Карън Хоукинс
Да изгубиш сърцето си (22)

Глава 21

Ако една жена може да накара един мъж да полудее от любов — това вече е истинска магия.

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ.

София крачеше из всекидневната. Вечерята бе след час, така че Дугъл сигурно щеше да се върне скоро от езда. Трябваше да му каже за закъснялото си откритие от стаята на сър Реджиналд. Защо ли бе отишъл да язди по това време? Беше влудяващо.

Тя спря до прозореца и погледна навън. Тъмни облаци бяха надвиснали над хоризонта, но нямаше вятър. София потрепери и се извърна, усещаше наближаващата буря, а въздухът сякаш беше зареден с напрежение.

Някакъв шум в коридора привлече вниманието й. Може би Дугъл се бе върнал? Отиде до вратата и надникна навън.

Видя сър Реджиналд, който тъкмо подаваше шапката си на един лакей. Беше облечен с палто и панталони за езда и бели ботуши украсени със златни пискюли. Изглеждаше като истинско въплъщение на модата.

Дали да не опита да научи нещо повече? По дяволите, искаше й се да бе успяла да поговори с Дугъл. Прехапа устни и се отдръпна от рамката на вратата, така че сър Реджиналд да не може да я види.

В същия момент от вратата на слугинското крило се появи мъж и забърза към него. Това ли беше камериерът му Гилбърт? Дребен и сбръчкан, а в маниерите му се долавяше доста високомерие. Той се поклони на господаря си.

— Ето те и теб — каза нетърпеливо сър Реджиналд. — Е? Отнесе ли съобщението?

— Да, милорд, негова светлост ви написа писмо. — Гилбърт погледна отвисоко невъзмутимия лакей. — Да ви изчакам ли в спалнята ви, за да…

— Не, не, дай ми го още сега!

Камериерът явно разочарован, че е лишен от възможността да разиграе планираната драма подаде малкия плик.

Сър Реджиналд нетърпеливо го отвори и бързо прегледа писмото.

— Чудесно — каза той и го прибра в джоба си. — Благодаря ти, Гилбърт. Това е всичко засега.

Камериерът се поклони отново.

— Да ви приготвя ли дрехите за вечеря?

— Да, моля те. Извади ми жилетката в синьо и сребристо.

— Да, милорд — съгласи се той, поклони се за пореден път и си тръгна с мисълта, че са се възползвали несправедливо от него.

Сър Реджиналд остана на мястото си още известно време, с ръка пъхната в джоба, където бе прибрал писмото и замислено присвити вежди. Накрая се огледа сякаш, току-що се бе събудил от сън и щом осъзна, че все още стои в коридора забърза към стълбището.

София не можеше да го остави да се измъкне, беше сигурна, че писмото е доказателство за коварството му и съдържа споразумение между него и графа на Уеър за продажбата на бижутата й. Само ако успееше да го вземе, щеше да докаже всичко. Импулсивно пристъпи напред.

— Сър Реджиналд?

Той се стресна, когато чу гласа й, но се усмихна любезно и се поклони.

— Мис МакФарлин! Как сте днес?

С усмивка, тя му кимна да я последва.

— Вие сте точно човека, когото исках да видя. Трябва да ви помоля за една голяма услуга.

— Разбира се — отвърна той галантно. — На ваше разположение съм за всичко, което пожелаете.

— Бях сигурна, че мога да разчитам на вас! — Тя посочи към всекидневната. — Да влезем ли? Молбата ми е от лично естество.

Ако успееше да се доближи достатъчно до него, можеше да вземе писмото от джоба му. Сърцето й се разтуптя бързо при тази мисъл.

Той повдигна вежди, но каза:

— Мога да бъда много дискретен.

— Убедена съм, че е така. — Зачуди се как да се промъкне достатъчно близо, за да бръкне незабелязано в джоба му? — Имам нужда от мнението ви по много важен въпрос отнасящ се… до…

— Изчакайте един момент, за да мога да затворя вратата — каза. — Така ще сте по-спокойна. — Отиде до вратата и демонстративно погледна навън, за да се убеди, че наблизо няма никой, който да ги види.

София се намръщи, щом се сети, че той вероятно мисли, че тя се опитва да флиртува с него. Изглежда сър Реджиналд имаше доста високо мнение за себе си, макар че… Това може би щеше да й помогне да вземе писмото. Можеше да се престори, че флиртува с него и да го разсее. Дугъл щеше да се удиви от смелостта й. Тя самата също, като се замислеше.

