Карън Хоукинс
Да изгубиш сърцето си (5)

Глава 4

Никога не преминавайте границата, от която няма връщане назад, ако не сте напълно убедени, че точно това е мястото, където искате да бъдете.

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ.

— Това никак не ми харесва.

Те стояха в големия килер до кухнята, където Мери бързо бе пратила Ред, след като се върна от ескуайъра с новото палто. Още щом влезе, той разпита София за всяка една подробност свързана с пристигането на МакЛийн и разговора им в библиотеката.

— И на мен също не ми харесва — съгласи се София.

Бяха минали два часа, откакто МакЛийн се извини и напусна библиотеката. Той беше изпратил коняря си да донесе дрехите му и Ангъс го бе придружил до спалнята за гости.

София трудно потисна смеха си, когато МакЛийн се спъна в една от дъските на пода, които тя и Ангъс бяха разхлабили и надигнали. След това гостът беше закачил един от дантелените си маншети на гвоздей, стърчащ от рамката на вратата на спалнята.

София разбра какво се е случило, защото го чу да проклина високо чак от коридора. Тя очакваше той да се развика на слугите и да нареди всичко да бъде поправено, но единственото, което МакЛийн направи бе да поиска от Ангъс чук, за да се предпази от надигнатите дъски и стърчащите пирони, на които се натъкваше на всяка крачка в МакФарлин Хаус.

За радост на София, прислужникът мрачно му отвърна, че в цяла Шотландия няма да се намерят достатъчно чукове, за да поправят всичко това.

След като Ангъс бе оставил МакЛийн в стаята му, не бяха чули повече и звук от него. Може би беше заспал, но как въобще някой можеше да заспи в тази влажна стая, върху подобен матрак и с такъв димящ комин?

По-вероятно беше да е буден и да беснее, че е принуден да понася ужасните условия в спалнята. Тя си пожела да е там, за да види реакцията му, когато открие протритата дамаска и счупените пружини на леглото, както и смачканите възглавници и тънките завивки. А студът в спалнята, която беше разположена на север срещу напора на ветровете, се подсилваше и от един прозорец, който бяха заковали леко отворен.

Ред се обърна към нея и повдигна вежда.

— Нещо не е наред. Усещам го.

— Ти с тези твои предчувствия. Всичко е наред.

— Тогава защо и ти изглеждаш разтревожена?

— Не съм. Всичко е чудесно. Само МакЛийн е малко по… — Тя спря и се замисли. — Той надмина всичките ми очаквания. Всяка негова дума има скрит смисъл. Усещам, че непрекъснато трябва да съм нащрек, сякаш двамата говорим на различни езици.

— Той ни се подиграва — каза мрачно Ред.

— По-скоро се опитва да открие нещо, някакви доказателства или и аз не знам точно какво. Той няма как да знае за плана ни, така че трябва да има нещо друго.

Ред се обърна и прикова поглед в нея.

— Може би се опитва да те разгадае.

Напълно възможно е, осъзна София. Бе проявил интерес към опита й за флирт, въпреки че се постара да го скрие. Може би беше точно така. Необяснима вълна на удоволствие я заля. Беше й се сторило, че е напълно безразличен към нея.

— Но той може да се възползва от най-доброто, което предлага Лондон.

Ред изсумтя.

— Няма жена в Лондон, която може да са сравнява с теб, момичето ми.

— Се — София го поправи разсеяно.

— Се — съгласи се Ред, също толкова разсеяно, скръсти ръце и заби брадичка в гърдите си, обмисляйки положението. — МакЛийн е по-твърд, отколкото предполагах в началото. Оставих дантелите и коприната да приспят вниманието ми. Нищо чудно, че ме победи.

София присви рамене.

— МакЛийн е хитър, Ред, но и аз също съм хитра.

Той засия, нейната самоувереност стопи тревогите му.

— Така е, момиченцето ми. Просто се притеснявам, че не осъзнаваш що за мъж е МакЛийн.

— Знам достатъчно, за да бъда внимателна.

— Това е добре — баща й крачеше между висящите снопчеста изсушени подправки. — Ангъс ми каза, че той не е могъл да свали очи от теб.

— Да — каза Мери, докато влизаше в килера, откачи едно чувалче от стената, развърза го и извади от него глава лук, след което го върна на мястото му. — И аз видях по какъв начин те гледа. Сякаш иска да те погълне цялата като вкусен хлебен пудинг.

Възможността да накара мъж като МакЛийн да полудее от страст, я накара да потръпне от усещане за опасност така, както не й се бе случвало от години. Явно, силната й реакция спрямо него се дължеше точно на чара му. Не беше привлечена от него, а от възможността да контролира един толкова силен мъж.

Разбира се, това нямаше да продължи вечно — толкова гореща страст изгасваше бързо. Само трябваше да я подклажда достатъчно дълго, за да го примами да изиграят една игра на карти. А това означаваше, че ще трябва да поддържа тих огън, да бъде точно на една ръка разстояние, но не по-близо, нито по-далеч…

През нея премина приятна тръпка. МакЛийн беше достатъчно горещ, за да опари пръстите й. Това можеше да е в нейна полза, но тя трябваше много да внимава и да се държи по-твърдо отколкото днес.

