Карън Хоукинс
Да изгубиш сърцето си (21)

Глава 20

Когато вятърът задуха от север и завалят студени дъждове, започвам да се питам в какви ли неприятности са се забъркали МакЛийн, че отново изливат гнева си в бури.

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ.

София се измъкна от леглото на Дугъл и спря, за да го погледне още веднъж. Тъмнорусата му коса беше разрошена, гъстите му мигли хвърляха сенки върху бузите, а чувствените му устните се бяха разтворили в съня.

Тя протегна ръка, за да отметне нежно кичур коса от очите му и се усмихна, когато той се сгуши във възглавницата. Дугъл беше болезнено красив и докато гледаше големите му добре оформени ръце, не можеше да не си припомни как галеха гърдите й и как се плъзгаха по гърба й, докато се притискаше в него.

София потрепери и се принуди да извърне поглед. Копнееше да захвърли чувството си за самосъхранение и да се върне обратно под топлите завивки, но трябваше да помисли, а това бе нещо, което не можеше да направи в обятията на Дугъл.

Той беше сложен мъж, в един момент нежен, а в следващия взискателен. В миговете, когато очите им се срещаха, тя усещаше, че никога няма да пожелае да е с друг мъж. Но тогава си спомняше какъв е той и тази мисъл бе способна да я погуби.

С треперещи устни тя тихо се облече, отиде на пръсти до вратата и надникна навън.

В коридора нямаше никой. Погледът й се спря върху Дугъл още веднъж и след това излезе от стаята.

Беше на половината път към стаята си, когато чу да се завърта дръжка на врата. Без да провери кой е, вдигна полите си и се затича.

Втурна се в стаята си, долепи буза до вратата и задъхано се опита да чуе нещо от коридора. Към нейната стая ли приближаваха тези стъпки или…

— Къде бяхте?

София подскочи и когато се обърна видя пред себе си Мери с ръце на кръста.

— Е? — подкани я прислужницата, като я оглеждаше от главата да петите.

София притисна ръка към сърцето си, което сякаш се опитваше да изскочи от гърдите й.

Подозрителният поглед на Мери не се откъсваше от нея.

— И сте си изцапала роклята!

София се огледа. Цялата й рокля отпред беше полепнала с прах, докато се криеше под леглото на сър Реджиналд.

— Ох. Търсех ъ… ъ… една обица, която падна под масата в ъ… всекидневната, а подът беше прашен.

— Хъммм — измърмори Мери с явно недоверие. — Това би обяснило праха по полата ви, но не и по корсета ви.

— Наложи се почти да легна, защото пръстенът се беше търкулнал чак от другата страна на масата.

— Пръстенът? Не казахте ли, че е била обица?

Проклятие!

— Има ли значение. Не си спомням точно.

Мери повдигна вежди и София въздъхна. Чувстваше се като дете, което са хванали с трохи по брадичката, докато търсят изчезнали бисквити.

— Мери, дали ще може да се изкъпя? — попита София, развърза панделката на врата си и започна да съблича роклята си.

Прислужницата се завтече да й помогне, взе мръсната рокля и й подаде пеньоара.

— Не искам да се оплаквам, мис, но се държите много странно откакто пристигнахме. — Тя отвори пеньоара, за да се облече София. — Истински късмет е, че не ви ударих по главата с лопатата за смет, когато влязохте, защото ме уплашихте до смърт. След като в къщата има крадец трябва да сте по-внимателна.

— Откъде знаеш, че в къщата има крадец?

Мери повдигна едната си вежда.

— Бижутата ви са изчезнали, нали?

— Как научи? Не съм казала на никой.

— Чух от камериера на сър Реджиналд Барксдейл в слугинското крило. Той ме пита дали сте намерила изгубените бижута. Опитах се да му обясня, че не сте ги губила и че мистър МакЛийн сигурно ви ги пази, но момчето не искаше да ме чуе. Накрая икономката ми каза, че според нея той говори истината.

София се намръщи.

— Откъде камериерът на сър Реджиналд знае, че бижутата ми са изчезнали?

— Не знам, но той беше сигурен. Разпитваше ме това-онова за диамантите, откъде ги имате, дали знаете произхода им — Мери погледна обидено към София. — Беше ми малко неудобно, дори не знаех, че са изчезнали.

Тя трепна.

— Съжалявам, Мери. Трябваше да ти кажа, но с мистър МакЛийн се надявахме да открием кой ги е взел. Мислехме, че колкото по-малко хора знаят, толкова по-добри шансове имаме.

Прислужницата кимна леко успокоена.

