Карън Хоукинс
Да изгубиш сърцето си (15)

Глава 14

Понякога е най-добре да забравиш страховете си и да кажеш истината, дори да ти се наложи да излъжеш заради това.

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ.

— Аз не се страхувам от нищо — заяви София, издърпа китката си от хватката му, а лицето й порозовя. — Дори и от теб.

Тя беше великолепна, гледаше го презрително, въпреки че гърдите й се повдигаха и спускаха от желанието, което ги свързваше. Сега в погледа й се долавяше още нещо — също като Дугъл и тя искаше нещо повече. Къщата не беше достатъчна.

От мястото си той взе картите и ги остави на масата пред нея.

— Докажи го.

Устните й се извиха в дяволски съблазнителна усмивка, когато взе колодата.

— По-силната карта печели.

— И какво печели? — попита той и стисна юмруци.

Тръпка прониза София от дрезгавия му глас.

— Целувка или нещо повече. Победителят ще реши кога да спре.

Той повдигна вежди.

— София, сигурна ли си в това?

Очите й попаднаха върху документа на масата пред нея.

— Абсолютно сигурна съм.

— Тогава си първа.

— Трябва да разбъркам картите — каза тя и започна да ги разбърква, докато мислите в ума й се въртяха бързо, колкото тях. Ако изгубеше, той щеше да получи своята целувка и… и да си тръгне.

От тази мисъл гърлото й толкова се стегна, че дори не можеше да преглътне. Трябваше да спечели, просто трябваше.

Погледна към Дугъл, който наблюдаваше лицето, а не ръцете й. Това можеше да помогне. Ред й бе показал и други начини да спечели, освен, като брои картите. Тя никога не би измамила, за да си върне къщата, но да го направи сега, едва ли щеше да е толкова лошо, след като залогът беше една целувка… или дори по-интригуващото — „нещо повече“.

Усмихвайки се на себе си, разбърка картите бързо, като пренареждаше първите карти с всяко движение на ръцете си.

— Ето. — Докато оставяше колодата на масата, София скри една карта в дланта си. — Кой ще бъде първи?

Той я изучава с поглед известно време, от което я побиха тръпки, но се принуди да каже спокойно:

— Дугъл?

— Извини ме, чудех се нещо. Моля, продължавай.

Тя посегна към колодата, за да сложи картата, но Дугъл сграбчи китката й.

— Не!

Гласът му накара София да замръзне на мястото си. Устните му бяха почти бели от сдържана ярост, а очите му пламтяха като яркозелени бездни.

Отвън се надигна вятър, който набра завесите на прозорците, пръсна картите на масата и изгаси топлите пламъци на свещите.

Изведнъж Дугъл я дръпна от стола й през гладката повърхност на масата.

— МакЛийн! — проплака София и се опита безуспешно да освободи китките си.

Устните му бяха само на сантиметри от нейните. Той вдигна ръцете й на нивото на очите си и видя скритата карта.

Навън вятърът сякаш оживя.

Очите на Дугъл блестяха от ярост.

— Значи по такъв начин спечели документа?

— Не! Дугъл, аз…

Капаците на прозорците се удряха, а тътенът на гръмотевиците отекваше в отговор.

София го погледна в очите. Нищо не можеше да каже. Нито да направи. Наполовина легнала през масата, с китки пленени от големите му ръце и с лице само на сантиметри от неговото.

Навън гръмотевиците се чуваха все по-близо. Вятърът нахлу в стаята, и вдигна картите от масата. Те се понесоха нагоре, после паднаха, сякаш танцуваха с буйния му порив.

— Защо? — попита Дугъл, а гласът му изсвистя като камшик.

Сърцето на София блъскаше гърдите й и тя отвори уста.

— Аз…

— Не, не казвай нищо — горчиво каза той. — Само ще ме излъжеш, като ми кажеш това, което искам да чуя.

Той се изправи, забравил всичко друго, освен гнева си. Дръпна я рязко към себе си, а тялото му бе твърдо колкото лицето му.

— Това си планирала през цялото време. Да ме обереш, като ме подлудиш от желание, така че да си изгубя ума.

Тя провря ръце между телата им и ги притисна към гърдите му.

— Не! Не съм направила нищо такова! Аз… исках да си върна къщата, но не съм те мамила за това. Кълна се, че само…

— Не говори. Изкушаваше ме от самото начало, предлагаше ми се като някоя куртизанка.

О, Боже, сега като го казваше така…

— Дугъл, моля те. Трябва да разбереш…

Тътен на гръмотевица заглуши думите й и след миг ги освети блясъкът на светкавица. Ожесточен порив на вятъра изгаси и останалите запалени свещи като ги остави в почти пълна тъмнина.

— Проклета да си — рязко каза Дугъл, а гласът му сякаш я пронизваше. — Ти не си по-добра от баща си — комарджия и крадец.

— Дугъл, опитах се да те измамя само сега, за целувката.

Стиснатите му челюсти побеляха от гняв.

— Очакваш от мен да ти повярвам?

Тя се вгледа в лицето му и разбра, че е безсмислено да му обяснява каквото й да е било в момента. Той беше твърде ядосан, а ситуацията изглеждаше изобличаваща, дори на самата нея.

Проблесна светкавица и суровото лице на Дугъл сякаш се отпусна. Той изглеждаше като красив ангел на отмъщението, дошъл да въздаде ужасяваща справедливост. Тя потрепери от тази гледка, както и от гръмотевицата, която прогърмя толкова близо, че разтърси замята. С приглушено възклицание Дугъл наведе глава и я целуна.

Целувката му беше груба и настоятелна. Въпреки всичките си страхове, София му отвърна. Не можеше да го спре, както не можеше да спре и опустошителната буря. Това бе единственото, което можеше да направи, единственото, което искаше да направи. Отдаде се на страстта му и позволи на собственото си желание да се излее на свобода.