Обърна се, приглади роклята си и като стегна колана под гърдите си, се намръщи. Когато поръча тази рокля, тя й се струваше по последна мода, но тук се бе оказала печално старомодна. Роклите на мисис Кент бяха от много по-фини материи, с доста изрязани деколтета, а обувките й съвсем различен модел.

Вероятно можеше да свали малко деколтето си. Дръпна роклята бързо надолу. Така е по-добре, помисли тя. Но в същия момент деколтето се върна на мястото си.

София се намръщи и дръпна роклята отново. Този път имаше по-голям успех — от деколтето се показваха не само гърдите й, но и дантелата на ризата й.

Тя прехапа устни. Това със сигурност бе достатъчно пикантно. Изпъна рамене и вдигна глава, при което откри, че се взира в отражението на очите на сър Реджиналд в прозореца срещу себе си.

О, боже! Той беше видял как оправя роклята си. Бузите й пламнаха. Но нямаше какво да направи, така или иначе трябваше да се изправи пред него сега или по-късно на вечеря. По-добре да е сега, когато нямаше никой друг наоколо, особено Дугъл с орловия му поглед.

София се усмихна, обърна се с лице към сър Реджиналд и направи бърз реверанс.

— Благодаря ви, че сте толкова любезен да ме изслушате.

Той наклони главата си в отговор, а очите му не се отделяха от нея.

— Винаги съм на вашите услуги, мис МакФарлин, за каквото и да е. — Погледът му се разходи по нея и спря за момент върху деколтето й. — Сега, дори повече от всякога.

Бузите й пламнаха още повече, станаха по-горещи и от въглените в камината. Тя сви пръсти към дланите си, за да не посегне и да издърпа деколтето си обратно.

— Имам нужда от мнението ви по един личен въпрос.

Погледът му се изостри.

— Кажете?

— Да. — Тя пристъпи напред, хвана краищата на колана си и започна да ги прекарва през пръстите си. — Сър Реджиналд, вие сте човек, който разбира от мода.

Той не се сдържа и се напери.

— Бих казал, че се считам за познавач — погледът му отново се плъзна по фигурата й. — Особено що се отнася до женската мода. Мога да кажа, че харесвам стила ви много повече от този, на всички тук, присъстващи дами. Съвсем скромно — очите му се плъзнаха по лицето и косата й и отново се спряха върху бюста й, — и дяволски красиво.

Тя успя да се усмихне, докато се бореше с желанието да се покрие. За да сложи край на неудобния момент, отиде до прозореца и се загледа навън с невиждащи очи.

— Времето тук е толкова непредсказуемо, нали?

— Винаги е така, когато МакЛийн са наоколо.

Тя се обърна, за да го погледне.

— Чул сте слуховете за проклятието?

— Чувал съм ги и им вярвам. — Той се приближи към нея. — А вие?

Джобът, който се опитваше да достигне София беше, от другата му страна, по дяволите.

— Мислите ли, че някой МакЛийн може да е ядосан сега?

Той погледна над главата й към събиращите се облаци и между веждите му се появи бръчка.

— Да — каза тихо. — Някой от тях е разгневен в момента.

Хладен вятър разклащаше короните на дърветата наоколо, тревата приличаше на бушуващ океан, а небето бе покрито с облаци. София си спомни ужасната буря в нощта, когато играха карти и я разтърси дълбок трепет. Потърка ръцете си, за да преодолее тръпките полазили тялото й. Сър Реджиналд я наблюдаваше развеселено. Тя забеляза погледа му и спусна ръце надолу.

— Не вярвам в проклятия.

— Както кажете, скъпа. — Той скръсти ръце върху гърдите си и й се усмихна. — Простете ми, ако греша, но вие като че ли имахте нещо друго на ум. Ще го споделите ли с мен? Ще бъда щастлив да ви помогна… с всичко, което е по силите ми.

След такова предложение… Така или иначе вече бе рискувала, щеше да продължи докрай. София се повдигна на пръсти, обви ръка около врата му и го целуна. Докато той стоеше застинал от изненада, тя достигна джоба му.

Писмото беше в ръцете й! Скри го в собствения си джоб и пусна сър Реджиналд.

— Толкова много съжалявам! Не знам какво ме прихвана…

Сър Реджиналд хвана главата й, наведе се и я целуна в отговор.

София изведнъж се изплаши. Не бе очаквала той да постъпи така!

