Александър Дюма-син
Дамата с камелиите (24)

24

Това вече беше нещо, но не бе достатъчно. Съзнавах властта, която имах над тази жена, и подло злоупотребявах с нея.

Сега, когато си помисля, че е мъртва, питам се дали бог някога ще ми прости злото, което извърших.

След вечерята, която беше много шумна, започнахме да играем на комар.

Седнах до Олемп и залагах толкова смело парите си, че тя не можа да не обърне внимание на това. За кратко време спечелих 150 или 200 луидора, които разстлах пред себе си — тя беше впила в тях алчен поглед.

Аз бях единственият, когото играта не поглъщаше изцяло, така че се занимавах и с Олемп. През цялата нощ аз печелех и й давах пари, за да играе, защото тя бе загубила всичко, което имаше пред себе си и навярно и у дома си.

В пет часа сутринта си тръгнахме.

Бях спечелил триста луидора.

Всички играчи вече бяха слезли долу, само аз бях останал назад, без да забележат това, защото не бях приятел с никой от тези господа.

Самата Олемп осветяваше стълбата и аз съшо се канех да сляза като другите, но неочаквано се приближих до нея и й казах:

— Трябва да поговоря с вас.

— Утре — отвърна ми тя.

— Не, сега.

— Какво имате да ми кажете?

— Ще видите.

И влязох в апартамента.

— Вие загубихте — казах аз.

— Да.

— Всички пари, които имате у вас, нали?

Тя се поколеба.

— Бъдете искрена.

— Е да, вярно е.

— Аз спечелих триста луидора, ето ги, ако пожелаете да остана тук.

И в същото време хвърлих златото на масата.

— И защо е това предложение?

— Защото ви обичам, дявол да го вземе.

— Не, защото сте влюбен в Маргьорит и защото искате да й отмъстите, като станете мой любовник. Не можете да излъжете жена като мен, драги приятелю. За съжаление още съм много млада и много хубава, за да приема ролята, която ми предлагате.

— И така, вие отказвате?

— Да.

— Предпочитате ли да ме обичате за нищо? Тогава аз пък няма да приема. Помислете, драга Олемп, ако бях изпратил някой човек да ви предложи тези триста луидора от мое име при условията, които поставям, вие щяхте да приемете. Предпочетох да разисквам направо с вас. Приемете, без да търсите причините, които ме карат да действувам така. Кажете си, че сте хубава и няма нищо чудно, че съм влюбен във вас.

Маргьорит беше също държанка като Олемп, но никога не бих посмял да й кажа, когато я видях за първи път, това, което казах на тази жена. Защото обичах Маргьорит и бях предусетил у нея характер, който липсваше на Олемп. И дори в момента, в който предлагах тази сделка, тази, с която щях да я сключа, ме отвращаваше, въпреки извънредната си красота.

Накрая тя прие, разбира се, и на обяд излязох от тях като неин любовник. Но аз напуснах леглото й, без да отнеса спомена за ласките и любовните думи, които тя бе сметнала за задължена щедро да ми раздава за шестте хиляди франка, оставени й от мен.

А се бяха разорявали за тази жена.

От този ден нататък подложих Маргьорит на преследване по всяко време. Олемп и Маргьорит престанаха да се виждат, разбирате добре защо. Подарих на новата си любовница кола, накити, играех на комар, с една дума, извърших всички лудории, присъщи на мъж, влюбен в жена като Олемп. Мълвата за новата ми страст веднага се разнесе.

Дори Прюданс се хвана и накрая повярва, че съм забравил напълно Маргьорит. Може би защото се бе досетила за причината, която ме караше да действувам така, или се мамеше като другите, но Маргьорит отвръщаше с голямо достойнство на раните, които й нанасях всекидневно. Но изглежда, че страдаше, защото навсякъде, където я срещах, виждах я все по-бледа, все по-тъжна. Любовта ми към нея, екзалтирана до такава степен, та мислех, че се е превърнала в омраза, се радваше при вида на тази всекидневна болка. Често при някои случаи, когато бивах нечестно жесток, Маргьорит ме поглеждаше толкова умолително, че аз се изчервявах от ролята, която играех, и бях готов да й поискам прошка. Но тези разкаяния бяха съвсем краткотрайни и Олемп, която в края на краищата бе оставила настрана всякакво честолюбие и бе разбрала, че като причинява зло на Маргьорит, ще получи от мен всичко, което пожелае, непрекъснато ме подстрекаваше срещу нея и я оскърбяваше всеки път, когато имаше възможност, с настойчивата подлост на жена, упълномощена за това от мъжа.

