Карън Хоукинс
Да изгубиш сърцето си (14)

Глава 13

Родителите не спират да се тревожат за своите рожби още от мига, в който се появят на бял свят. Проблемът е в това, че невинаги знаят кога да побутнат пиленцето да излети от гнездото и кога да го задържат при себе си.

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ.

Дугъл стоеше облегнат на стената на плевнята, вечерният вятър рошеше косата му, а очите му бяха вперени в къщата насреща. Той разсеяно отбеляза качеството на строежа и красивия мрамор по стълбището отпред, както и отблясъците на последните слънчеви лъчи по прозорците.

Шелтън взе едно от седлата и го остави наблизо. След това извади една четка от кофата, отвори малък буркан и започна старателно да търка кожата.

Дугъл не му обърна внимание, умът му бе съсредоточен върху обитателите на къщата. И по-точно върху определена обитателка. Една златокоса, палава, изкусителна жена.

След като София го беше убедила да остане, той излезе на езда с Посейдон най-вече, за да охлади непокорното си тяло. Замисли се над мотивите си да остане в тази проклета къща.

Отначало бе само от любопитство — за да разбере какво са замислили София и слугите й. След това се изправи пред предизвикателството на една красива жена, а това той никога не бе успявал да отмине. Но накрая бе останал заради самата София. Беше очарован от нея, възхищаваше се на силния й дух и решителност.

Един разумен мъж би се завъртял кръгом и би си тръгнал веднага. Един истински умен мъж не би се загледал по София, както той бе направил. Но Дугъл ценеше красотата и не можеше да й устои.

Обожаваше златистите й коси и мечтаеше да се разпилеят по него, докато го язди устремена към екстаза. Представяше си как я отвежда в огромното легло в лондонската си къща и заравя ръце в тях. Виждаше гъстите й дълги къдрици разпилени върху копринените чаршафи в къщата си близо до Стърлинг.

Откакто бе срещнал София МакФарлин не можеше да мисли за нищо друго. Но тази вечер всичко щеше да се промени — най-накрая щеше да се освободи от това каквото и да беше.

— Изглежда ще бъде гореща нощ — каза Шелтън като продължаваше да търка лъка на седлото.

Дугъл го погледна бързо.

— Дори не можеш да си представиш.

Шелтън плю на парцала и започна още по-енергично да търка кожата.

— Може и така да е. Но знам, че през последните няколко дни вие изглеждате като обезумял. Никога до сега не съм ви виждал в такова състояние.

Дугъл присви рамене.

— Имам да мисля за много неща. — Дори тази сутрин, докато яздеше единственото, за което можеше да мисли бе усещането за устните на София върху своите, за пищните гърди под роклята й, за бедрата й притиснати към него…

Той се размърда неспокойно, нетърпелив да дойде време за вечеря. Извади часовника от джоба си и го отвори. Пет и петнадесет. Оставаше още час и четвърт.

Беше прекарал следобеда със София и тя му бе показала истинския облик на къщата, а той се възхити от качеството на тапетите под покритието от сажди, от хубавите мебели на тавана, от ламперията, която бе омазана, за да се скрие мекият й блясък, от мраморните подове застлани с грозни килими, от вратите и дъските по пода, които бяха разхлабени, за да скърцат.

София мълчаливо го бе развела из къщата. В известна степен, той като че ли изпита съжаление, че ще подари тази разкошна, величествена къща на племенника си, който бе още дете. Това беше дом, който трябва да е изпълнен с живот, със смях и с любов.

Дугъл мислеше за това, когато я последва из помещенията, а Ангъс вървеше след тях. Беше принуден да се примири само да я гледа, а заобленото й дупе привличаше очите му, докато я следваше нагоре-надолу по коридорите и стълбищата.

При тези мисли отново усети нарастваща възбуда и отвори часовника си за пореден път.

Шелтън изцъка с език.

— Прекалено често гледате часовника си, а това може да ви донесе лош късмет. Да не би да се притеснявате, че ще закъснеете за вечеря?

— Не. Ще играя карти с мис МакФарлин. Заложих къщата.

Шелтън хвърли парцала.

— Ще играете за къщата? Но вие я спечелихте само преди месец! Защо? Тази земя струва повече от имота ви край Стърлинг.