Опита да го отблъсне, но той го прие за покана и започна да я целува още по-страстно. Тя се опита да извърне лице. Целувките на сър Реджиналд не приличаха на тези на Дугъл. Нямаше го вълнението, нямаше ги топлите тръпки, танцуващи по гърба й, а само досадно притискане на устни към нейните и… Боже мили, това езикът му ли беше?

Улови китките му и освободи главата си.

— Сър Реджиналд! — възмути се задъхано тя.

Той погледна зачервеното й лице.

— Не сте никак лесна, нали, любов моя?

— Не съм ваша любов и ме пуснете веднага — заяви тя с леден глас.

Той се засмя тихо и ръцете му се стегнаха около нея.

— Значи ще се правите на свенлива? На мен ми харесва. Обичам преследването.

— Сър Реджиналд, пуснете ме!

— Вие ме целунахте първа, любов моя.

— Това беше грешка.

— Не, не беше. — Той се усмихна за миг. — Намирам, че сте очарователна, между другото.

— А аз ви намирам за ужасно досаден. Ако не ме пуснете, не отговарям за това, което може да ви се случи.

Той посрещна думите й със смях.

— Вие сте огнена малка палавница, нали? Бих се обзаложил, че ще ви хареса…

Тя заби силно крака си в извивката на ходилото му.

Сър Реджиналд изскимтя и я пусна с изкривено от болка лице.

София се втурна покрай него, но той сграбчи ръката й и я дръпна обратно към себе си.

— Започвате да ме дразните! — изпъшка той.

Тя се засили напред и го блъсна срещу канапето.

В един миг сър Реджиналд стоеше срещу нея, а в следващия лежеше с глава върху килима зад канапето и крака във въздуха.

София хвана полите си и се затича към вратата. Беше само на няколко крачки от нея, когато тя се отвори и на прага се появи Дугъл.

Беше облечен в костюма си за езда и София не можа да не сравни елегантността му с натрапчивото облекло на сър Реджиналд, с натруфеното му палто за езда и ботушите със златни пискюли, които още се размахваха във въздуха.

Дугъл присви очи срещу мъжа, преди да прониже с поглед София.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита той с глас по-студен и от бучка лед.

Прозорецът се разтресе от разразилата се току-що буря.

София хвана ръката на Дугъл и го дръпна обратно към вратата. Трябваше да се махнат преди сър Реджиналд да е разбрал, че е откраднала писмото му.

— Ела да проверим кога ще бъде сервирана вечерята. Вече съм гладна и…

Дугъл освободи ръката си, без да сваля поглед от сър Реджиналд, който тъкмо се изправяше. Косата му бе разрошена, шалчето му измачкано, а палтото и ризата му размъкнати. Всеки момент щеше да започне да оправя дрехите си и да открие, че джобът му е празен.

София каза на един дъх:

— Дугъл, няма какво повече да видиш тук. Сър Реджиналд и аз само поговорихме. — Тя бързо погледна сър Реджиналд. — Нали така, милорд?

Той я погледна, докато оправяше измачканото си шалче.

— Да — отвърна през зъби. — Само поговорихме.

— И сега искам да се преоблека за вечеря. — Тя се опита да мине покрай Дугъл, но ръката му се стегна около нейната.

— Няма да ходиш никъде. Не и докато не разбера какво се е случило тук.

Сър Реджиналд започна да оправя палтото и маншетите си.

Паникьосана, София се завъртя към Дугъл.

— Моля те, трябва да…

От шума, долитащ от коридора стана ясно, че са пристигнали нови гости. През глъчката дочу някой, когото много добре познаваше.

— Ред! — София освободи ръката си. — Дугъл, трябва да разбера защо баща ми е тук.

Той я погледна в очите. За миг тя се изгуби в зелените им дълбини. Видя желанието в тях, примесено с нарастващ гняв.

Той я пусна.

— Върви. Поздрави баща си. Аз ще остана тук, за да разменя няколко думи със сър Реджиналд.

Добре. Щом иска да се оправя със сър Реджиналд. Тя кимна, и сладостна тръпка премина през нея, когато собственическият поглед на Дугъл я опари.

Той се дръпна встрани и по този начин блокира пътя към вратата на сър Реджиналд.

В големия салон, Ред балансираше несигурно на чифт патерици и гледаше раздразнено. Когато се приближи към него София забеляза, че погледът му е прикован яростно към отсрещната страна на салона.