Маргьорит вече не ходеше нито на балове, нито на представления от страх да не срещне мен и Олемп. Тогава анонимните писма заместиха пряката безочливост и аз карах любовницата си да разказва срамни неща за Маргьорит, пък и самият аз също ги разказвах.

Трябва да си луд, за да стигнеш дотам. Бях като човек, който се е напил с лошо вино и е изпаднал в онова нервно възбуждение, когато ръката е способна на престъпление, без съзнанието да вземе някакво участие в него. Сред всичко това обаче аз много се измъчвах. Спокойствието без омраза, достойнството без презрение, с които Маргьорит отвръщаше на всичките ми атаки, я издигаха в собствените ми очи и ме настройваха още повече срещу нея.

Една вечер Олемп бе отишла някъде и се бе срещнала с Маргьорит. Този път тя не простила на глупачката, която я обиждаше, и Олемп трябвало да отстъпи. Олемп си тръгнала побесняла, а Маргьорит отнесли припаднала.

Когато се прибра, Олемп ми разправи какво се бе случило. Тя ми каза, че като я видяла сама, Маргьорит поискала да си отмъсти, задето е моя любовница, и че аз трябвало да й пиша да уважава жената, която обичам, независимо дали съм с нея, или не.

Излишно е да ви казвам, че се съгласих и всичко, срамно и жестоко, което можех да измисля, написах в това послание и още същия ден го изпратих на нейния адрес.

Този път ударът бе много силен, за да може нещастницата да го понесе, без да отвърне.

Подозирах, че ще пристигне отговор. Затова бях решил да не излизам от къщи през целия ден.

Към два часа се позвъни и влезе Прюданс.

Опитах се да си придам безразличен израз на лицето и я попитах на какво дължа посещението й. Но този ден госпожа Дюверноа не беше весела и със сериозен и развълнуван глас ми каза, че от завръщането ми, т.е. от около три седмици, не съм пропуснал нито една възможност да причиня мъка на Маргьорит. Тя се разболяла; снощната сцена и тазсутрешното ми писмо я повалили на легло.

С една дума, без да ме укорява, Маргьорит бе изпратила Прюданс да моли за милост — казала й да ми предаде, че вече няма нито морална, нито физическа сила да понася страданията, които й причинявах.

— Госпожица Готие — казах на Прюданс — има право да ме изгони от дома си, но да оскърбява жената, която обичам, под предлог, че тази жена е моя любовница, това няма да позволя.

— Приятелю — каза ми Прюданс, — вие сте под влиянието на едно безсърдечно и глупаво момиче. Наистина, вие сте влюбен в нея, но това не значи, че трябва да измъчвате една жена, която не може да се защищава.

— Нека госпожица Готие изпрати своя граф дьо Н. и силите ще бъдат равни.

— Много добре знаете, че тя няма да го направи. И така, скъпи Арман, оставете я на мира. Ако я видите, ще се засрамите затова, че се отнасяте така с нея. Тя е бледа, кашля няма да живее дълго.

Прюданс ми подаде ръка и добави:

— Елате да я видите. Вашето посещение много ще я зарадва.

— Нямам желание да срещна господин дьо Н.

— Господин дьо Н. никога не е при нея. Тя не може да го понася.

— Ако Маргьорит държи да ме види, тя знае къде живея, нека дойде. Но кракът ми няма да стъпи на улица Антен.

— Добре ли ще я посрещнете?

— Да, разбира се.

— Тогава съм сигурна, че ще дойде.

— Да дойде.

— Днес ще излизате ли?

— Ще бъда цялата вечер в къщи.

— Ще й кажа.

Прюданс си тръгна.

Дори не писах на Олемп, че няма да отида да я видя. Не се притеснявах с това момиче. Едва ли прекарвах и една нощ в седмицата с нея. Мисля, че тя се утешаваше с един актьор от някакъв булеварден театър.

Излязох да вечерям и се прибрах почти незабавно. Накарах да запалят всички печки и освободих Жозеф.

Не мога да ви опиша всички чувства, които ме вълнуваха по време на едночасовото очакване: но когато към девет часа чух да се звъни, те се изразиха в такова силно вълнение, че когато отидох да отворя вратата, бях принуден да се облегна на стената, за да не падна.

За щастие антрето беше в полумрак и промяната на лицето ми не се виждаше добре.

Маргьорит влезе.

Тя беше облечена изцяло в черно и лицето и бе забулено. Едва я разпохнах под дантелата.

Влезе в салона и повдигна воала си.

Беше бледа като мрамор.

— Ето ме, Арман — каза тя, — искали сте да ме видите, аз дойдох.

