Александър Дюма-син
Дамата с камелиите (23)

23

Животът пое отново нормалния си ход и аз не можех да повярвам, че новият ден щеше да бъде за мен различен от дните, които го бяха предшествували. Имаше моменти, когато си представях, че поради някаква причина, за която не си спомням, съм останал да прекарам нощта далеч от Маргьорит, но че ако се върна в Буживал, ще я намеря неспокойна като мен и тя ще ме попита кой ме е задържал далеч от нея.

Когато в живота придобиеш навик, както аз бях свикнал с тази любов, изглежда, че е невъзможно той да изчезне, без да разруши всички други стимули в живота.

Затова от време на време препрочитах писмото на Маргьорит, за да се убедя, че не съм сънувал.

Тялото ми, отпаднало от моралното сътресение, бе неспособно за каквото и да е движение. Тревогата, нощният преход, сутрешната новина ме бяха съкрушили. Баща ми използва тази пълна отпадналост, за да изтръгне от мен обещание, че ще замина с него.

Обещах всичко, което пожела. Беше ми невъзможно да споря, а имах нужда от истинска обич, която да ми помогне да живея след това, което ме бе сполетяло.

Бях много щастлив, че баща ми се нае да облекчи скръбта ми.

Всичко, което си спомням, е, че този ден към пет часа той ме качи в дилижанса. Без да ми каже нищо, баща ми бе наредил да приготвят куфарите ми и да ги привържат заедно с неговите зад колата.

Осъзнах какво върша чак когато градът изчезна зад нас и пустотата на пътя ми припомни празнотата в сърцето ми.

Тогава се разплаках отново.

Баща ми беше разбрал, че дори неговите думи няма да ме утешат и ме остави да плача, без да продума, като от време на време ми стискаше ръката, за да ми напомни, че имам приятел до себе си.

През нощта спах малко. Сънувах Маргьорит.

Събудих се внезапно, без да разбирам защо се намирах в някаква кола.

После си спомних всичко и отпуснах глава на гърдите си.

Не смеех да говоря с баща си, защото се страхувах да не ми каже:

„Виждаш ли, че бях прав, когато не повярвах в любовта на тази жена.“

Но той не се възползува от своето превъзходство и ние пристигнахме в К., без да ми е казал друго освен думи, нямащи нищо общо със събитието, което ме бе накарало да замина.

Когато целунах сестра си, спомних си думите от писмото на Маргьорит, които се отнасяха за нея, но веднага разбрах, че колкото и добра да беше сестра ми, не ще мога да забравя любовницата си.

Ловният сезон бе открит и баща ми сметна, че ловът ще бъде развлечение за мен. Организира няколко пъти групов лов със съседи и приятели. Отивах без отвращение, но и без ентусиазъм, с безразличие, което бе характерно за всичките ми действия след заминаването.

Започвахме хайката. Поставяха ме на моя пост, аз слагах празната пушка до себе си и мечтаех.

Гледах как минават облаците. Мисълта ми свободно се рееше из самотните поля; от време на време чувах, че някой ловец ме вика и ми показва заек на десет крачки от мен.

Нито една от тези подробности не убягваше от погледа на баща ми и той не се оставяше да бъде измамен от външното ми спокойствие. Добре разбираше, че сърцето, колкото и да е изпаднало в униние, някой ден ще реагира страшно, опасно може би, избягваше да ме утешава и правеше всичко възможно, за да ме развлича.

Естествено сестра ми не беше посветена в тайната на всички тези събития и не можеше да си обясни защо аз, някога толкова весел, бях станал изведнъж толкова замислен и тъжен.

Понякога, изненадан в скръбта си от неспокойния поглед на баща си, аз му подавах ръка и стисках неговата, за да му поискам мълчаливо прошка за болката, която неволно му причинявах.

Така измина месец, но повече не можах да издържа.

Споменът за Маргьорит ме преследваше непрекъснато. Много бях обичал и все още обичах тази жена, за да ми стане изведнъж безразлична. Трябваше или да я обичам, или да я намразя. Преди всичко трябваше да я видя, и то веднага, каквито и чувства да изпитвах към нея.

Това желание изпълни съзнанието ми и се затвърди с цялата сила на волята, която най-оетне се появи в едно от дълго време безжизнено тяло.

Трябваше да видя Маргьорит не в бъдеще, не след месец или седем-осем дни, а на другия ден, след като ми хрумна тази мисъл. Отидох и казах на баща си, че ще го напусна, за да се върна в Париж по работа, но че ще се завърна незабавно.

Разбира се, той се досети за причината, която ме караше да замина, защото настоя да остана. Но като видя, че ако не се изпълни желанието ми, в раздразнителното състояние, в което се намирах, това може да има фатални последствия за мен, той ме целуна и ме помоли почти със сълзи на очи да се върна бързо при него.

Не мигнах до пристигането ми в Париж.

Пристигнах, но не знаех какво да правя. Преди всичко трябваше да видя Маргьорит.

