Карън Хоукинс
Да изгубиш сърцето си (11)

Глава 10

Може да дойде ден, в който гордостта и сърцето ви ще се сблъскат. И борбата ще бъде толкова пламенна и кървава, колкото само истинската любов може да предизвика.

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ.

Навън дъждът продължаваше да вали, но в библиотеката беше уютно и сухо. Дугъл спря пред огледалото над камината и оправи шалчето си, без да обръща внимание на синината и малката рана под окото си.

Преди половин час, набързо бе взел студена вана в стаята в конюшнята. Беше му доста трудно да поддържа обичайния си изискан вид без камериер, но дори и след като се огледа критично прецени, че е само леко измачкан. А и на фона на западналата къща, това че е раздърпан, едва ли би направило впечатление.

Той се огледа из стаята и отново забеляза изисканите елементи в украсата на стените и камината. Мис София и прислужниците й не бяха успели да ги прикрият. Както и великолепните дървени подове; само бяха сложили върху тях стари износени килими. Дугъл се приближи до стената и прекара ръка по нея. По пръстите му остана плътен слой восък и пепел.

— Умно момиче — промърмори той, със слаба усмивка.

Със сигурност беше. Днес няколко пъти го бе изненадала със знанията си и то не само за земята, макар че по тази тема показваше най-голям ентусиазъм. София МакФарлин обичаше къщата и земята си. Или по-скоро неговите къща и земя. Колко жалко, че й двамата се стремяха към едно и също нещо. С нечестния си план да покаже, че къщата е необитаема, София ги беше тласнала към сблъсък, а той не беше човек, който ще остави една измама ненаказана. Дължеше й един хубав урок и със сигурност щеше да се погрижи тя да си вземе поука.

От коридора се чу мек глас и го накара да погледне към вратата. От мястото си видя, че София стои пред стълбището и говори тихо и настоятелно на Ангъс. Огромният грубиян се извисяваше над нея, а от позата на тялото му личеше, че е недоволен. Явно това, което тя му казваше, каквото и да беше то, никак не му харесваше и ако се съдеше по напрегнатите рамена на София, на нея също. Въпреки че Дугъл не можеше да чуе тихия им разговор, имаше усещането, че говорят за него. Той тихо се приближи към вратата на библиотеката.

— Сериозна съм, Ангъс. Не се намесвай.

В дрезгавия глас на прислужника се забелязваше раздразнителна нотка.

— Но, мис, сигурна ли сте? Вие имате нужда от…

— Аз се разпореждам тук, нали така?

— Да, но баща ви…

— Ще се съгласи с всяка моя дума и ти го знаеш. Ще ми помогнеш много повече, ако правиш компания на Ред тази вечер. Той е нервен, откакто се нарани и една-две игри на карти ще го успокоят.

Ангъс потърка врата си, пристъпи от единия си крак на другия и заприлича на Дугъл на малко момче. Накрая, огромният мъж отпусна ръката си и каза с шумна въздишка:

— Много добре, мис. Ще изпълня нареждането ви.

Част от напрежението, сковало раменете на София отлетя, тя кимна и златистите й коси проблеснаха, уловили светлината от свещниците по стените на фоайето.

— Отлично. Сега, моля те, кажи на Мери да сервира вечерята. Не ми остана време да отмъкна никаква храна от кухнята по-рано и най-вероятно ще умра от глад до края на вечерта, ако не получа нещо, което да става за ядене.

Ангъс неохотно се засмя.

— Да пъхна ли парче хляб под агнешко, което Мери прегори?

— О, да, моля те, донеси ми една филийка с мармалад. Само я скрий в чинията ми.

— Къде? Ами ако МакЛийн я види?

— Той ли? — попита тя и в тона й се долавяше подигравка. — Нищичко няма да разбере.

Челюстта на Дугъл се изопна.

Ангъс кимна.

— Добре, тогава. Само не забравяйте, че ако нещата излязат извън контрол е достатъчно да извикате и аз ще се появя веднага.

— Няма да се наложи. Мога да се справя с МакЛийн — заяви тя и се засмя весело.

Ангъс също се засмя и се отдалечи.