След това скри лице в ръцете си и зарида.

Приближих се до нея.

— Какво ви е? — попитах я аз развълнувано.

Тя стисна ръката ми, без да отговори, защото сълзите още задавяха гласа й. След малко, като се поуспокои, тя ми каза:

— Вие ми причинихте много мъка, Арман, а аз нищо не съм ви направила.

— Нищо? — отвърнах с горчива усмивка.

— Нищо освен това, което обстоятелствата са ме принудили да направя.

Не знам дали през живота си сте изпитали или ще изпитате някога това, което чувствувах при вида на Маргьорит.

Последния път, когато бе идвала у дома, тя бе седнала на мястото, където седеше сега. Само че оттогава бе станала любовница на друг. Чужди целувки са докосвали устните й, към които, без да искам, се стремяха моите, и все пак чувствувах, че обичам все така тази жена, а може би повече, отколкото преди.

Трудно ми бе да започна разговор за повода, който я водеше при мен. Маргьорит, изглежда, разбра това, защото поде:

— Позволих си да ви безпокоя, Арман, защото трябва да ви видя за две неща: прошка за това, което казах вчера на госпожица Олемп, и милост за това, което може би сте готов да ми сторите още. Умишлено или не, откакто се завърнахте, вие ми причинихте толкова мъка, че сега няма да съм в състояние да издържа и четвърт от тези вълнения, които изтърпях до тази сутрин. Ще се смилите над мен, нали? И ще разберете, че за един добър човек съществуват по-блародни неща, които той може да извърши, вместо да отмъщава на една болна и тъжна жена. Вижте, хванете ръката ми. Тресе ме, станах от леглото, за да дойда да измоля не вашето приятелство, а безразличието ви.

Взех ръката на Маргьорит. Тя действително бе гореща и горкото момиче трепереше под кадифеното си палто.

Преместих креслото, в което бе седнала, до огъня.

— Мислите ли, че не страдах — заговорих аз — през онази нощ, когато, след като ви чаках на село, дойдох да ви търся в Париж и намерих писмото, което едва не ме подлуди? Как можахте да ми изневерите, Маргьорит, на мен. Та аз така ви обичах!

— Не съм дошла да говорим за това, Арман. Исках да се срещна с вас като с приятел, това е всичко. Исках да стисна още веднъж ръката ви. Вие имате млада, красива любовница, която, казват, че обичате: бъдете щастлив с нея и ме забравете.

— А вие навярно сте щастлива?

— Имам ли вид на щастлива жена, Арман? Не се подигравайте с мъката ми, вие, който по-добре от всеки знаете дълбочината и причината й.

— Само от вас зависеше да не бъдете никога нещастна, ако е наистина така, както казвате.

— Не, приятелю, обстоятелствата бяха по-силни от волята ми. Аз се подчиних не на моите инстинкти на леко момиче, както изглежда, вие мислите, а на сериозна необходимост и на причини, които ще узнаете някой ден и тогава ще ми простите.

— Защо не ми кажете тези причини сега?

— Защото те няма да възстановят едно сближаване, невъзможно между нас, и защото може би ще ви отдалечат от хора, от които не трябва да се откъсвате.

— Кои са тези хора?

— Не мога да ви кажа.

— Тогава лъжете.

Маргьорит стана и тръгна към вратата.

Не можех да присъствувам на тази няма, изразителна мъка, без да бъда трогнат, когато сравнявах мислено тази бледа и разплакана жена с онова весело момиче, което ми се бе подиграло в Опера-Комик.

— Няма да си тръгнете — казах аз и застанах пред вратата.

— Защо?

— Защото въпреки всичко, което ми направи, аз те обичам и искам да те задържа при себе си.

— За да ме изгоните утре, нали? Не, това е невъзможно! Нашите съдби са разделени, да не се опитваме да ги сближим. По-късно може би ще ме презирате, докато сега можете само да ме мразите.

— Не, Маргьорит — извиках аз, като почувствувах, че цялата ми любов и всичките ми желания се разгаряха при досега с тази жена. — Не, ще забравя всичко и ние ще бъдем щастливи, както си бяхме обещали.

Маргьорит поклати глава в знак на съмнение и каза:

— Не съм ли ваша робиня, вашето куче? Правете с мен каквото искате, вземете ме, аз съм ваша.

И като махна палтото и шапката си, тя ги хвърли на канапето и започна рязко да разкопчава корсажа на роклята си. Тя бе под въздействието на един от онези чести пристъпи на болестта, когато кръвта нахлуваше в главата й и я задушаваше.

Последва суха и глуха кашлица.