Сега, след като бе обиколил земята и беше видял реалното състояние на къщата, Дугъл бе принуден да се съгласи. Документът за собственост на този имот наистина струваше много повече, отколкото бе предполагал в началото.

Шелтън поклати глава.

— Вие сте се полудял, милорд. Полудял и омагьосан.

Дугъл изсумтя.

— Имам си причина да я заложа. — Той погледна към къщата и забеляза фигура на един от прозорците на горния етаж. — Когато си тръгнем утре, документът още ще е в джоба ми. Ще видиш.

Конярят вдигна парцала и го изтърси.

— Не трябваше да ви оставям да говорите с мис сутринта в градината. Знаех си, че това означава да прекараме още един ден тук.

Дугъл се ухили.

— Тя е прекрасна.

— Не съм виждал друга като нея — искрено каза Шелтън. — Затова и ще си навлечете грижи. Тя ще ви завърти главата и следващото нещо, което ще осъзнаете, е, че сте проиграл вале срещу тройка и сте заложил дори и лондонската си къща.

— Ще бъда внимателен. А сега трябва да се приготвя.

— Добре, милорд, но ако загубите къщата…

Дугъл повдигна вежди.

Шелтън въздъхна.

— Няма значение. Вие имате толкова много къщи, че една по-малко няма да е голяма загуба за вас.

Но със сигурност щеше да засегне гордостта му. И това беше още една причина да спечели, а не само за да уреди отношенията си със София веднъж завинаги.

 

 

По същото време в стаята си, София вече се бе изкъпала и облякла за вечерята. Роклята й от тежка, розова коприна се сливаше с тена на кожата й на златистите отблясъци на свещите. Единствената й украса беше светлосинята панделка завързана под гърдите й. Бе открила и подходящи чехли със скъпоценни камъни.

Ако имаше някакви съмнения за облеклото си, реакцията на Мери ги успокои. Тя зяпна, след това плесна с ръце и й каза с благоговеен тон, че прилича на ангел. Това не беше точно видът, който се бе надявала да постигне, но София все пак благодари на прислужницата.

Мери прибра косите й от едната страна, като от друга остави къдриците да се сипят като водопад над рамото й. След това се отдалечи от нея и я огледа.

— Боже — едва прошепна тя. — Вие сте самата прелест.

— Благодаря — отвърна София. — Да сложа ли перлите? Фалшивите диаманти ще изпъкнат прекалено много.

— Аз не бих сложила нищо, това, което Бог ви е дал, е достатъчно. Повярвайте ми, мис, изглеждате съвършено.

— Благодаря ти, Мери. Трябва да призная, че съм малко нервна за довечера.

— Не мога да ви виня. Предполагам, че и негова светлост се притеснява. Той може да изгуби къщата, а вие… — Прислужницата млъкна и между веждите й се появи бръчка. — Какво заложихте вие, мис? Не бях се замисляла за това.

София се обърна към огледалото.

— Ред каза, че мога да подпиша разписки.

Дугъл, разбира се, би отказал да ги приеме, но това си беше неин проблем и на никой друг.

Лицето на Мери се проясни.

— Е щом е съгласен. Вие трябва да сте обещали доста добра сума.

— Може да се каже.

Тя поклати глава.

— Единият от вас ще е толкова бесен в края на тази игра, че ще сипе огън и жупел.

София се усмихна.

— Няма да съм аз.

— МакЛийн би казал същото — отбеляза сухо Мери. — Ще отидете ли да видите баща си, преди да слезете?

— Да. Той вече трябва да се е събудил.

— Почти. Докторът го държи упоен. — Мери приглади престилката си и продължи: — Докато вие нагледате мистър МакФарлин, аз ще отида да довърша вечерята. Хубавата вечеря.

София въздъхна с облекчение. Тази вечер не искаше да пие шери на празен стомах.

— Благодаря ти, Мери.

Прислужницата изсумтя.

— Чудесно е да приготвя истинска храна. Ще сервирам първото ястие след петнадесет минути.

София взе тънък копринен шал и го наметна през лактите си, а след това се отправи към спалнята на Ред.

— Ето те и теб — каза той със сънлив глас. — Виждам, че вече си облечена за вечеря. Ела и ми позволи да те погледам.