Дугъл се отдръпна от вратата. По дяволите, това момиченце го изкарваше абсолютен глупак.

Навън дъждът забарабани още по-силно по покрива.

Значи по този начин е решила да играе, помисли си с горчивина той. Забрави, че тази сутрин тя му се струваше прекрасна, а смеха й бе пробил бронята му. София искаше само едно нещо и то беше да му отмъкне къщата, която напълно законно бе спечелил.

Стиснал зъби, Дугъл я чакаше да влезе в библиотеката.

След миг чу прошумоляването на копринената й рокля, леките й стъпки и накрая меденосладкият й глас се разля около него.

— Ето ви и вас.

Дугъл се обърна с лице към София и с досада усети, че тялото му започва да се възбужда в отговор. Роклята й чудесно подчертаваше нежната й шия, акцентираше върху великолепните й гърди и обгръщаше тънката й талия. Елегантните дипли на полата чувствено подчертаваха бедрата и намекваха за съвършенството на краката й. Синият цвят отразяваше натрапчиво прекрасния нюанс на очите й, а златистите й коси блестяха великолепно на светлината на свещите.

Тя изглеждаше развълнувана и величествена; устните й се извиха във възхитителна усмивка, а в очите й проблясваше веселие и… предпазливост, може би?

София срещна погледа му и трепна.

— О, Боже, окото ви — каза тя и направи безпомощен жест, сякаш й се искаше да накара синината да изчезне.

Той махна безгрижно с ръка.

— Вече го забравих.

Слаб аромат на жасмин го обгърна, докато тя гледаше окото му с привидно искрена загриженост.

— Съжалявам, за случилото се и се радвам, че не ви боли. Не изглежда подуто, а само натъртено. — Гласът й, нежен и чувствен, докосваше сетивата му.

Тялото му се възбуди още повече и той прокле чувствата, които го обземаха винаги, когато тя бе наблизо. Когато не беше пред очите му, можеше да мисли за нея логично и спокойно. Но в мига, в който се появеше, тялото му пламваше и се налагаше да се бори за самоконтрола си.

По дяволите, мразеше вълнуващата й привлекателност. Обикновено се наслаждаваше на подобни неща, но сега заради измамата й, се чувстваше предаден, което беше абсурдно. Той никога не проявяваше излишни емоции и сега също нямаше намерение да се поддава на чувствата, освен на похотта.

Дугъл се принуди да изкриви устни в усмивка, а изражението му си остана хладно и сдържано.

— Вече бях започнал да си да мисля, че ще се наложи да се наслаждавам сам на прекрасната храна.

Тя вдигна рамене и при това движение гърдите й се повдигнаха опасно високо, сякаш всеки момент щяха да напуснат копринения си затвор.

— Извинете ме за закъснението. Прекарах известно време с баща си.

В друг случай, Дугъл би се раздразнил, че са го накарали да чака, но установи, че в момента въобще не го е грижа. Точно сега, не можеше да мисли за нищо друго, освен за прелъстителните извивки на гърдите й.

Той й подаде ръка.

— Ще вечеряме ли?

— Разбира се. — Тя сложи пръстите си върху ръката му и се усмихна. — Гладна съм.

Той също изпитваше глад, но не за храна. По дяволите, само усещането на пръстите й върху ръката му и случайният допир на гърдите й до него, възпламеняваха тялото му и рушаха внимателно поддържаната му резервираност.

Той направи усилие да не обръща внимание на това и я придружи до трапезарията.

С чувство на облекчение, й помогна да се настани на стола си и се отдалечи към другия край на масата. Налагаше се да си възвърне самоконтрола. Проклет да е, ако й позволеше да разбере колко силно му влияе.

Защо, по дяволите, точно тя? Не му бяха липсвали жени. Бе останал в Стърлинг цели три седмици, точно заради тях. Или беше, защото знаеше, че вниманието й е породено от тайните й мотиви? Би ли му отделила и ден от вниманието си, ако не беше желанието й да си върне къщата? Дори нямаше да го погледне! Определено това момиче му се подиграваше с високомерието си.