Там стоеше възрастен джентълмен, облечен по отдавна отминала мода. Очите му бяха бледо сини, а на главата си носеше напудрена перука с къдрици, спускащи се около слабото му сбръчкано лице. Невероятен брой сребърни синджири и порцеланови копчета украсяваха червено-кафявата му жилетка със сребриста дантела. Палто от фина коприна висеше на слабите му рамене, а копринените му панталони до под коленете бяха допълнени от раирани чорапи и смешни обувки с висок ток.

Старият мъж вдигна бастуна си със сребърна дръжки и го насочи към Ред.

— Ти — извиси глас той като актьор в пиеса, — казах ли ти никога да не се връщаш в Англия.

— Аз и не се върнах — рязко отвърна Ред. — Поне докато моята малка Софи не пожела да се установим, след като майка й почина.

Възрастният мъж удари с бастуна си и продължи с глас, преливащ от емоции и обреченост.

— Моята Беатрис нямаше да умре, ако се намираше тук в Англия, а не в някоя студена странноприемница в чужда страна. Ще те държа отговорен за смъртта й, МакФарлин.

Неговата Беатрис?

— Грижих се за нея, грижих се добре — сопна се Ред и пристъпи напред, без да обръща внимание на протестите на въртящия се около него Ангъс. — Беатрис ме обичаше. — След това допълни, неохотно. — Тя обичаше също и вас, но вие бяхте прекалено упорит да я приемете такава каквато е.

София гледаше възрастния мъж зашеметено.

— Вие… вие сте моят дядо!

Ред се обърна към нея.

— Софи! Тревожих се до смърт за теб, момичето ми, така че дойдох…

София го заобиколи, без да сваля поглед от възрастния мъж.

— Вие ли сте моят дядо?

Старецът се загледа в нея, като поразен от мълния.

Ред издаде презрителен звук и каза.

— Да. Уеър е твой дядо, въпреки че по-безполезен глупак от него не съм срещал.

— Ти… ти… ти…! — Старецът закуцука напред с бастуна си, а бледото му лице пламтеше от гняв. — Вече открадна дъщеря ми, МакФарлин. Но няма да ти позволя да ме държиш далеч от внучката ми, да знаеш.

София погледна решително баща си.

— Ти ми каза, че е мъртъв.

Ред процеди през зъби:

— Какво значение има и без това в цяла Англия няма да намериш по-тесногръд и дребнав човек.

— Поне не съм непрокопсаник — отвърна старецът.

Баща й тръгна срещу него, но София застана помежду им.

— Ред, недей.

Баща й изглеждаше така, сякаш всеки момент ще избухне в пламъци и отсече:

— Дойдох да те взема, Софи. Нареди на Мери да донесе нещата ти и да тръгваме.

— Не мога да си тръгна сега, Ред. Документът за собственост и бижутата ми изчезнаха, трябва да ги намеря.

— Изчезнали? Къде, по дяволите, са изчезнали?

— Не знам. Мислех, че… — Тя насочи ясните си сини очи към стареца, който я гледаше със смесица от удивление и възхита. — Извинете ме, но мога ли да приема, че вие сте графът на Уеър?

Възрастният мъж изви устни в слаба усмивка.

— Да.

— У вас ли са бижутата и документът за собственост на дома ми?

Той бръкна в джоба си, извади диамантите и й ги подаде.

Тя ги пое смаяно.

— Ред, мисля, че е време да ни представиш.

Баща й изскърца със зъби.

— Софи, това е дядо ти, мъжът, който коравосърдечно обърна гръб на майка ти, когато тя беше едва седемнадесетгодишна.

Графът подсмръкна.

— Моята Беатрис избяга от къщи. Тя не уважаваше положението си. — Той погледна към София и очите му се смекчиха. — Изглеждаш точно като нея.

— Благодаря ви. Толкова е… толкова е хубаво да се запознаем. Винаги съм искала да имам дядо. — Тя се обърна към всекидневната и през рамото на Дугъл погледна към сър Реджиналд. — Вие сте му казал, че съм тук!

Той кимна.

— Надявам се, нямате нищо против, че взех бижутата ви назаем, за да ги изпратя на графа.

Възрастният мъж обърна глава, а по лицето му се изписа радост.

— А, ето те и теб момчето ми. Реджиналд е мой кръщелник — каза той на София.

Тя гледаше объркано.

— Все още не разбирам нищо.