— Разбирам. Нещо друго липсва ли?

— Документът за МакФарлин Хаус.

— Боже! И бижутата и документът са изчезнали? По едно и също време? — Мери подсвирна, след това вдигна прашната рокля. — Направо не знам накъде върви този свят. Човек не може да остави дори лист хартия без на някой да му дойде на ума да го открадне и… Мис? Какво е това? Беше в джоба ви.

София погледна малката торбичка в ръката на прислужницата и в ума й проблесна бегъл спомен. Да. Сети се, че я бе взела от куфара в стаята на сър Реджиналд.

— Дай да видя.

Тя развърза връзката на малката розова сатенена торбичка и разгледа съдържанието. Вътре имаше списък с доста отметки на къщите на графа на Уеър, а под него беше кадифената торбичка от бижутата на майка й.

София я приглади между пръстите си. Сър Реджиналд. Най-накрая имаше доказателство, че той е откраднал бижутата. А документът? И за какво му беше списък на къщите на графа на Уеър? Имаше ли връзка между тези неща.

Предположи, че трябва да каже на Дугъл. Но всеки път, когато бяха заедно попадаха във властта на страстта, пламтяща между тях. И всеки път той отслабваше съпротивата й все повече.

А тя не можеше да си позволи да губи повече, защото когато настъпеше моментът да си тръгне, нямаше да може да го направи. Съвсем скоро щеше да се влюби в него.

София прехапа устните си, за да не се разтреперят и се загърна по-плътно с пеньоара. Трябваше да сложи край на близостта с Дугъл, защото тя задълбочаваше чувствата, с които вече й се налагаше да се бори. Въпреки че той беше прав, когато й каза, че е приятно, а тя не можеше да се сети да е изпитвала по-голямо удоволствие, но все пак беше лоша идея.

Не можеше да спре да мисли за топлото му легло, до което повече нямаше да се приближи.

София затвори очи, за да спре болезнения копнеж, който я обхвана.

— Мис? Да не сте болна?

Тя с усилие отвори очите си.

— Добре съм. Само се бях замислила… — Прогони Дугъл от мислите си и ги насочи към кадифената торбичка, която стискаше в ръката си. Ставаше й все по-трудно да се притеснява за бижутата и документа. Сякаш бяха изгубили значението си.

Забеляза притеснения поглед на Мери.

— Това беше в стаята на сър Реджиналд. Чудя се дали той няма да изчезне, ако забележи, че знам, че е откраднал бижутата ми.

— Не се притеснявайте за това. Той не би направил и крачка без високомерния си камериер Гилбърт. — Мери сбърчи нос. — С радост наблюдавах как напуска къщата тази сутрин.

— Знаеш ли къде отиде?

— Да. Той обясни, че се налага да отиде до Престънхол, недалеч от Единбург, и ще се върне на сутринта с някакво писмо.

София погледна списъка с имотите на графа на Уеър в ръката си. На втория ред пишеше Престънхол и името бе отбелязано с отметка отстрани.

— Каза ли какво ще прави там?

— Не. Той се прави на много важен, но аз забелязах, че е кисел, задето го ползват като куриер. — Мери се ухили самодоволно. — Точно това заслужава.

Дали сър Реджиналд не се опитваше да продаде бижутата на графа на Уеър? Или само беше решил да отиде там и потвърждаваше поканата си?

За съжаление не можеше да обсъди тези подозрения с Дугъл. Погледна към вратата и въздъхна.

— Отивам да занеса долу роклята ви, за да я почистят. И ще поръчам да донесат вода, за да се изкъпете.

— Благодаря ти. — Може би банята щеше да й помогне да се почувства по-добре. Точно сега копнееше за тишина и спокойствие и да си възвърне душевното равновесие. Да се отърси от ужасната празнина, която я изпълваше.

Мери отвори вратата, а след това се поколеба.

— Мис? Колко дълго мислите, че ще останем тук? Ангъс няма търпение да се върне у дома.

— Ще тръгнем веднага щом намерим документа за собственост. Изпрати Ангъс утре сутрин при татко и да му предаде, че ще останем тук още ден-два.

Прислужницата кимна.

— Ще го направя, мис.

Щом вратата се затвори след нея, София закрачи из стаята. Веднага след като се изкъпеше и се облечеше щеше да изпрати съобщение на Дугъл да я чака във всекидневната при отворена врата. Това щеше да ги държи далеч от изкушението, за да могат да обсъдят как да разобличат сър Реджиналд.