С Дугъл никога не се бяха отнасяли така и той се чувстваше странно заинтригуван. Привличане и отхвърляне се преливаха в опияняваща комбинация и той изгаряше от желание да ги овладее — да овладее нея.

Самоконтролът му бе подложен на още по-тежко изпитание, докато наблюдаваше как София доближава лъжицата до плътните си сладки устни и се преструва, че яде от супата пред себе си, бърборейки безгрижно. Тялото му пламна отново, възбудено до крайност.

Стана още по-лошо, когато заради силния шум от дъжда тя се наведе напред, щом той заговори. Дъхът му спря при гледката на гърдите й, които едва се задържаха под опасно ниския ръб на деколтето на роклята й.

Въпреки че я слушаше разсеяно, докато тя бъбреше за това или онова, Дугъл не можеше да отмести погледа си настрани. Пищните кадифени хълмчета на гърдите й обсебваха вниманието му, а полускритата падинка между тях, караше пръстите му да тръпнат от желание да ги проучат. Искаше му се да се наведе напред и да проследи с устни прелъстителните извивки на голата й кожа и…

Проклятие, имаше достатъчно много опит, за да позволи на една жена да му влияе така! Преди малко тя му се бе подигравала, присмиваше му се пред един обикновен прислужник и той все още не можеше да успокои напълно гнева си. Навън, бурята бавно затихваше и само капчуците отброяваха последните дъждовни капки.

Златото в косите й улавяше светлината на свещите… нежните й розови бузи… интригуващата вдлъбнатинка в основата на врата й… С всяка усмивка и жест тя го възпламеняваше все повече и повече, караше го да изгаря от желание да види, да почувства, какво се крие под копринената й рокля.

Вратата шумно се отвори и Мери поднесе дебели парчета прегорено, сухо агнешко, обилно поръсено с черен пипер дотолкова, че не ставаше за ядене. Дугъл видя как София скришом откри хляба с мармалад, дискретно прикрит от едната страна на чинията й, и започна да го реже така сякаш е парче от прегореното агнешко.

Той изчака, докато тя не вдигна вилицата към устните си и сграбчи китката й; кожата й беше топла и нежна под пръстите му.

Погледът й се вдигна към очите му, а устните й леко потрепваха.

— Странно — заяви Дугъл, докато потриваше палеца си над китката й. — Струва ми се, че в моята чиния няма хляб със сладко.

София дръпна ръката си, а очите й заблестяха от гняв.

— Сигурна съм, че е станала грешка. Желаете ли Мери да ви донесе?

— Да. Две филии, моля.

Деликатните вежди на София се вдигнаха.

— Мислех си, че харесвате ястията на Мери.

— Така е. Просто повече обичам хляб със сладко.

Видимо недоволна от отговора му, тя посегна към звънеца и го дръпна. Когато Ангъс се появи на прага, тя се намръщи насреща му.

— Ти трябваше да останеш при баща ми.

— Той заспа, така че дойдох да помогна на Мери — отвърна Ангъс, а в дрезгавия му глас се долавяше триумф.

— Разбирам. Много добре. Моля те, донеси хляб и сладко за лорд МакЛийн.

Дугъл не бе изненадан, когато след кратка пауза икономът заяви със задоволство.

— Няма повече сладко.

— А хляб? — попита Дугъл, като предварително знаеше какъв ще е отговорът.

— И хлябът свърши — заяви Ангъс със самодоволна усмивка.

Дугъл махна с ръка към иконома.

— Тогава можете да си вървите.

Усмивката на прислужника увехна и той свирепо изгледа Дугъл, преди София да каже:

— Това е всичко, Ангъс.

Икономът се намръщи, но послушно напусна стаята.

— Той е влюбен в мен — каза Дугъл убедено.

Устните на София се извиха.

— Съмнявам се.

— Не, не, аз съм напълно сигурен. Постоянно ме гледа и не може да стои далеч от мен. Но най-явният симптом е начинът, по който се разстройва, когато обърна внимание на друга жена.

Тя се засмя, сладката нежна мелодия го накара да й се усмихне в отговор.

— Звучите, така, сякаш имате доста опит в тази област.

Дугъл сви рамене.