Сър Реджиналд започна да обяснява:

— В лондонската къща на графа има портрет на вашата майка. Когато ви видях за първи път бях убеден, че ви познавам отнякъде, но не можех да си спомня от къде. След като видях бижутата вече знаех. За да бъда сигурен му ги изпратих. Той ми отговори още днес. — Сър Реджиналд бръкна в джоба си. — Проклятие! Къде е писмото?

София го извади от джоба си.

— У мен е.

Сър Реджиналд повиши глас изумено.

— Взела сте го от мен? Когато се…

— Да — каза тя и се изчерви. — Мислех, че сте продал бижутата ми и в плика е разписката. Нуждаех се от доказателство, така че си го взех.

— Като ме целунахте?

Навън отекна гръмотевица.

— Целунала си го? — поиска обяснение Дугъл.

— Само веднъж.

— Всъщност, два пъти — добави сър Реджиналд тихо.

Дугъл го удари, при което контето прелетя разстоянието до стената и се свлече на пода.

— Боже, това беше добър удар! — извика Ред. — МакЛийн, ще ми се да ви видя в истински бой.

— Да — съгласи се графа. — Има доста силен ляв удар.

— Вие пък какво разбирате от бокс? — грубо попита Ред.

— Гледал съм всички големи срещи в миналото…

Силен гръм се разнесе и последвалата го светкавица изпрати ярки отблясъци в големия салон.

— Достатъчно — каза твърдо Дугъл, като забеляза бледото лице на София. След това изгледа графа. — А вие защо сте тук? Очевидно не харесвате много МакФарлин.

— Дойдох за моята внучка.

— Няма да я вземеш — отсече Ред. — Тя не е предмет, глупак такъв!

Графът се зачерви.

— Не съм го и помислял. Проклет да си, МакФарлин, тук съм, за да поправя грешките си! — Той погледна София. — Скъпа моя, бях луда глава като млад, бях изпълнен с гордост. Затова реагирах остро, когато Беатрис избра баща ти. Оставих я без цент и си казах, че точно това заслужава. Но после тя избяга… — Гласът на стареца потрепери. — Толкова много ми липсваше. Не знаех колко много я обичам, докато не я изгубих.

София кимна бавно.

— Сигурна съм, че и вие също сте й липсвал.

Ред престъпи напред.

— Тя плачеше всяка нощ, докато успееше да заспи. Цяла година!

Цялото тяло на графа като че ли се отпусна на бастуна.

— Опитвах се да я намеря, да ви открия, но вие никога не оставахте достатъчно дълго на едно и също място. Изпратих хора във Франция, Италия и навсякъде, където ми мина през ума, но всичко беше напразно.

Настъпи дълго мълчание.

Ред се намръщи.

— Опитал сте да ни намерите?

— Да. За да се извиня. — Устните на графа затрепериха. — Но никога не получих тази възможност. — Той извади кърпичка и избърса очите си. — Гордостта е ужасно нещо — въздъхна.

Ред кимна мълчаливо.

Графът закуцука към София.

— Бих дал всичко, което притежавам, за да мога кажа на дъщеря си колко съжалявам за високомерието си. Но тъй като не мога да го направя, моля да ми дадете шанс да го докажа. Не бях добър баща, но ще направя всичко възможно, да бъда добър дядо.

Ред изсумтя.

— Колко красиви думи. Но вие ще направите със Софи това, което се опитахте да сторите с Беатрис. Да я държите под ключ и да я лишите от истински живот.

— Аз само я защитавах! — сви презрително устни графът. — И мога да го направя доста по-добре от вас. Сър Реджиналд току-що призна, че е компрометирал София, а не виждам да му търсите отговорност. Но аз ще го направя. — Той погледна твърдо към Сър Реджиналд, който бавно се изправяше на крака. — Вие, сър, ще се ожените за моята внучка!

— Не, няма да се ожени — тихо възрази Дугъл.

Всички погледи се обърнаха към него.

— Ако някой трябва да се ожени за София, то това съм аз.

Сър Реджиналд потърка подутата си челюст.

— Убеден съм, че мистър МакЛийн има далеч по-голямо право от мен да претендира за ръката на прекрасната мис МакФарлин. Той е влюбен в нея.

Всички погледи отново се впериха в Дугъл, но той виждаше само София.

Тя направи крачка към него с разширени очи.

— Дугъл?

Това беше моментът на истината.

— Любов моя, мислех, че мога да се преборя с чувствата си, но съм се лъгал. Никога не съм предполагал, че съм от мъжете, които биха се оженили, но сега… мисля, че си струва риска.

