Карън Хоукинс
Да изгубиш сърцето си (10)

Глава 9

Е, разгневихте ли баща си като го излъгахте? Нека това да ви е за урок. Когато лъжете се налага и да плащате, така че помислете добре, дали си заслужава.

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ.

— Дугъл! — София се отпусна на колене до проснатото му тяло и го огледа разтревожено. Въпреки че по бузата му се стичаше кръв, не беше пребледнял и дишаше.

— Трябваше и да го ритна — каза Ангъс гневно.

София го изгледа.

— Какво ти става?

— Косата ви!

— Косата ми? — учуди се тя, докосна косата си и след това потрепна. — Вятърът отнесе шапката ми заедно с фибите. Това е всичко, нищо не се е случило.

— И той ви опипваше — изръмжа Ангъс. — Ако баща ви беше видял това, щеше…

— Той щеше да се досети, че трябва да ме остави да се оправям сама! Как ще спечеля доверието на МакЛийн, ако му се нахвърляш, само защото ми е помогнал да сляза от коня?

— Конят ви вече е в конюшнята — продължи да упорства Ангъс.

Мери се показа на вратата и с един поглед прецени ситуацията.

— Ангъс, ти луда главо! Какво си сторил? — Тя се втурна напред, наведе се над Дугъл и започна да попива кръвта от лицето му с края на престилката си, като не спираше да се кара на съпруга си. — Глупак! Какво си мислеше, че правиш?

— Това, което трябваше да сторя отдавна — отвърна той. — И ще го направя пак, само веднъж да стане.

— Нищо няма да правиш! — София скочи на крака и сложи ръцете си на кръста.

— Той ви опипваше — повтори Ангъс.

— Не е направил нищо, което аз да не съм му позволила — рязко каза София.

Ангъс изръмжа.

Мери погледна нагоре с високо повдигнати вежди.

София разтърка слепоочията си, защото главата вече започваше да я боли.

— Не исках да прозвучи така. Имах предвид, че той не е направил, нищо нередно, нищо, за което Ред би възразил.

Ангъс се намръщи още повече.

— Започвам да си мисля, че баща ви не разбира какъв е залогът.

— Баща ми изгуби тази къща, а аз трябва да я спечеля обратно. Искаш ли да ни видиш изхвърлени на улицата?

Ангъс погледна несигурно към проснатото тяло на Дугъл, забеляза обвинението в очите на Мери и въздъхна.

— Ох, мис. Аз не искам да загубите дома си. Знаете, че не го искам.

— Знам от кой тип мъже е Дугъл, Ангъс. Той може и да се забърква с пропаднали жени, но е истински джентълмен. Никога не би ме докоснал, ако не му разреша.

Дугъл може и да прилагаше перфектна тактика на съблазняване, но това беше неин проблем, а не на Ангъс.

— Да — каза Мери. — Не си ли спомняш, как мис се погрижи за сина на ескуайъра, когато се опита да я целуне в градината? — Очите й засияха срещу София. — Добре го наредихте тогава.

София се усмихна.

— Куцаше цяла седмица.

Ангъс изсумтя.

— Синът на ескуайъра не е и наполовина мъж, в сравнение с този. МакЛийн не е някое момченце, с което можете да си играете. Той е истински мъж, вижда се в очите му.

Тя сложи ръка върху неговата.

— Ангъс, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, ще ти обещая да те извикам на помощ, ако МакЛийн започне да се държи подозрително.

Лицето на прислужника придоби измъчено изражение, но все пак каза:

— Ако ми обещаете мис, аз ще се опитам да…

Дугъл изстена и вдигна ръка към челото си.

София коленичи до него. Лявото му око беше подуто и зачервено, и скоро щеше да посинее. Още по-зле изглеждаше сцепената кожа на бузата му, където Ангъс го беше уцелил с юмрука си.

Мери попиваше тънката струйка кръв с престилката си.

— Ето, ето, мистър МакЛийн. Не се движете, докато не започнете да дишате нормално. — Тя погледна към съпруга си. — Ангъс, за да си от полза, донеси една мокра кърпа.

Той кимна и се насочи към къщата.

София помогна на Дугъл да седне. Той се подпираше на нея, но успя да се задържи изправен, без да отпуска цялата си тежест.

Палтото му се триеше в бузата на София и сетивата й бяха атакувани от слабия аромат на парфюма му и топлината на тялото му през фината материя. Тя се изкашля и каза с леко дрезгав глас:

— Как се чувствате?

Той докосна окото си и трепна.