— Никога не съм страдал от липса на внимание. Когато бях по-млад, това ме опияняваше, но по-късно разбрах, че вниманието на жените е продиктувано от интересите им — те винаги имат някаква цел.

— Вашето състояние?

— Или брак. Или да се докоснат до магията на проклятието.

Нейният поглед се насочи към очите му.

— Позволете ми да ви обясня. — Той се наведе напред, което му даваше възможност да я следи с очи, докато говори. — Преди много години, семейството ми е било известно с две неща — с успехите си в печеленето на богатство и с ужасния си нрав.

— Изглежда нещата не са се променили много.

— О, успели сме да смекчим нрава си през вековете. Един от моите предци, който бил много горд човек, загубил самообладание, докато се пазарил с лечителката на селото — красива жена, за която се говорило, че е наполовина фея.

— Естествено, в тези истории винаги присъства фея или вещица.

Той се усмихна и продължи:

— Спорът се разраснал и моят предшественик изрекъл много груби и неверни неща, както обикновено правят хората, които не могат да се сдържат. В замяна, лечителката проклела него и семейството му. Всеки път, когато те изгубят самообладание да се разразяват бури.

— Това може да бъде от голяма полза при суша.

— Но тъй като това е проклятие си, има уловка. Въпреки че умеем да предизвикваме бури, след това не можем да ги спрем. Проливните дъждове могат да причинят и наводнения; мълниите са опасни, а и силният вятър… — Той замълча за миг, като мислеше за всичките случаи, в които се беше борил да запази самоконтрола си. — За щастие обикновеният гняв не предизвиква твърде силни бури.

— Като днешната?

— Да. Но, когато гневът ни напълно излезе от контрол, се случват ужасни неща.

София се загледа в окъпаните от дъжда прозорци и след това го погледна.

— Значи е истина — каза тя, като изглежда приемаше нещата съвсем спокойно.

— Да, истина е. Единственият начин проклятието да бъде развалено е всеки член на семейството от едно поколение да извърши някое наистина добро дело.

— Наистина добро? Какво означава това?

Той се усмихна.

— Никой не знае. Затова и проклятието още не е развалено.

— То на цялото ви семейство ли влияе по същия начин?

— С всички ни е различно. Когато брат ми Грегор се ядоса, се изсипват градушка или сняг.

— Той със студен характер ли е?

Дугъл почти щеше да се засмее.

— Беше, но животът го промени. Сега е щастливо женен за жена, с която се познават от деца. Те бяха най-добри приятели, когато преди година заседнаха в един хан за цяла седмица.

— Заседнаха?

— Заради снежна буря.

Устните на София застинаха във формата на буквата „О“ и изглеждаше твърде объркана, за да каже нещо повече.

Дугъл се застави да продължи:

— Когато сестра ми предизвика буря, а това обикновено става върху много ограничена площ, във въздуха се носи аромат на люляк.

— Мисля, че досега трябва да сте се научили как да се контролирате.

— Не е толкова лесно, колкото смятате. Аз, например, мога да се разгневя особено силно, ако някой се опита да ме направи на глупак. — Той й се усмихна любезно. — За щастие, това не се случва често.

Миглите на София се спуснаха над очите й.

— А останалите ви братя?

— Хю е много спокоен, ядосва се рядко, но когато го направи… — Дугъл поклати глава. — Не бихте искала да сте наблизо.

— А най-големият ви брат?

— Александър е най-раздразнителен от всички ни, но и най-добре се контролира. Спомням си само един или два случая, в които е губил самообладание и беше наистина ужасно. Единият път, цялото село бе залято, къщите и всичко останало. Тогава бе едва на деветнадесет и го преживя много тежко.

Тя обмисли чутото и след известно време каза:

— Предполагам, всички вие сте станали по-предпазливи.

Бяха станали по-предпазливи, особено след смъртта на Калъм. Той се развеселяваше толкова бързо, колкото и се разгневяваше — скъпият Калъм, любимецът на семейството. Неговият избухлив характер накрая го бе тласнал в ситуация, която му бе коствала живота.

Дугъл си наложи да отклони неканените мисли.