Тя се приближи и послушно застана до леглото.

Той присви очи, но те сънливо се затвориха. Хвана леко ръката й.

— Съжалявам, момичето ми. Очите ми са малко замъглени от този проклет лауданум.

— Тогава поспи — каза София, а в стомаха й сякаш пърхаха пеперуди, но тя не им обърна внимание. Можеше да го направи, беше напълно сигурна, че може. — В състояние съм да се справя с МакЛийн.

Ред се засмя.

— О, същата си като мен. И аз обичам предизвикателствата.

София стисна ръката му малко по-силно.

— Ще спечеля къщата обратно, заради мама. Обещавам ти.

— Добро момиче — каза баща й и очите му се затвориха отново. — Ела при мен, преди да си легнеш. Искам да знам какво е станало.

— Ще дойда — обеща тя и сложи ръка на челото му. — Спи, Ред. Къщата на мама ще бъде в безопасност.

Той й се усмихна сънливо, дишането му се задълбочи и се унесе в сън.

София тихо затвори вратата и се облегна на нея. Щеше да спечели играта, защото трябваше да го направи. Нямаше друг избор.

Вкопчена решително в тази мисъл, тя се спусна по стълбището към долния етаж, където я чакаше МакЛийн.

 

 

Дугъл остави чашата си до гарафата с бренди. Беше го открил на бюфета, където обикновено имаше шери. Трябваше да пита София за винарските изби. Ако там имаше запас от такова бренди, би го купил до последната бутилка.

Погледна часовника над камината. Тя закъсняваше. Той се намръщи и се обърна към прозореца, който в светлината на свещите отразяваше силуета му и стаята зад него.

Ако се преместеше малко встрани би могъл да се огледа, облечен в най-хубавото си палто, с искрящо бяло, завързано по сложен начин шалче, с коса все още влажна от банята и напрегнато лице. Потърка с ръка бузата си и си спомни за усещането от кожата на София под пръстите си. Тялото му се напрегна незабавно, той загърби прозореца и отпи голяма глътка от брендито си.

Това не помогна. Никак дори. Надяваше се алкохолът да потуши част от огъня в кръвта му. Беше толкова напрегнат от потисканото си желание, че чак го болеше. Тази вечер това желание щеше да бъде удовлетворено или… унищожено.

Звуците, които се чуваха от коридора му подсказаха, че София пристига и на лицето му се появи вълча усмивка. Щяха да вечерят и след това… Дугъл тръгна към коридора.

Роклята й с телесен цвят падаше на меки гънки и галеше краката и бедрата й, докато тя слизаше по стълбището, окъпана в светлина и грациозна като фея. София изглеждаше неземно тази нощ в цветовете на топла кожа и открито небе.

За нещастие, това че тя изглеждаше свежа и невинна като ангел не успя никак да успокои трескавата му неудовлетвореност. Напротив, само я разпали още повече.

По дяволите, беше толкова слаб пред нея, че дори не можеше да контролира реакциите си, когато бе наблизо! Ядосан на себе си, той изръмжа:

— Ето те и теб. Колко мило от твоя страна да направиш залога си толкова прекрасен за мен. — А сарказмът в гласа имаше вкус на метал.

Докато той говореше, лъчезарната й усмивка се стопи и тя помоли за извинение с хладен глас.

— Би ли ме извинил за закъснението?

Тя трябваше да го направи. Трябваше да падне на колене пред него и да го помоли да й прости за измамната си душа. За съжаление, мисълта за София на колене пред него, засили възбудата му още повече.

Щеше да полудее, ако не я докоснеше, ако не я вкусеше и притежаваше.

Виждайки я пред себе си облечена луксозно като принцеса, красива и чувствена като куртизанка, той нямаше никакви съмнения, че по един или друг начин щеше да я има тази нощ. И след като това адско мъчение приключеше, всеки от тях щеше да е свободен да тръгне по пътя си и да се върне към нормалния си живот.

Тя го погледна хладно в очите.

— Ще се зарадваш да разбереш, че Мери е приготвила нещо специално за вечеря.

— Надявам се, да е нещо, което става за ядене.

Устните й потрепнаха.

— Разбира се.