— Какво се случи?

— Ангъс.

Дугъл смръщи вежди, докато спомените му се завръщаха.

— Този проклет бик ме удари!

Силен порив на вятъра ги връхлетя. Завъртя полите на София на една страна и запрати косите върху лицето й, така че тя не можеше да види нищо.

Мери пребледня и се прекръсти.

— Боже, какво беше това?

— Къде е Ангъс? — Студеният глас Дугъл проряза въздуха като нож.

София неспокойно го погледна. Никак не й хареса начина, по който устните му се втвърдиха и очите му потъмняха почти до черно.

— Ангъс отиде за мокра кърпа за окото ви. Той много съжалява за случилото се.

МакЛийн отново докосна окото си, което бързо се подуваше.

— По дяволите, с какво ме удари той? С някоя наковалня ли?

— С юмрука си.

— Би трябвало да пуснете този глупак за стръв на мечки в някоя яма. Може да ви донесе цяло състояние. — След тези думи Дугъл се опита да стане.

София му помагаше от едната страна, а Мери от другата.

Вятърът се усили още повече и вдигна прах във въздуха.

— Небеса! — възкликна прислужницата и погледна към небето над главите им. — Днес за трети път по небето се задава буря.

София също вдигна поглед. Над главите им се събираха огромни буреносни облаци.

— Трябва да влезем вътре — каза тя неспокойно.

Дугъл дори не погледна към облаците, само притискаше ръката си върху наранените си буза и око.

— По дяволите, едва виждам.

— Да — каза Мери, — подува се. Ще донеса малко лед. Ще свърши повече работа от мократа кърпа. — Вятърът задуха още по-силно и тя се закашля, когато около тях се завихриха прах и листа. — Мис, вие и лорд МакЛийн, най-добре се прибирайте. Дъждът ще бъде силен. Усещам го.

И След това предупреждение, тя тръгна.

Дугъл отдръпна ръката си от София и вече стоеше сам на краката си, въпреки че се олюляваше.

— Хайде, МакЛийн — подкани го София, — трябва да легнете.

Той я погледна твърдо, едното му око беше почти затворено от отока, но другото блестеше като на орел.

— Дугъл, съжалявам. Аз ще поговоря с Ангъс и…

— Не, благодаря. Аз самият ще говоря с него. — Той погледна яростно към къщата. Входната врата, която Мери беше оставила отворена, се тресна с невероятна сила подхваната от вятъра.

София затрепери, въздухът ставаше все по-студен, а небето все по-тъмно.

— Трябва да побързаме или…

— Вие вървете. Аз отивам до конюшнята. По-добре да не виждам Ангъс през следващите един-два часа — каза мрачно Дугъл. След това се обърна кръгом и се отдалечи.

София остана съвсем сама. Проклета да е избухливостта на Ангъс! Тя се затича нагоре по стълбите към закритата веранда. Едва стигна площадката, когато небето се разтвори и се изсипа такъв порой, че скри конюшнята от погледа й, но тя почти не забеляза, загледана в бушуващата стихия. Ако МакЛийн се беше разгневил толкова силно само от един удар, как ли щеше да се почувства, когато тя спечели Макфарлин Хаус обратно?

 

 

— Мили Боже, какво се е случило с вас? — Шелтън пусна кофата, която носеше, без да обръща внимание, че водата се разля по пода.

— Паднах — отвърна Дугъл, взе една четка и започна да почиства Посейдон.

Шелтън подсвирна тихо.

— Върху какво паднахте? Върху някой чук ли?

— Нещо такова.

Навън дъждът продължаваше да вали и силно барабанеше по покрива на конюшнята.

Шелтън се намръщи.

— Аха, и затова ли заваля? — Той млъкна и отново се вгледа в насиненото око на господаря си. — Разбирам.

— Не знаеш и половината — каза Дугъл, внимателно докосна окото си и трепна. — По дяволите!

— Имам нещо, което ще помогне. — Конярят изчезна в стаичката и се върна с парче сурово говеждо месо в ръка.

— Откъде го взе?

— От града. Държах го в лед за вечеря.

Дугъл плесна пържолата върху окото си и изсумтя:

— Благодаря ти.

Навън, през шума от дъжда, се чу нисък тътен на гръмотевица.

Шелтън хвана ръката му и го заведе до едно малко буре.

— Седнете тук, докато приключа с конете.

— Не съм инвалид.

— Не сте, но как ще очаровате Мис МакФарлин с това подуто око? Трябва да оставите отока да спадне.