— Аз обикновено, не се разгневявам бързо и ако Ангъс днес не ме бе изненадал, щях да реагирам по различен начин.

София спря поглед върху нараненото му око.

— Бих казала, че едно насинено око е достатъчен повод да се ядоса човек.

— Александър щеше да запази самообладание и да реагира по друг начин. Аз не съм много добър в това. Не мога да оставя нещата просто да отминат.

— Нито пък аз — призна тя със слаба усмивка. — Ред казва, че никой не може да се запъва като магаре на мост по-добре от мен.

— Задължен съм на нашия мрачен приятел за този следобед и няма да го забравя.

Усмивката на София избледня.

— Не ми приличате на отмъстителен човек.

— Аз съм точно такъв, скъпа моя — каза той и я погледна в очите. — Може да се каже, че и това е семейна черта.

Тя погледна неспокойно към прозореца и Дугъл хвърли кърпата си на масата.

— Елате. Да се оттеглим в библиотеката за по чаша от ужасното шери.

Тя погледна със съжаление към филията си с мармалад и каза:

— Но аз още не съм се нахранила.

— Не ми казвайте, че не хапнахте достатъчно от тази вкусна лучена супа.

Той отдръпна стола й, като я наблюдаваше с доволна усмивка как хвърля кърпата си на масата и се изправя.

— Чудесно — каза тя.

Дугъл я хвана под ръка и я придърпа плътно към себе си, така че гърдите й го докосваха. Той беше достатъчно висок, за да може като сведе поглед да види фината риза под роклята й. Тънката батиста беше украсена със същите розички, като тези на роклята, но по-мънички.

Прониза го силно желание. За Бога, беше решил да се наслади на тази вечер! Имаше намерение да притисне своята малка домакиня-интригантка по начин, който тя нямаше скоро да забрави. Не се нуждаеше от бури, за да осъществи намеренията си, имаше други методи за убеждаване и щеше да ги приложи всичките.

Отведе я в библиотеката до масичката, върху която стоеше шерито.

— Ще ми окажете ли честта? — попита той, а после се наведе към нея и добави по-тихо: — Или може би желаете да го направим заедно — вашата ръка под моята, пръстите ви обвити около гърлото на гарафата, докато ние…

Бузите й пламнаха и София задъхано каза:

— С удоволствие ще ви налея, въпреки че съм изненадана, че искате да го пиете.

— Ужасно е, но готвачът ви и без това увреди небцето ми. Когато се върна в Лондон, няма да мога да различа хубавия портвайн от лошия, нито печеното от суровото месо, а за супите да не говорим.

Тя се засмя.

— Съжалявам, че нямаше повече хляб и конфитюр.

— Не и колкото мен. Но, докато в тази гарафа има шери ще се справя. — Той отиде до вратата и я затвори, а шумът отекна в стаята.

Бузите на София почервеняха още повече.

— Защо го направихте?

— Защото не искам онзи звяр — икономът ви — да нахлуе тук, ако ви разсмея. Нямате нищо против, нали?

Беше против, виждаше го ясно в напрегнатата й поза. Но тя само промърмори нещо в знак на съгласие и се зае с чашите и гарафата.

Дугъл я наблюдаваше как ги пълни щедро.

Изглеждаше прекрасно под пламъците на светлината на свещите. Тя превръщаше косата й в разтопено злато, подчертаваше пищните очертания на устните й, а бузите й изглеждаха като зрели праскови.

Тялото на Дугъл се изопна от възбуда. Поведе борба с желанието си да я притегли в обятията си и да я подчини на бурната си страст.

Но нямаше да й достави това удоволствие, щеше да я накара да го желае — диво и отчаяно — да възпламени всяка искрица желание, която виждаше да проблясва в тюркоазните й очи. И, тогава щеше да я победи със същото оръжие, което тя смяташе да използва срещу него — уменията й в играта на карти.

Дугъл отпи голяма глътка шери и остави тръпчивият вкус да проясни мисълта му.

След това се обърна към нея и се усмихна.

— Хайде да убием малко време с игра на карти. Надявам се, че ще ви е приятно, любов моя. Аз със сигурност ще се насладя на играта.