който се завръща в столицата на новините. Маргьорит беше хубава, но колкото екстравагантният живот на тези жени вдига шум, толкова смъртта им едва се отбелязва. Те са от онези слънца, които залязват така, както са изгрели — без блясък. Смъртта им, когато умират млади, се научава от всичките им любовници едновременно, защото в Париж между почти всички любовници на известно момиче съществува особена интимност. Разменят си няколко спомена за нея и животът и на едните, и на другите продължава, без това произшествие да ги смути дори с една сълза.

Днес, когато си на двадесет и пет години, сълзите са толкова рядко нещо, че човек не може да ги пролива за когото и да е. Най-вече се оплакват родителите, и то поради цената, която предварително са заплатили за това.

Колкото до мен, независимо че моят монограм не се намираше върху някой от несесерите на Маргьорит, тази инстинктивна снизходителност, това естествено състрадание, което току-що признах ме караше да мисля за смъртта й по-дълго време, отколкото може би тя заслужаваше това.

Спомням си, че съм срещал често Маргьорит на Шан-з-Елизе, където тя редовно идваше всеки ден в малка синя кола, впрегната в два прекрасни червеникави коня. Бях забелязал у Маргьорит една изтънченост, малко присъща на момичетата като нея, изтънченост, която се подчертава още повече от наистина изключителната й красота.

Тези нещастни същества излизат винаги придружени от някого. Никой мъж не желае публично да покаже нощната си любов с тях и понеже изпитват ужас от самотата, тези жени водят със себе си или други по-малко щастливи от тях жени, които нямат коли, или някоя от онези стари, елегантни дами, чиято елегантност има съмнителен произход. Към тях можем да се обърнем без стеснение, когато искаме да научим някои подробности за жената, която придружават.

С Маргьорит не беше така. Тя пристигаше на Шан-з-Елизе винаги сама в колата си, където се потулваше, колкото се може повече. Зиме — загърната в голям кашмирен шал, а лете — облечена в твърде скромни рокли. Когато по любимите й места за разходка имаше много нейни познати и тя случайно им се усмихнеше, усмивката й видимо беше само за тях — така можеше да се усмихва само някоя херцогиня.

Тя не се разхождаше от кръглия площад до входа на Шан-з-Елизе, както правят и правеха нейните колежки. Двата й коня бързо я отнасяха в Булонската гора. Тук тя слизаше от колата, вървеше пеш един час, после се качваше пак и се връщаше с бърз ход в дома си.

Всички тези обстоятелства, на които бях понякога свидетел, преминаваха пред погледа ми и аз оплаквах смъртта на това момиче, както съжаляваме за пълното унищожение на някое красиво творение.

А невъзможно бе да се види по-пленителна красота от красотата на Маргьорит.

Висока и прекалено слаба, тя притежаваше до най-висша степен изкуството да скрива този пропуск на природата просто чрез дрехите, които обличаше. От двете страни на кашмира й, чийто край опираше до земята, се показваха широките волани на копринена рокля, а дебелият маншон, който скриваше ръцете й, притиснати до гърдите, беше заобиколен от така добре нагласени гънки, че и най-придирчивото око не можеше да открие недостатък в контурата на линиите.

Главата беше прелестна и бе обект на особено кокетство. Тя бе съвсем малка и майка й, както би казал дьо Мюсе, като че ли я бе направила такава, за да я извае старателно.

На овал с неописуема грация поставете черни очи и над тях такава чиста дъга на веждите, която изглежда като нарисувана; замрежете тези очи с дълги мигли, които, когато се притварят, хвърлят сянка върху розовите бузи, очертайте малък нос, прав, одухотворен, с леко разширени ноздри от пламенен порив към чувственост, нарисувайте правилна уста, чиито устни прелестно се разтварят и показват млечнобели зъби; оцветете кожата й като онзи нежен мъх, който покрива прасковите, недокоснати от ничия ръка и вие ще получите портрета на тази прелестна глава.

Черните като катран коси, естествено или изкуствено къдрави, бяха разделени над челото на прав път и се спускаха назад, като разкриваха крайчеца на ушите, на които блестяха два диаманта на стойност от четири до пет хиляди франка всеки.

Как бе възможно този бурен живот да оставя на лицето на Маргьорит онова девствено, дори детско изражение, с което то се отличаваше? Принудени сме да установим това, без да го разберем.

Маргьорит притежаваше прекрасен собствен портрет, нарисуван от Видал, единствения човек, чиято четка можеше да я възпроизведе. След нейната смърт имах на разположение за няколко дни този портрет и приликата бе така учудваща, че той ми помогна да дам описанията, за които може би паметта ми нямаше да бъде достатъчна.

Някои от подробностите, разказани в тази глава, научих по-късно, но ги излагам сега, за да не се връщам към тях, когато започна странната история на тази жена.

Маргьорит присъствуваше на всички приеми и прекарваше вечерите си по спектакли или балове. Всеки път, когато се играеше нова пиеса, човек можеше да я види с три неща, от които никога не се разделяше и които заемаха винаги предната част на ложата й в партера: бинокъла й, кесия с бонбони и букет от камелии. През двадесет и пет дни от месеца камелиите бяха бели, а през пет — червени. Никой никога не разбра причината за тази смяна на цветовете, която отбелязвам, без да мога да я обясня. Редовните посетители на театрите, които Маргьорит най-често посещаваше, и нейните приятели бяха също забелязали това. Никога не бяха виждали Маргьорит с други цветя, освен с камелии. Затова при госпожа Баржон, нейната цветарка, бяха я нарекли Дамата с камелиите. И този прякор й бе останал.