— Тогава е много жалко, че не искам да вечерям днес. — Тялото му се измъчваше от глад, който не можеше да бъде задоволен с храна.

— Не искаш да вечеряш? Но Мери…

— Ти гладна ли си?

На устните й се появи бледо подобие на усмивка.

— Не бих могла да хапна и залък сега, дори животът ми да зависи от това.

Признанието й успокои опънатите му нерви. Тя беше също толкова изнервена, колкото него. Добре. Така и трябваше да бъде.

Той вдигна кичур от косата й до устните си, копринената къдрица излъчваше лек аромат, който нажежи тялото му още повече.

— София, не мога да чакам повече. Нека да изиграем играта и да видим какво ни е приготвило бъдещето.

Тя изглежда се готвеше да спори, но след това присви очи.

— Дугъл, ти си пил.

Той повдигна рамене.

Тя помириса.

— Бренди.

— Беше тук, когато дойдох. Изпих само две чаши, не съм пиян все още.

Забелязал пламъчетата, които проблеснаха в очите й, Дугъл разбра за какво си мисли тя — ако той е пиян това ще й даде преимущество. Но София не знаеше, че МакЛийн понасят алкохола много по-добре от повечето хора.

Тя се усмихна и хвана ръката му като се облегна на него.

— Ще съобщя на Мери, че сме решили да не вечеряме. Тя ще се разстрои, но какво да се прави.

— Да отиваме в библиотеката тогава. — Потискайки вълнението си, Дугъл се наслаждаваше на топлината от допира на гърдите й до ръката си и на приятния аромат на жасмин, който се носеше от косите й. Господи, тя беше толкова съблазнителна. Той погледна надолу към нея, а очите му се спряха на линията на деколтето на роклята, като проследиха извивката на гърдите и грациозните й рамене.

Когато влязоха в библиотеката, Дугъл вдигна ръката й и целуна пръстите й. Устните й се разтвориха и в очите й се четеше тревога, когато освободи ръката си и бързо се отдръпна далеч от него.

Дугъл я наблюдаваше с интерес. В някои моменти мис София МакФарлин изглеждаше като най-хладната и невъзмутима жена на света. А в други се чудеше дали някога се е целувала истински.

Той се усмихна. Със сигурност бе получила истинска целувка — поне веднъж.

— Позволи ми да налея по нещо освежително. Само че тук няма нищо, освен бренди.

— Бренди е добре. Ред ме научи да ценя вкуса му.

Естествено. Дугъл се насочи към бюфета и взе гарафата.

— Останало е достатъчно. — Той наля в чашите и ги донесе до масата, където стоеше тя.

София пое едната чаша от ръката му.

— Сега, след като вече имаме „вечеря“ ще играем ли?

— Разбира се — съгласи се той и дръпна стола й.

Тя се усмихна, една загадъчна усмивка, която го възпламеняваше. Ако тя не внимаваше, той можеше да я обладае, още сега, тук на тази масата. Което би могъл да направи, така или иначе, след като спечелеше.

Прекара ръката си по гладката повърхност, като се чудеше дали краката са достатъчно здрави. Можеше да си я представи с копринените й поли вдигнати над бедрата, докато той…

— Дугъл? — Дрезгавият й глас го върна в реалността.

Той прогони видението и й помогна да се настани на стола, сложи ръце на раменете й и се наведе, за да прошепне в ухото й:

— Нека по-добрият да спечели.

Тя обърна главата си, а устните й бяха само на сантиметри от неговите.

— Може и да е по-добрата.

Дугъл се усмихна и зае мястото срещу нея.

— Да играем вист за разнообразие? — попита той, а когато тя кимна, добави: — Да изиграем няколко игри за загрявка. Ако не бързаш да бъдеш победена, разбира се.

Лицето й се обля от лека руменина.

— Не. Да изиграем няколко игри за упражнение. Да кажем… три?

Това щеше да му даде повече време, за да оцени каква гледка представлява тя в провокативната си рокля. И да си я представи без нея.

— Добре.

— Чудесно — каза тя, като го гледаше изпод мигли си. — Ще побързам, за да не ни отнеме много време.

Думите й предизвикаха нова вълна от желание у Дугъл, която засили решимостта му да спечели.