Трябваше да действат бързо, защото той можеше да си тръгне веднага след като камериерът му се върне от тайнствената си мисия. Може би само това задържаше сър Реджиналд още тук, като изключим чара на ентусиазираната мис Стантън.

София го разбираше, сега, след като беше изпитала силата на привлекателността на Дугъл.

Мисълта, че никога няма да го види отново, след като се върне в дома си й се струваше тъжна и несправедлива и… Тя премигна, за да спре сълзите си и започна да крачи още по-бързо. Без Дугъл, животът губеше своя цвят и вкус. Но напоследък се чувстваше самотна дори и когато бе с него, защото искаше много повече от това, което той бе склонен да даде.

За него винаги щеше да е вълнуващо да открие какво го чака след следващия хълм, зад следващия завой и в следващата игра на карти. За нея щастието и спокойствието бяха в това да има дом, без значение къде се намира той.

Но сега, след като бе усетила що е истинска страст, как щеше да се върне към стария си живот? Как щеше да намери сили да напусне Дугъл МакЛийн?

 

 

Дугъл се стресна и се събуди. В стаята беше още светло, но нещо липсваше. Той примигна сънливо, като се опитваше да разбере какво не е наред и защо е в леглото посред бял ден.

София.

Повдигна се на лакът и огледа празното легло. Върху възглавницата все още имаше лека вдлъбнатинка, където бе лежала тя. Той сложи ръката си върху нея и сякаш долови топлината й. Защо, по дяволите, не бе останала? Той въздъхна учуден от собствената си глупост и притисна лице в чаршафа, който още пазеше слаб аромат от парфюма й.

София МакФарлин беше забележителна жена. Спомни си как се беше разгневил, когато я видя да се крие под леглото на сър Реджиналд. Сега, когато тя бе в безопасност, той усети, че се усмихва. Никоя друга жена не беше храбра като неговата София.

Усмивката му избледня. Неговата София? Откъде се беше появила тази мисъл? Той разбира се й се наслаждаваше. Тя бе красива и привлекателна, и смела колкото три жени. И успяваше да разпали желанието му само с един поглед изпод гъстите си мигли.

Припомняйки си страстта, която току-що бяха споделили, у него отново се надигна първичен глад, от който почти го заболя.

Никога не бе изпитвал такова желание към жена. Може би това не беше само страст, но и… Той се намръщи. Какво можеше да е? Възхищаваше й се. И бе загрижен за нея. И… какво още? Не беше възможно да я обича. Никога не би се влюбил в жена като София, толкова дълбоко привързана към дома си. Знаеше, че тя обича МакФарлин Хаус толкова, че не би пожелала да живее никъде другаде. А от това можеше да се съди колко много означаваше фактът, че му даде документа за собственост.

Разсеяно плъзна ръка по възглавницата и си припомни мекотата на кожата й и копринената й коса. Тя беше повече от красива. В нея имаше нежност, присъствието й създаваше някакъв уют, който можеше да накара един мъж да мечтае за неща като топло легло, тихи вечери около запалена камина, спокоен дом…

По дяволите! Изправи се рязко. Знаеше какво би се случило, ако се привърже прекалено много — това щеше да отслаби още повече и без това слабия му на моменти самоконтрол. Не можеше да си го позволи.

София го бе попитала за причините да иска тя да остане с него. Много добре бе разбрал какво го питаше, защото ясно личеше по изражението й — тя искаше да знае дали той изпитва нещо към нея.

Почти щеше да каже нещо, за което после да съжалява, когато погледна през прозореца зад нея. През мокрото от дъжда стъкло видя красивата градина на сестра си, разрушена от бурния му характер. Розите бяха съсипани, откъснатите им листенца бяха разпръснати по пътеките, някои от клоните на дърветата висяха счупени. Красивата ограда на Фиона беше наклонена на една страна, а тъмната пукнатина показваше къде я е ударила мълнията.

Гледката болезнено му напомни, защо не бива да се привързва към София повече, отколкото вече си е позволил.

Намръщен той спусна краката си от леглото и разтърка лицето си изпълнен със силно желание да избяга и да не поглежда никога повече назад.

Усмихна се горчиво. Последните дни тази мисъл му бе идвала на ум милиони пъти, но винаги бе следвана от друга — че иска да остане поне още минута. Още час. Още ден. Виждаше София за последен път и не искаше това да свършва. Слаб глупак!

От коридора долетя мъжки глас последван от женски смях. Зарадван от възможността да си почине от неканените мисли, Дугъл се заслуша внимателно. Сър Реджиналд разговаряше с мисис Кент. Този човек определено обичаше да флиртува.