Освен това аз знаех, както всички, които живеят в дадено общество в Париж, че Маргьорит е била любовница на едни от най-елегантните млади хора, тя го заявяваше открито, а и самите те се хвалеха, което показваше, че любовниците и метресата бяха доволни един от друг. Но от около три години, след едно пътуване до Банер, казваха, че живеела само с един стар чуждестранен херцог, извънредно богат човек; той се беше опитал да я откъсне колкото се може повече от миналия й живот, което, изглежда, тя бе приела доброволно.

Ето какво ми разказаха по този повод.

През пролетта на 1842 година Маргьорит била толкова слаба, толкова променена, че лекарите й предписали бани и тя заминала за Банер.

Тук сред болните се намирала и дъщерята на този херцог, която имала не само същата болест, но и толкова приличала на Маргьорит, че човек можел да ги сметне за сестри. Само че младата херцогиня била в третия стадий на туберкулоза и няколко дни след пристигането на Маргьорит починала. Херцогът, който останал в Банер, както човек остава на земята, в която е погребал част от сърцето си, една сутрин забелязал Маргьорит на завоя на една алея. Сторило му се, че вижда да минава сянката на неговото дете, тръгнал към нея, взел й ръцете, целунал я разплакан и без да я пита коя е, помолил за позволение да я вижда и да обича в нея живия образ на починалата си дъщеря.

Маргьорит била в Банер сама със своята камериерка и тъй като не се страхувала, че ще се изложи, удовлетворила желанието на херцога. В Банер се намерили хора, които я познавали и които отишли официално да предупредят херцога за истинското обществено положение на госпожица Готие. Това било удар за стареца, защото с това свършвала приликата с дъщеря му. Но било вече много късно: младата жена била станала необходимост за сърцето му и единствен смисъл и оправдание за това, че още живее.

Той не я упрекнал, нямал право да направи това, но я попитал дали се чувствува способна да промени живота си, като й предложил в замяна на тази жертва всякакъв вид отплата, която тя би пожелала.

Маргьорит приела. Трябва да кажа, че по това време Маргьорит, възторжена натура, била болна. Миналото й се струвало като една от главните причини за нейната болест и нещо като суеверие я карало да се надява, че господ ще й остави красотата и здравето в замяна на нейното разкаяние и промяна на живота й.

И наистина, когато дошъл краят на лятото, минералните бани, разходките, естествената умора и сънят я били почти възстановили.

Херцогът придружил Маргьорит в Париж, където продължил да я посещава, както в Банер.

Тази връзка, за която не се знаеше нито истинския произход, нито истинската причина, предизвика голяма сензация тук, защото херцогът, известен с голямото си богаство, сега ставаше известен и със своето разточителство.

Това сближение между стария херцог и младата жена отдадоха на разпуснатостта, която често се среща у богатите старци. Изказаха се всякакви предложения с изключение на това, което беше всъщност.

Но чувството на този баща към Маргьорит имаше такива непорочни подбуди, че всякаква друга връзка с нея, освен сърдечна, би му се струвала като кръвосмешение и никога той не й бе казал дума, която дъщеря му не би могла да чуе. Далеч съм от мисълта да направя от героинята ни нещо по-друго от онова, което тя бе. И така ще кажа, че докато е била в Банер, обещанието, дадено на херцога, не е било трудно да се удържи и то е било изпълнено; но като се върнала в Париж, свикнала на разгулен живот, с балове, дори с оргии, на Маргьорит й се струвало, че самотата й, нарушавана само от периодичните посещения на херцога, ще я умори от скука, а горещият дъх на миналия й живот облъхнал едновременно ума и сърцето й.

Прибавете и това, че Маргьорит се беше завърнала от пътуването по-красива от всякога, че бе на двайсет години и че приспаната, но не и победена болест продължаваше да поражда в нея онези трескави желания, които винаги са в резултат на гръдно заболяване.

Херцогът изпитал голяма мъка в деня, когато неговите приятели, дебнещи непрекъснато някой скандал от страна на младата жена, с която се злепоставял, както казваха те, дошли да му съобщят и да му докажат, че когато била сигурна, че той няма да отиде при нея, Маргьорит имала посещения и тези посещения често продължавали до зори. Запитана от херцога, Маргьорит му признала всичко, като го посъветвала, без никаква задна мисъл, да престане да се грижи за нея, защото чувствувала, че няма сила да удържи поетите обещания, а не искала да приема повече благодеянията на човек, когото мами.

Херцогът не се появил осем дни. Това било всичко, което можал да направи — на осмия ден отишъл да моли Маргьорит да го допуска пак в дома си, като й обещал да я приеме такава, каквато е, стига да я вижда, и й се заклел, че дори да умира, никога не ще я упрекне.

Ето как стояли работите три месеца след завръщането на Маргьорит, тоест през ноември или декември 1842 година.