Дугъл въздъхна, но остана на бурето с отметната назад глава и със студеното месо върху окото, докато Шелтън разседла кобилата на София, изчетка я, завърза двата коня, а след това взе захвърлената кофа и напои всичките животни. Когато свърши окачи кофата на една кука и придърпа едно буре до господаря си.

МакЛийн отвори здравото си око и видя, че Шелтън го наблюдава мрачно.

— Какво?

Конярят кръстоса ръце на гърдите си.

— Само се чудя… — започна той и посочи с пръст към покрива.

Дугъл отново затвори окото си.

— Да, аз предизвиках дъжда. Побеснях, защото ме нападнаха и то в гръб. Точно се обръщах, когато онова огромно говедо — прислужника — ме удари.

— Мис видя ли?

— Да — рязко отвърна Дугъл.

Вятърът се усили, блъсна се в големите врати на конюшнята и ги разклати, но те останаха на мястото си, задържани от старото желязно резе. Покривът скърцаше, стенеше и силно се огъваше под напора на вятъра, който безуспешно се опитваше да го отнесе. Дъждът плющеше по старите дървени стени и се стичаше през цепнатините по покрития със слама под.

Шелтън въздъхна и се изправи.

— Ще наклада печката в стаята. Ако мислите да продължите с тази глупост, сигурно ще искате да хапнете нещо, преди да се върнете в къщата.

В този момент възхитителната мис София най-вероятно се намираше в кухнята и съсипваше вечерята му. Въпреки пулсиращото си око, Дугъл неохотно се засмя.

— Прав си, най-добре е първо да вечерям. И да се изкъпя.

— А водата ще е студена, ако се изкъпете в къщата, предполагам?

— И ако са се сетили, ще е пълна с прахоляк, за да ме сърби после.

— Радвам се, че скоро ще си тръгнем от тук — каза Шелтън сърдито.

МакЛийн не отговори.

Конярят се намръщи.

— Ще си тръгнем скоро, нали, милорд?

— Още не знам.

— Но аз смятах, че искате само да разберете какво са замислили този измамник и дъщеря му.

— Вече разбрах. Те искат да ме подмамят да заложа документа за собственост на МакФарлин Хаус, за да могат да я спечелят обратно.

— Тогава не е нужно да оставаме още една нощ.

Нужно? Що за странна дума? Дугъл не се нуждаеше от нищо. Но желанието беше нещо съвсем различно.

Шелтън изстена.

— Няма да си тръгнем, нали? Виждам го в очите ви. Вие сте си изгубил ума.

Дугъл изсумтя.

— Виждал ли си ме някога да си губя ума?

— Може би не се изразих правилно — продължи мрачно Шелтън. — По-скоро сте се поддал на предизвикателството.

МакЛийн намести по-удобно месото върху окото си.

— Какво лошо има в едно малко предизвикателство?

— Нищо, стига да не си изгубите окото в схватката!

Дугъл се засмя.

— Обещавам ти нищо да не губя. Нито окото, нито къщата. — И най-вече сърцето си.

Усмивката му избледня. Откъде се появи тази мисъл?

Шелтън въздъхна.

— Надявам се, че няма да останем много дълго. Това, че нямам нищо против да ви готвя, не означава, че щом искате да се изкъпете ще ви търкам гърба.

— Няма да те моля, обещавам.

Дугъл махна говеждото от окото си и предпазливо докосна подутото място. Вече беше по-добре. След час-два щеше да може да вижда нормално.

Светкавица, последвана от силен гръм изпълни със светлина конюшнята през цепнатините.

Дугъл въздъхна. Дяволското проклятие си беше сериозна работа. Той рядко губеше самообладание, но събитията от последните няколко дни бяха опънали нервите му до крайност, а блестящата атака на Ангъс беше последната капка.

Погледна към вратите на конюшнята, които се клатеха от поривите на вятъра, а дъждът не спираше да плющи по тях. Негов дълг като МакЛийн, бе да не позволява проклятието да взема връх над него, а като мъж не можеше да допусне да бъде победен от нещо или от някого, включително и от семейното проклятие.

В момента не само, че имаше опасност да избухне, но и беше твърде силно привлечен от своята домакиня. Няколко пъти този следобед тя беше свалила маската си и той успя да зърне една пленителна жена. София беше не само чаровна, но притежаваше и рядко срещана класа. Той пожела да се бяха срещнали при други обстоятелства и да се сближат без интриги и скрити намеци.

Всъщност това бяха опасни мисли.