Отидох в къщи да се преоблека. Времето беше хубаво и понеже беше още рано, отидох на Шан-з-Елизе.

След половин час видях колата на Маргьорит да се приближава откъм площад Конкорд.

Тя бе откупила конете си, защото колата бе същата. Само че тя не беше вътре. Едва бях забелязал, че я няма и както се оглеждах, изведнъж видях Маргьорит да идва пеш, придружена от някаква жена, която никога преди това не бях виждал.

Когато мина покрай мен, тя пребледня и нервна усмивка сгърчи устните й. Сърцето ми просто щеше да изскочи от гърдите ми, но аз успях да придам студено изражение на лицето си и поздравих сухо бившата си любовница, която почти веднага стигна до колата си и се качи в нея заедно със своята приятелка. Познавах Маргьорит. Неочакваната среща сигурно я бе развълнувала. Навярно бе научила за моето заминаване и това я е успокоило за последствията от раздялата ни. Но като видя, че съм се завърнал и се озова лице с лице с мен, тя бе разбрала по бледността ми, че моето завръщане има някаква цел и навярно се питаше какво щеше да се случи.

Ако бях заварил Маргьорит нещастна, ако за да си отмъстя, можех да й се притека на помощ, може би щях да й простя и сигурно нямаше да помисля да й причиня болка. Но аз я намерих щастлива, поне външно. Друг й бе възвърнал разкоша, който аз не можах да поддържам. Нашата раздяла, станала по нейна воля, приемаше следователно характер на най-долна сметка. Честолюбието и любовта ми бяха оскърбени и тя трябваше непременно да заплати за страданията ми.

Не можех да бъда безразличен към постъпките на тази жена. Следователно това, което най-много би й причинило болка, е моето безразличие. Значи, трябваше да се преструвам на равнодушен не само в нейните очи, но и в очите на другите.

Опитах се да си придам засмяно изражение и отидох при Прюданс.

Камериерката съобщи за мен и ме остави да почакам малко в хола.

Най-сетне госпожа Дюверноа се появи и ме покани в будоара си. В момента, в който сядах, чух да се отваря вратата на хола и паркетът изскърца под нечии леки стъпки, после вратата на трапезарията се хлопна силно.

— Безпокоя ли ви? — попитах Прюданс.

— Съвсем не, Маргьорит беше тук. Когаго съобщиха за вас, избяга: тя именно излезе току-що.

— Значи, сега тя се плаши от мен?

— Не, но се страхува, че ще ви бъде неприятно да я видите.

— Защо? — казах аз, като направих усилие да дишам свободно, защото вълнението ме задушаваше. — Горкото момиче ме напусна, за да получи отново колата си, мебелите си, диамантите си. Тя постъпи правилно и аз не трябва да й се сърдя. Днес я срещнах — продължих аз небрежно.

— Къде? — попита Прюданс, като ме наблюдаваше и сякаш се питаше дали този мъж е наистина същият, когото тя познаваше толкова влюбен.

— На Шан-з-Елизе, беше с някаква жена, твърде красива. Коя е тя?

— Как изглежда?

— Руса, слаба, с дълги букли, сини очи, много елегантна.

— А, това е Олемп. Наистина много красиво момиче.

— С кого живее?

— С никого, с всички.

— А къде живее?

— На улица Тронше, номер… Ах, значи, искате да я ухажвате?

— Човек не знае какво може да се случи.

— А Маргьорит?

— Да ви кажа, че вече изобщо не мисля за нея, значи да ви излъжа. Но аз съм от тези мъже, за които начинът на раздялата има голямо значение. Маргьорит ме напусна по много лекомислен начин и аз разбрах, че съм голям глупак, щом съм бил толкова влюбен. А аз наистина бях много влюбен в това момиче.

Вие се досещате с какъв тон се опитах да кажа тези неща: пот се стичаше по челото ми.

— Тя ви обичаше и още ви обича: доказателство за това е, че след като ви е срещнала днес, дойде веднага да ме осведоми за тази среща. Когато пристигна, цялата трепереше, щеше за малко да й прилошее.

— И какво ви каза?

— Каза ми: „Сигурно ще дойде да ви види“ — и ме помоли да й изпрося прошка от вас.

— Можете да й кажете, че съм й простил. Тя е добро момиче, но все пак е едно леко момиче. Трябваше да очаквам това, което направи. Аз съм й дори признателен за решението й, защото днес се питам докъде щеше да ни доведе хрумването й да заживеем заедно. Това беше лудост.

— Тя ще бъде много доволна, като научи, че сте се примирили с нуждата, в която беше изпаднала тогава. Време беше да ви напусне, драги. Този подлец, комисионерът, на когото бе предложила да продаде мебелите си, отишъл при нейните кредитори, за да ги попита колко им дължи. Те се изплашили и след два дни щяха да обявят разпродажба.

— А сега платено ли е?

— Почти.