То я изпълни като стихия и съвсем скоро тя искаше още, нуждаеше се от повече.

Дугъл простена и я повдигна на масата, а дупето й се плъзна по гладката повърхност, докато я поваляше върху разпръснатите карти. София потъна под него, чувстваше се дива като вятъра, могъща като светкавиците, свързана със земята толкова, колкото и мълниите, които падаха наоколо.

Усещаше как ръцете му повдигат полите й нагоре — над коленете и бедрата й и още по-високо. Топлите му пръсти намериха краищата на чорапите й и ги събуха от краката й, като ги разкъсаха в бързината.

Отново се разнесе гръм, а светкавицата освети изпълненото с решителност, гняв и несдържано желание, лице на Дугъл. Никога не бе изглеждал толкова красив.

Масата под гърба й беше твърда, но това не я интересуваше. Единственото, което усещаше беше той. Тя беше погълната от него, сливаше се с него, той я обгръщаше и я караше да се чувства завършена. Всяка нейна фибра жадуваше докосването му и тя копнееше за него така, както никога не бе копняла за нищо друго.

Той свали ризата й и се отдръпна, за да разкопчае панталона си. Загубата на контакта с него я накара да полудее от желание.

София се извиваше на масата изпълнена с необуздан и нескрит копнеж за повече. Нетърпеливо, обгърна кръста му с крака и го придърпа по-близо към себе си.

Голата кожа на Дугъл се докосна до нейната. Сърцето й биеше бурно в ритъма на стихията, вилнееща около тях. Дъждът се изсипваше като из ведро, вятърът дразнеше измъченото й тяло.

Още един напрегнат миг Дугъл се сдържаше, а по лицето му ясно личеше, че едва запазва самоконтрола си. София прочете мълчаливия въпрос в зелените му очи и в отговор сграбчи ризата му с двете си ръце, сключи крака около тялото му и го дръпна напред.

Светкавица изпълни със светлина стаята, когато той потъна в нея и неговият триумфален вик се смеси с гръмотевиците. Но въпреки силния шум на стихията, в стаята съвсем ясно прозвуча изненаданият вик от болка на София.

Дълбоко заровен в нея Дугъл спря, а очите му изгаряха нейните. Тя видя обвинението в погледа му, но не му отдаде никакво значение. Точно това бе искала. Хвана раменете му и се изви към него, за да му позволи да проникне още по-дълбоко.

Гръм се разнесе над тях. Дугъл се движеше в ритъма на стихията, лицето му се изкриви от страст и гняв. София се отвори под него, болката стихна и тя повдигна бедра, за да посреща тласъците му.

Вкопчи се в него, сълзите й потекоха от начина, по който я изпълваше, успокояваше болката й и я караше да иска още. И още. И още.

С всяко ново движение напрежението в тялото й се усилваше. Тя се изви срещу него, търсеща нещо, стремяща се към нещо, без да знае точно какво.

Изведнъж, я заля вълна от тръпнещо удоволствие. Изви се нагоре със затворени очи, докато достигаше върха на усещанията, отнемащи дъха. Силното удоволствие разтърсваше тялото й, краката й бяха яростно сключени около кръста на Дугъл, когато той задъхано промълви името й и рухна върху нея.

Навън продължаваха да отекват гръмотевици.

Двамата останаха както бяха — Дугъл между бедрата й, София с крака обвити около кръста му и ръце около врата му.

Тя скри лице до шията му, попивайки топлината му, докато разумът и бавно се връщаше. Накъде щяха да тръгнат от тук нататък? Накъде можеха да тръгнат? Той щеше да си отиде призори и тя нямаше да го види никога отново.

Беше загубила всичко, което може да загуби една жена.

Дугъл се размърда и се повдигна на едната си ръка. София неохотно свали ръце от врата му, за да му позволи да стане.

Той стоеше подпрян на лакът и се взираше в нея с очи скрити от тъмнината.

— Кажи ми, София… това също ли беше част от плана ти? Да ме съблазниш, ако разкрия номерата ти? Да ме заслепиш от страст, за да не търся това, което е мое по право?

Гръм се разнесе отново и дъждът забарабани още по-силно.

Той присви очи.

— Каза ми, че не си невинна. Може би в края на краищата не искаш къщата, а богат мъж. — Дугъл се засмя горчиво. — Ако това е желанието ти, милейди, страхувам се, че се провали напълно.

— Не! — Тъгата на София премина в раздразнение. — Не съм имала друг план, освен да те примамя да играем карти. Трябваше да ти кажа, че съм девствена, но аз…

— Достатъчно — рязко прекъсна той. Следващата светкавица сякаш подчерта думите му. — Не искам да слушам повече лъжи. Дори не знам защо попитах.

Проклет да е! Тя току-що му бе отдала девствеността си, най-ценното, което притежаваше, а той дори не искаше да си направи труда да я изслуша.

— Остави ме да стана! — Тя го отблъсна и се изправи бързо, рязко издърпа полите си над лепкавите си бедра и с треперещи ръце започна да оправя роклята си. Вятърът я пронизваше и тя трепереше както от студа, така и от хладното презрение на Дугъл.

Огледа се за шала си и го откри под един от столовете до масата. Преметна го през раменете си и се насочи към прозорците, за да ги затвори, без да я е грижа, че дъждът мокри косата и роклята й.

Светкавица проблесна, докато тя се бореше с последния прозорец и очите й бяха привлечени от странна, ярка светлина на фона на тъмната нощ. Взря се смръщено през проливния дъжд с ръце стиснали прозореца. Светлината се разрастваше и София най-накрая успя да види какво се случва.

— Дугъл! Конюшнята гори!