В интерес на всички, беше да сложи край. Но преди това щеше да изиграе още една игра на карти с възхитителната мис София. В крайна сметка, една-две целувки не могат да навредят на никого.

С тази мисъл той се надигна от бурето и отиде да се приготви за последната си вечер с мис МакФарлин.

 

 

— Той си го заслужи! — заяви Ангъс възмутено.

— Глупости — отвърна спокойно Ред. — София знае какво прави.

Мери изсумтя и тупна възглавницата, доста по-силно от необходимото.

— Ангъс, ти си глупак. Мис София винаги е била много по-разумна от останалите девойки.

Мъжът й се намръщи.

— Не съм толкова сигурен, че мис може да накара МакЛийн да изгуби ума си с женските си хитрини, без самата тя да изгуби своя. — Преди Мери да успее да му възрази, той допълни с укорителен тон: — Ти самата каза, че той е толкова хубав, че ти иде да го схрускаш.

Ред се намръщи.

— Искам дъщеря ми да си върне къщата, но не и ако това ще е опасно за нея. Наистина ли смяташ така?

— Да — потвърди Ангъс.

— Не — заяви Мери.

Те се спогледаха един друг.

Мери продължи твърдо:

— Не мисля, че тя ще премине границата на здравия разум. Никой не може да я накара да направи нещо, което не иска. — Прислужницата отиде до прозорците, затвори ги и дръпна завесите. — Тя не е глупачка.

Ред знаеше много повече за женкарите от Мери или София — мъж с чара и красотата на МакЛийн можеше да бъде такова изкушение, че дори и здравомислещата му дъщеря да не може да устои.

Но също така знаеше, че Дугъл е МакЛийн и положението на семейството му го обвързва с определени стандарти. Софи беше прекрасна като майка си, и също толкова талантлива и силна като нея. Тя беше опияняваща комбинация, която би предизвикала мъжете, дори само с дишането си. Такова изкушение можеше да накара един мъж да изгуби ума си дотолкова, че да престъпи границите на благоприличието, независимо какво щеше да му коства.

Навън в коридора, вратата на стаята на София се отвори, а след това се затвори.

— Ето я и мис. Ще проверя дали иска да хапне преди вечеря — каза Мери и се втурна през вратата.

Ред започна да подготвя кратка реч за това колко е важно София да поддържа безопасна физическа дистанция между себе си и госта. Той почти приключваше с брилянтното си, но и уместно изявление, когато тя влезе в стаята.

Приветстващата усмивка на баща й замръзна, избледня и изчезна напълно.

— По дяволите! Не можиш да носиш това!

— Не можеш — поправи го тя и погледна към роклята си. Тя беше от тежка бледосиня коприна, украсена с кремава дантела, и се спускаше на елегантни дипли до глезените й. Късите ръкави бяха обточени с ивица блестяща кремава коприна, която си подхождаше с панделката, завързана под гърдите й.

— Какво й има на роклята? Аз мисля, че е прекрасна.

Тя наистина беше прекрасна, с изключение на едно нещо — деколтето беше доста по-изрязано от тези на обичайните й рокли. А най-лошото бе, че към най-ниската част на деколтето беше пришит малък букет от сини и кремави рози сякаш извивките под него не бяха достатъчни, за да привлекат вниманието.

— Не можеш да я носиш — каза твърдо Ред. — Деколтето е прекалено голямо.

София седна на ръба на леглото му и отвърна спокойно:

— Ред, роклята ми е по последна мода.

— Може би за някоя омъжена дама, но не и за моята дъщеря.

— Ред.

Той долови укора в гласа й и потрепна.

Тя се засмя.

— Нужно ли е да ти напомням, че мога да убедя МакЛийн да играем за къщата тази вечер?

Ред се разведри.

— Тази вечер? Сигурна ли си?

— Надявам се. Смятам да флиртувам безсрамно с него, затова е по-добре, че ще си тук горе.

— Да флиртуваш?

— Естествено. Трябва да му отвличам вниманието докато играе, а няма по-добър начин от флирта.

— Разсейвай го по друг начин.

— По какъв?

— Не знам. Може да… може да събориш нещо върху него. — Ред замислено присви очи. — Да! Попари го с чай.

— По време на играта? Искам да я изиграем, а не той да скочи и да избяга от стаята.

— Тогава измисли нещо друго.

— Вече го направих. Всъщност помислила съм за всичко. — Тя потупа ръката му. — Ако не друго, то можеш да си почиваш спокойно, след като знаеш, че самонадеяността на МакЛийн не би му позволила да докосне жена, която не го желае.