— И кой е платил?

— Граф дьо Н. Ах, драги, има мъже, родени за такива работи. С една дума, той даде двайсет хиляди франка, но постигна целта си. Той добре знае, че Маргьорит не е влюбена в него, но това не му пречи да бъде много мил с нея. Вие сте видели, той откупи конете, върна й накитите и й дава толкова пари, колкото й даваше херцогът. Ако тя иска да живее спокойно, този човек ще остане дълго с нея.

— А тя какво прави? Вече постоянно ли живее в Париж?

— След вашето заминаване тя не пожела да се върне в Буживал. Аз отидох да прибера всичките й вещи, и вашите също, и ги опаковах. Пратете човек за пакета. Всичко е вътре, липсва само едно малко портмоне с вашите инициали. Маргьорит поиска да го вземе — то е в нея. Ако държите на него, ще й го поискам.

— Нека го задържи — промърморих аз, защото чувствувах, че сълзите напират в очите ми при спомена за селото, където бях толкова щастлив, и при мисълта, че Маргьорит държи да запази нещо мое за спомен.

Ако тя бе влязла в този момент, моите решения за отмъщение щяха да изчезнат и аз щях да се хвърля в краката й.

— Впрочем — продължи Прюданс — никога не съм я виждала такава, каквато е сега: вече почти не спи, обикаля баловете, вечеря късно, дори се понапива. Напоследък след една вечеря остана осем дни на легло. И когато лекарят й позволи да стане, тя започна отново същото с риск да умре. Ще отидете ли да я видите?

— Какъв смисъл има? Дойдох да видя вас, защото винаги сте били мила с мен и защото ви познавах, преди да познавам Маргьорит. На вас дължа, че съм бил неин любовник, както и на вас дължа, че вече не съм, нали?

— Ах, боже, направих всичко, което можах, за да ви напусне и мисля, че по-късно няма да ми се сърдите.

— Двойно съм ви благодарен — добавих аз, като станах, защото изпитвах отвращение към тази жена, която приемеше сериозно всичките ми думи.

— Отивате ли си?

— Да.

Вече бях научил достатъчно.

— Кога ще ви видим пак?

— Скоро. Довиждане.

— Довиждане.

Прюданс ме изпрати до вратата и аз се прибрах в къщи със сълзи на яд в очите и желание за мъст в сърцето.

Значи, Маргьорит наистина беше държанка като другите. Значи, тази дълбока любов, която изпитваше към мен, не бе се преборила с желанието да започне отново стария живот и с необходимостта от кола и оргии.

Ето какво си мислех през безсънните си нощи, но ако бях размислил така трезво, както се преструвах, че мисля, щях да открия в това ново шумно съществуване на Маргьорит желание да заглуши някаква натрапчива мисъл, някакъв упорит спомен.

За съжаление страстта на злото властвуваше в мен и само търсех начин, за да измъчвам нещастното създание.

О, човек е много подъл и жалък, когато някое от интимните му чувства бива накърнено.

Тази Олемп, с която бях видял Маргьорит, ако не бе нейна приятелка, то поне беше момичето, с което тя най-често се виждаше след завръщането си в Париж. Олемп щеше да даде бал и понеже предполагах, че Маргьорит ще присъствува, търсех начин да си намеря покана и успях.

Когато, изпълнен с мъчително вълнение, пристигнах на този бал, той бе вече доста оживен. Танцуваха, даже викаха и в един от кадрилите забелязах Маргьорит да танцува с граф дьо Н., който изглеждаше горд, че е с нея и като че ли казваше на всички: „Тази жена е моя!“

Облегнах се на камината, точно срещу Маргьорит. Гледах я как танцува. Щом ме забеляза, тя се смути. Поздравих я разсеяно с ръка и с поглед.

Когато си мислех, че след бала Маргьорит няма да си тръгне с мен, а с този богат глупак, когато си представях какво по всяка вероятност ще последва у тях, кръв нахлуваше в главата ми и изпитвах желание да смутя любовта им.

След кадрила отидох да поздравя домакинята, която излагаше пред погледите на гостите прекрасни рамена и половината от ослепителната си гръд.

Това момиче бе красиво и от гледна точка на физиката по-хубаво от Маргьорит. Разбрах това още по-добре по някои погледи, които Маргьорит хвърляше на Олемп, докато й говорех. Мъжът, който би станал любовник на тази жена, можеше да бъде толкова горд, колкото и господин дьо Н. Тя бе твърде красива и можеше да вдъхне страст, не по-малка от тази, която ми бе вдъхнала Маргьорит.

По това време Олемп нямаше любовник. Можех лесно да й стана любовник. Само трябваше да покажа достатъчно количество злато, за да й направя впечатление.

Решението ми бе взето. Тази жена ще стане моя любовница.

Започнах ролята си на ухажор, като поканих Олемп на танц.

Половин час по-късно Маргьорит, бледа като мъртвец, си сложи коженото палто и напусна бала.