Кажете на моя кочияш — продължи тя — да откара колата ми.

Аз сам слязох да отпратя човека.

Когато се върнах, Маргьорит беше се излегнала пред огъня и зъбите й тракаха от студ.

Взех я на ръце, съблякох я, без тя да направи някакво движение, и я отнесох съвсем студена в моето легло.

После седнах до нея и се опитах да я стопля с ласките си. Тя не говореше, но ми се усмихваше.

О, това бе странна нощ. Като че ли целият остатък от живота в Маргьорит се превърна в целувките, с които тя ме покриваше, и аз така я обичах, че се питах дали сред изблиците на трескавата ми любов няма да я убия, за да не принадлежи никога на друг.

Един месец такава любов и човек телом и духом би бил труп.

Утрото ни завари и двамата будни.

Маргьорит беше мъртвешки бледа. Не проронваше ни дума. Едри сълзи се стичаха от време на време от очите й и се спираха на бузите й, блестейки като диаманти. Изтощените й ръце се разтваряха от време на време, за да ме прегърнат, и отново падаха безсилни на леглото.

В един миг ми се стори, че мога да забравя това, което се бе случило след заминаването ми от Буживал, и казах на Маргьорит:

— Искаш ли да заминем, да напуснем Париж?

— Не, не — каза, ми тя почти с ужас, — ще бъдем много нещастни. Аз не мога вече да служа на твоето щастие, но докато имам дъх, ще бъда робиня на прищевките ти. В който и час на деня или нощта ме пожелаеш, ела, аз ще бъда твоя. Но не свързвай твоето бъдеще с моето, ще бъдеш много нещастен и мен ще направиш много нещастна. Още известно време ще бъда красиво момиче, използувай това, но не искай друго.

Когато тя си отиде, изпаднах в ужас от самотата, в която ме оставяше. Два часа след като си бе тръгнала, още седях на леглото, което бе напуснала, гледах възглавницата, запазила очертанията на главата й, и се питах какво ще стане с мен, разкъсан между любовта и ревността.

В пет часа, без да знам какво правя, отидох на улица Антен.

Нанин ми отвори.

— Госпожата не може да ви приеме — каза ми тя смутено.

— Защо?

— Защото господин граф дьо Н. е тук и не трябва да пускам никого.

— Да, наистина — измърморих аз, — бях забравил.

Прибрах се в къщи като пиян и знаете ли какво направих в пристъп на силна ревност, достатъчна за срамната постъпка, която щях да извърша — знаете ли какво направих? Реших, че тази жена се подиграва с мен, представях си я в необезпокоявана интимност с графа, повтаряща същите думи, който ми бе казала тази нощ, и тогава взех една банкнота от петстотин франка и я изпратих със следните думи:

„Вие така бързо си тръгнахте тази сутрин, че забравих да ви платя.

Ето цената за нощта ви.“

След като писмото бе отнесено, излязох, за да се избавя от угризението, което веднага се появи след тази подлост.

Отидох при Олемп и я заварих да пробва рокли. Когато останахме сами, тя ми пя цинични песни, за да ме развесели.

Поне за мен тази жена бе истински тип на безсрамна куртизанка, безсърдечна и глупава, но може би някой друг мъж бе осъществил с нея мечтата, която аз изживях с Маргьорит.

Поиска ми пари, дадох й и тогава, свободен да си тръгна, се прибрах в къщи.

Маргьорит не ми беше отговорила.

Излишно е да ви описвам в какво вълнение премина следващият ден.

В шест и половина един комисионер донесе плик с моето писмо, банкнотата от петстотин франка и нито дума от Маргьорит.

— Кой ви предаде това? — попитах този човек.

— Една дама, която заминаваше с камериерката си в пощенската кола за Булон; поръча ми да го отнеса само когато колата излезе от двора.

Изтичах у Маргьорит.

— Госпожата замина днес за Англия в шест часа — отговори ми портиерът.

Вече нищо не ме задържаше в Париж, нито омраза, нито любов. Бях изтощен от всички тези сътресения. Един от приятелите ми щеше да пътешествува из Ориента. Заминах да кажа на баща си, че желая да го придружа. Баща ми ми даде пари, препоръки до свои познати и десетина дни по-късно се качих на кораба от Марсилия.

В Александрия научих от аташето към посолството, когото бях виждал понякога у Маргьорит, за болестта на нещастното момиче.

Тогава й написах писмо, а отговора, който вие прочетохте, получих в Тулон.

Заминах веднага, останалото знаете.

Сега ви остава само да прочетете няколкото листа, които Жюли Дюпра ми предаде и които са необходимо допълнение към моя разказ.