Тя имаше право. Гордостта е силен стимул. Никой не знаеше това по-добре от Ред. Той изучаваше дъщеря си — тя може и да изглеждаше лекомислена в копринената си рокля и перлите, но беше убийствено сериозна. Неговата малка Софи не беше някоя глупачка.

Проблемът не бе в това, че не е умна, беше дори твърде умна, за да я остави лесно да определя сама своя път — бил той правилен или грешен. Тя приличаше толкова много на Беатрис, че понякога го болеше. Но Беатрис беше лош играч, защото никога не можеше да отмине предизвикателство. Софи беше различна… но дали не се заблуждаваше? Тя прие тежко загубата на къщата, много по-тежко отколкото бе очаквал. Възможно ли е запазването на къщата да се бе превърнало във фикс идея за нея и да не я интересува какво ще й струва? През всичките години, в които работиха, за да я стегнат, никога не му беше хрумвало, че това не е най-доброто за София. Обричайки се на това място, в глухата провинция, дъщеря му може би се бе отказала от по-добро бъдеще.

Тази мисъл разстрои Ред. Дали не бе допуснал мечтата на Беатрис, за истински дом, да се превърне в затвор за Софи?

Без да подозира за страха изпълнил сърцето му, тя се усмихна, уверена и спокойна, както винаги.

— Ред, знам, че ще бъдеш по-щастлив да се скиташ из Европа, но аз не съм като теб. Тази къща… — Гласът й се поколеба и тя замълча за миг, преди да продължи. — Тази къща не е само мой дом, това е последният ми спомен от мама.

— Но тя никога не е била тук — каза той и се намръщи. — Момичето ми, нямаш ли някакви свои мечти?

Този въпрос я изненада. Несъмнено тази къща беше всичко, от което се нуждае.

— Не знам. Всъщност, никога не съм се замисляла.

— След като въпросът с МакФарлин Хаус е приключен, искам да помислиш върху това. Може би е дошло времето да заживееш собствения си живот и да оставиш мечтата на майка си да си отиде.

София стана.

— Аз знам какво искам, Ред. И то е тази къща.

— Разбира се, че я искаш, това е най-скъпият ни спомен от майка ти. Но в живота има много по-важни неща от спомените и е най-добре да не го забравяме. — Баща й се усмихна уморено и стисна ръката й между дланите си. — Престани да гледаш така, сякаш искаш да ме хвърлиш през прозореца. Прегърни ме и върви да вечеряш с госта. Само не забравяй, че животът не започва и не свършва с тази къща. Ако я спечелиш обратно — добре. Ако не, кой е казал, че не можем да започнем отначало някъде другаде и пак да бъдем толкова щастливи.

Тя се принуди да се усмихне и каза:

— Сигурна съм, че ще сме щастливи тук, каквото беше и желанието на мама. Сега, извини ме, но трябва да се погрижа за нашия гост — целуна Ред разсеяно по челото и усети острия му син поглед, докато излизаше от стаята.

София затвори вратата след себе си и се облегна на нея. Какво имаше предвид Ред? Тя беше твърдо решена да спечели тази вечер. След това можеха да се върнат към живота си, както и Дугъл МакЛийн към своя.

Откри, че се опитва да преодолее странното чувство на загуба, което я обзе. Ездата днес бе доказала нещо — между нея и МакЛийн имаше много повече общи неща, отколкото бе забелязала. Дори започваше да си мисли, че що се отнася до чувствата, бе наследила от импулсивния си, романтичен баща много повече, отколкото бе предполагала до сега. Достатъчно беше само да се появи някой като Дугъл МакЛийн, за да се пробуди сърцето й.

Тя се намръщи. Може би причината да изпитва такива объркани чувствата бе, че той е изтъкан от противоречия, съчетаващи дантели с неописуема мъжественост, чувство за хумор и чувственост, топлота и резервираност. Усещаше, че въпреки внимателно поддържания си външен вид, той е безмилостен, когато пожелае нещо. Затова и София толкова желаеше да спечели този залог.

Тя изправи рамене. Това щеше да е нощта на нейния триумф. Щеше да изгуби първите няколко ръце, без да залага много, за да не пробуди съмненията на МакЛийн. Това трябваше да е достатъчно, за да го примами. Беше решила и какви ще са залозите й.

Сърцето й биеше до пръсване, изпълнено със смесица от ужас и нетърпение. София оправи прическата си, дръпна деколтето още малко по-надолу и се понесе елегантно по стълбите, готова да се срещна с врага.