Ред се ухили насреща му.

— Да, момче, така е. Наистина си струва.

Дугъл продължи да гледа София.

— Не мога да ти обещая нищо. Не мога дълго да се застоявам на едно място, нито смятам, че съм от мъжете, от които би излязъл добър съпруг.

— Точно като мен — отбеляза Ред.

— И като мен — заяви графът.

Дугъл погледна към по-възрастните мъже.

— Така ли?

Ред поклати глава.

— Нашият брак невинаги беше лесен и няма да твърдя, че не съм допускал грешки, и двамата сме правили. Но се справяхме заедно с трудностите. — Погледът му се смекчи. — Ако обичаш София и тя те обича, нещата ще потръгнат.

Графът кимна със замъглени очи.

— Аз също обичах съпругата си. Тя почина, когато Беатрис беше на тринадесет. Предполагам, че затова я задушавах с грижите си и не исках да се отдалечава и на крачка от мен. От загубата на Мери ме заболя повече, отколкото мога да изразя с думи, но ако мога бих се върнал назад, за да поправя грешките си.

— Дугъл? — попита София и той я погледна. — Да не би да искаш да кажеш… че ме обичаш?

Думите й се врязаха в сърцето му, както здрав конец се врязва в пръст.

— Да, София. Обичам те. Обичам те повече, отколкото бих могъл да изкажа. Мислех, че привързаността към теб ще ме направи слаб и ще изгубя напълно контрола над проклятието. Сега — Дугъл погледна през прозореца към бушуващата навън буря и се усмихна печално. — Сега разбирам, че ако те няма в живота ми, всичките ми усилия биха изгубили смисъла си.

Тя се приближи към него със сияещо лице.

— Аз също те обичам. — Хвана ръката му и се усмихна. — И в сърцето ми, вече сме женени.

София стоеше пред него, с високо вдигната глава, златистите й коси искряха, а очите й блестяха от любов. И той осъзна, че е права. Сърцата им бяха направили своя залог още първия път, когато я бе видял да слиза по стъпалата в МакФарлин Хаус.

— София, знам колко е важен за теб домът ти. Не мога да ти обещая, че ще живеем там през цялата година, но съм готов да опитам.

Тя се усмихна, но след миг усмивката й помръкна.

— Но ние така и не открихме документа за собственост.

Дугъл бръкна в джоба си и го извади, при което очите й се разшириха.

— Но как… къде…

— Предположих, че ако повярваш, че документът е откраднат, ще останеш.

— А бижутата?

— Бяха откраднати същия ден от сър Реджиналд. Случайност, която беше в моя полза.

София замълча. След това нежната ръка й се сключи около неговата и той разбра какво трябва да направи.

Застана на едно коляно пред нея и каза:

— София МакФарлин, въпреки че съм голям глупак и откраднах от теб и те лъгах, както и ти открадна от мен и ме лъга, би ли се съгласила да се омъжиш за мен? За да ме държиш далеч от неприятности, ако не за друго.

Тя изхълца от смях, а очите й се напълниха със сълзи.

— Само ако ти, Дугъл МакЛийн, ме искаш. След всичко, което направих, за да запазя МакФарлин Хаус, сега осъзнавам, че без хората, които обичам, не е нищо повече от една празна сграда. Моят дом е там, където си ти, в твоето сърце.

Дугъл вдигна София на ръце и я целува дълго. След това през смях я пусна обратно на краката й.

— Ела, любов моя, да намерим сестра ми. Тя прекара по-голямата част от следобеда да ми обяснява какъв глупак съм. Трябва да й покажа, че е сгрешила.

— И се нуждаеш от помощта ми, за да го направиш?

— Ще ми направиш голяма услуга, ако ме държиш за ръка и изглеждаш невероятно щастлива.

София се засмя.

— Мисля, че ще се справя.

Шумната компания продължи споровете в коридора. Ред и графът на Уеър не спираха да си разменят упреци, а сър Реджиналд почувства, че трябва да обясни какво недоразумение се бе случило между него и София, въпреки че всички го разубеждаваха.

Когато влязоха в трапезарията, Дугъл се замисли дали бащата и дядото на София ще поискат да останат заедно с тях в МакФарлин Хаус.

Но щом погледна в усмихнатите очи на София, той осъзна, че това е без значение. Докато тя беше до него, животът му щеше бъде истинско приключение.

Кой мъж би могъл да иска повече?