Първата игра премина добре за него, София загуби с минимална разлика. Той наблюдаваше изражението й и забеляза напрежението около устните й. Тя отчаяно искаше да спечели, но не можеше да не го гледа по същия начин, по който я гледаше той — с жажда в очите.

А това го възпламеняваше още повече.

Втората игра спечели София и той забеляза, че колебанието характерно за играта й досега, бе изчезнало. Малката палавница се бе преструвала през цялото време. Въпреки че се бе досещал, усети, че гордостта му е уязвена.

Последната игра бе изпълнена с напрежение. С всяка изтеглена карта осезаемото вълнение в стаята нарастваше. Дугъл долавяше всяко потръпване на миглите на София, и всяко повдигане и спускане на гърдите й.

Той бавно, но сигурно печелеше. Накрая тя обърна последната си карта и въздъхна дълбоко.

— Губя.

Той усети учудването в гласа й.

— Изглеждаш изненадана.

Тя се намръщи бързо и напрегнато.

— Изненадана съм. Колкото и да играя, не мога да свикна да губя.

И с него бе така. Бръкна в джоба на палтото си, извади документа за собственост от джоба си и ги хвърли на масата.

— Стига упражнения. Време е да го направим.

Един дълъг миг София гледаше документа. След това взе колодата разбърка я и предложи на Дугъл да цепи. Той го направи и тя раздаде картите. Дугъл я наблюдаваше внимателно, но не забеляза нищо нередно.

Когато вдигна картите си и ги погледна го изпълни задоволство. Можеше да спечели, знаеше го. Погледна към София изпод миглите си и забеляза бледността й. Може би картите й не бяха толкова добри, колкото се бе надявала… или само блъфираше.

Тя го попита дали ще хвърли карти и той махна отрицателно. Тя смръщи вежди, хвърли две от своите и изтегли две нови.

Когато разиграването приключи, Дугъл остави картите си открити на масата.

— Мисля, че номерът стана.

Тя гледа картите си още известно време и ги остави до неговите, без да каже нищо.

Дугъл ги погледна. Три дами. Тя печелеше.

Разочарование и незадоволено желание кипяха във вените му, а гордостта му бе жегната горчиво. Беше изгубил всичко — и къщата и София. По дяволите, Шелтън беше прав, трябваше да си тръгне тази сутрин.

София не можеше да повярва. Бе спечелила — къщата отново бе нейна! За миг я изпълни триумф — чист и ослепителен. След това забеляза потъмнелия поглед на Дугъл.

Вече нямаше нищо, което да го задържа тук. Мисълта беше толкова неочаквана, колкото и опустошителна. Смяташе, че ще се зарадва, когато спечели, а в действителност се чувстваше така сякаш бе изгубила.

Взе документа и ги задържа между пръстите си като очакваше напразно да почувства удовлетворение. След като Дугъл си тръгнеше животът й щеше да бъде същия като преди. Да става сутрин, да приготвя закуска за Ред, след това да отиде на гости на някой приятел или да поработи в градината, докато дойде време за обяд. Следобедите щеше да чете, да почиства или да си намира друга работа из къщата. След като вечерят с Ред тя щеше да бродира или да си легне с някоя книга, докато баща й се занимава с нещо до късно в конюшнята.

До скоро това бе всичко, което искаше, но вече не беше така. Сега желаеше нещо по-ценно от една къща.

През годините тъгата по майка й бе заменена от дълбока самота. Дори не го бе забелязала, но когато пристигна Дугъл вече имаше и някой друг, освен Ред, с когото да разговаря, някой интересен и вълнуващ.

Някой, който едва щеше едва да дочака зората, за да си тръгне.

Тя гледаше документа. Майка й бе искала да превърнат къщата в дом, но не и да се откажат от живота си. Нейните собствени решения го доказваха.

Една топла ръка се сключи около китката й и София погледна през масата в очите на Дугъл. Бавно и неумолимо той я дърпаше напред.

Лицето му бе мрачно, а очите му не се откъсваха от нейните. Тя трябваше да се възмути от настойчивостта му, но всъщност усети, че се навежда към него през масата, а документът беше забравен.

Зелените му очи, впити в нейните, бяха хладни и толкова потъмнели, че изглеждаха почти черни.

— Една целувка — подхвърли той съблазнително. — Или… се страхуваш?