Дугъл стана и се изми, след това погледна часовника си — беше три следобед. Умираше от глад, защото бе пропуснал обяда. А София дали вече бе яла? Надяваше се да е така, защото напоследък изглеждаше толкова бледа…

По дяволите, тя беше достатъчно голяма, за да се погрижи за себе си. Справяла се е съвсем добре и сама, преди да се срещнат, щеше да се справя и занапред.

Той не се съмняваше, че един ден някой селяк щеше да я ухажва, докато тя се предаде. Без съмнение глупакът щеше да прекара остатъка от живота си като благославя небесата за добрия си късмет.

Обхвана го раздразнение. Грабна ботушите си и ги нахлузи. Би трябвало да се радва, че София няма да повехне без него. Но вместо това усети изгарящо негодувание към въображаемия селяк и толкова силна омраза, каквато не бе изпитвал досега. Надяна чиста риза през главата си и я запаса в панталона, след това облече червената си жилетка. В празния коридор спря пред стаята на София. Наведе се към вратата. Не се чуваше нищо, после чу звуци от плискаща се във вана вода.

София. Гола и мокра. Водата се стича по кожата й, по врата и раменете й и гали пищните й заоблени гърди. Русата й коса се потапя във водата, мокрите кичури прилепват към раменете й и се къдрят около деликатната й шия…

— По дяволите.

Плискането спря.

— Дугъл? — каза тя колебливо.

Дугъл се изправи, кръвта зашумя в ушите му. Посегна към дръжката, но после спря. Не биваше да го прави. Трябваше да върви.

Но цялото му тяло копнееше за нещо друго. Той си спомни София във ваната в стаята си, как полата й плуваше около нея, а мократа коприна прилепваше към гърдите и очертаваше твърдите им връхчета.

— Странно, мислех, че Фиона те е настанила в синята стая.

Дугъл се обърна и видя Джак облегнат на отсрещната стена да го наблюдава развеселено.

— Какво, по дяволите, искаш? — грубо попита той.

— Сестра ти беше изненадана, че не дойде на обяд. Помисли си, че може би си болен.

— Добре съм, както виждаш. Само подремнах малко.

— На мен това ми е достатъчно — заяви Джак. — За твое съжаление обаче, Фиона ще иска да го чуе от собствената ти уста.

Дугъл последва зет си като вземаше по две стъпала наведнъж. Фиона беше във фоайето и говореше с икономката. В момента, в който видя брат си, забърза към него.

— Къде беше?

— Поспах.

Тя се намръщи, а зелените й очи го наблюдаваха внимателно.

— Дугъл искам да говоря с теб. Джак, имаш ли нещо против да ни оставиш насаме?

Джак изгледа Дугъл отгоре до долу.

— Ще му се караш ли?

— Няма.

— Ще го накажеш?

— Няма.

— Ще го изгониш от къщата ни?

— Няма.

— Тогава мисля да се оттегля. — Джак погледна весело към Дугъл. — Бъди внимателен, когато подслушваш по ключалките, друже. Някои от тях са доста ръждясали и е възможно да се нараниш. — След тези думи той се насочи към библиотеката, където без съмнение го очакваше бутилка портвайн…

— Не му обръщай внимание и ела във всекидневната. — Фиона се обърна и той я последва. Тя затвори вратата. — Намери ли нещо, докато претърсваше?

— Не.

Раменете й увиснаха.

— Щеше ми се да беше открил. Обедът премина ужасно. Сър Реджиналд ми зададе хиляди въпроси за София. Мисля, че подозира нещо.

— Че сме претърсили стаята му?

— Не, че между вас двамата има нещо. Мисис Кент специално отбеляза, че никой от вас не присъства на обяда.

Дугъл не отговори.

Фиона въздъхна.

— Трябва всички да сме слепи, за да не забележим, Дугъл. В мига, в който София влезе в стаята ти изглеждаш привлечен от нея като нощна пеперуда от пламък. Ако беше някой друг бих казала, че си е изгубил ума. Но тъй като става дума за теб, предполагам, че е само игра. — Тя го погледна многозначително. — Така ли е?

Не, не беше. Но и не можеше да направи София своя завинаги.

— Това не е твоя работа.

Фиона сложи ръка на рамото му.

— Дугъл, ясно е, че мис МакФарлин те привлича. Надявах се, тази връзка да е нещо различно за теб, но досега не съм видяла никакво доказателство, че е така.

— Откъде знаеш какво изпитвам към Со… мис МакФарлин?

Фиона го погледна с укор.

— Ако те е грижа за нея, може би щеше да внимаваш повече за репутацията й.

Думите й го приковаха на място и преобърнаха стомаха му. Сестра му бе права. Той беше толкова зает да преследва София, че бе забравил да се погрижи за репутация й и за безопасността й, иначе тя никога не би се озовала под леглото на сър Реджиналд.

Това беше толкова нетипично за него и съвсем ясно показваше какви проблеми можеш да си създадеш като се занимаваш с невинни девойки.

Жегна го съжаление. Беше ли постъпил лекомислено? Трябваше да признае, че е така. Но просто не можеше да спре. Тя събуждаше желанията му дори с дишането си и го полудяваше като младеж влюбен за първи път.

— Дугъл, слушаш ли ме? Трябва да спреш да преследваш София.

Знаеше, че Фиона е права. Все още отчаяно се опитваше да избяга от кипящите в себе си емоции, тръгна с тази мисъл към вратата и каза:

— Ще си помисля.

— Дугъл!

Той се обърна към нея.

— Знам, че двамата със София искате да намерите документа за собственост и бижутата, но ти трябва да пазиш репутацията й. Тя е прекрасна и добра жена и заслужава всички възможности, които може да й предостави животът, включително и добър брак.

Дугъл потърка очите си с ръка. Когато ги отвори, сестра му го гледаше изумено.

— Ти имаш чувства към нея!

Брат й се намръщи.

— Няма значение какво чувствам. Не мога да си позволя да се привържа към нея, Фиона — каза той мрачно.

— Трябва да спреш да се самообвиняваш, Дугъл. Всички бяхме разгневени, когато Калъм почина. Не го знаеш, но не си единственият, който предизвика бурите.

— Аз бях.

Тя въздъхна.

— Не смяташ ли да й кажеш какво изпитваш?

— Не — отвърна Дугъл и около тях се възцари тишина. — Но си права, че съм егоист. Исках да я задържа тук и… — Той поклати глава, а сърцето му се изпълни със странна болка.

— Какво си направил? — попита тя меко.

Гърлото му изведнъж се сви и той преглътна, преди да успее да каже:

— Трябваше да я изпратя в дома й веднага, но не исках да си отиде.

Фиона се приближи още една крачка и тихо каза.

— Защо, Дугъл? Защо не искаш да я пуснеш?

Защото я обичам.

Тази мисъл се стовари върху него с тежестта на милиони тухли. За миг не можеше нито да диша, нито да мисли. Обичаше я. Господи, кога се бе случило това? И какво, по дяволите, трябваше да направи сега?

След като откриеха документа и бижутата, тя щеше да потегли към дома, който толкова обичаше. А той щеше да се върне в Лондон и… нищо.

Но това бе за предпочитане, пред вината, която щеше да изпитва всеки път, когато започнеше да ревнува или да се ядосва и бурите се появяха.

Проклето да е ненаситното му сърце!

Фиона сложи ръка върху рамото му.

— Дугъл, сигурно има, нещо, което можеш да…

— Няма. — Той стисна ръката й. — Трябваше да си тръгна в мига, в който тя пристигна, но знаех, че я виждам за последен път. Последният път, в който си позволявах да я видя.

Тя въздъхна и раменете й увиснаха.

— Дугъл, толкова съжалявам.

— Аз също. — Той прегърна бързо сестра си и без да може да продума повече, напусна стаята. Почти беше прекосил големия салон, когато икономът го настигна.

— Извинете, милорд.

Дугъл се обърна.

— Да?

— Имам съобщение за вас. От мис МакФарлин.

Дугъл дълго гледа сгънатата бележка, преди да я отвори.

„Чакай ме във всекидневната в пет. Трябва да говоря с теб.“

Беше я подписала с изящна завъртулка, която докосна сърцето му.

— Ще отговорите ли, милорд?

Дугъл скри бележката в джоба си, а пръстите му се спряха върху мястото, където беше написано името й.

— Кажи на мис МакФарлин, че не си могъл да ме намериш.

— Разбира се, милорд.

Дугъл тръгна към конюшнята. Една бърза езда щеше да засили решителността му, а след като се върнеше щеше да уведоми София, че любовната им авантюра е приключила.

Това бе всичко, което трябваше да направи.

Стъпките му натежаваха все повече, както и душата му. Знаеше, че колкото и да язди, няма да се почувства по-добре. Въпросът беше дали някога щеше да успее?

Отговорът дойде от сърцето му и беше не. В унисон с настроението му, черни облаци започнаха да се събират на хоризонта — зловещи и тежки, но странно тихи.