— Ще успеем, Ред. Само трябва да бъдем внимателни.

Той сложи ръката си върху нейните и каза ободрително.

— Ти ще го победиш, момичето ми, способна си да го направиш. Знам, че планирахме да проточим играта няколко нощи, като постепенно качваме залозите, но сега смятам, че е по-добре да му направим номер и да приключим бързо.

— Той може да не заложи документа още първата нощ. Не изглежда като човек, който би позволил да му се изплъзне нещо, което му принадлежи.

— Може да успея да го предизвикам да го направи. Едва ли ще иска да изглежда като глупак пред теб, никой мъж с гордост не би го позволил.

София кимна бавно.

— Той е горд. Дори прекалено много — каза тя и се обърна към Мери. — Всичко за тази вечер готово ли е?

— Да, мис. Свинското е пресолено, та не се хапва; супата е лютива и студена; агнешкото е прегоряло от едната страна, а от другата — сурово. — Мери въздъхна. — Направо ме заболя сърцето. Да похабя така такова хубаво парче месо.

— Да — каза Ред съчувствено. — Гледах я какво прави и без малко да се разплача.

София се засмя и прегърна баща си.

— Когато всичко това приключи, Мери ще ти приготви цял овчи бут — идеално изпечен и с подправки.

Очите на Ред се оживиха.

— Със сос от джоджен?

— Да — отвърна прислужницата и засия.

Ред въздъхна доволно.

— Благодаря ти, Мери. — След това сложи ръка на рамото на София, двамата излязоха в коридора и се насочиха към стълбите за първия етаж. — Само се пази, момичето ми. Той е привлекателен. Видях как го гледат жените в Стърлинг. Не искам да те гледам как вехнеш унила из къщата, след като той си замине — подразни я Ред.

— Ако имам къщата, когато всичко това приключи, ще бъда прекалено щастлива, за да унивам — му отвърна на свой ред тя.

Ред си подсмихна, докато отваряше вратата на фоайето.

— Това е моето момиче. Не знам за какво се притеснявах. Ти никога няма да изгубиш сърцето си.

Нещо в убедеността на Ред я накара да спре.

— Ти наистина ли смяташ, че съм безсърдечна?

— Не, никога не съм си помислял такова нещо. Просто, ти не си толкова емоционална като останалите жени и… — Той премигна като забеляза изражението й. — Не ме гледай така, не исках да те разстроя.

София се насили да се усмихне.

— Да, разбира се — отвърна тя, но все пак една тревога се загнезди в гърдите й. Истина бе, че досега не й се бе случвало дори за миг да изгуби сърцето си, но МакФарлин Хаус се намираше дълбоко в шотландската провинция и тя не бе имала възможност да се среща с много подходящи ухажори. Дори и ако бяха продължили да пътуват от странноприемница до странноприемница из Европа, тя едва ли щеше да срещне много подходящи мъже по пътищата.

Ред я потупа по рамото, а очите му бяха пълни с тревога.

— Говоря, без да мисля, момичето ми. Не може да не си наследила страстта на майка си, твърде много приличаш на нея.

Поуспокоена, София се усмихна.

— Мама се отнасяше със страст към много неща, нали?

— О, никоя друга жена не можеше да се сравни с майка ти. Способна и умна от една страна, но от друга… — Той спря.

— Но от друга?

— Нищо, момиче. Пак говоря, каквото ми доде на езика.

— Дойде — поправи го тя.

— Дойде — повтори той, взе ръката й и я погали. — Просто, пази сърцето си. Само за това те моля.

— Няма за какво да се притесняваш. МакЛийн не е мъжът, който ще ме покори. Той е твърде арогантен.

— Радвам се да го чуя.

София целуна баща си по бузата.

— Сега, ако ме извиниш, трябва да се кача, за да се изкъпя — каза тя и се втурна нагоре като избегна третото стъпало — Това може да бъде опасно — мърмореше тя, докато бързаше нагоре.

Прекоси коридора, като ловко прескачаше разхлабените дъски и спря до вратата на МакЛийн за миг. Не чу нищо, така че продължи към спалнята си, където я очакваше гореща вана. Въздъхна с облекчение и се съблече, а после се отпусна в топлата вода; след това започна да обтрива раменете си с изтривалката. Това я успокои и й помогна да се съсредоточи. Неочакваната чувственост на МакЛийн я беше смутила, но сега, когато горещата вода отмиваше напрежението от тялото й, тя осъзна, че би могла да се възползва от ситуацията.

— Една битка не решава изхода от войната — твърдо си каза тя.

Ободрена от това заключение, се изплакна и излезе от ваната, а Мери я чакаше с приготвената рокля в ръце.

Когато приключиха с обличането, прислужницата забърза отново към кухнята, а София седна пред огледалото.

Беше облечена с бронзова копринена рокля; около шията и на ушите й проблясваха фалшиви диаманти. Тя грабна подходящите за роклята копринено ветрило и малка чантичка, прекоси коридора и се спусна внимателно по стълбите. Обмисли отново изненадите, които беше приготвила за вечерята — ужасната храна, димящата камина, разхлопаните прозорци, гаснещите свещи, изпочупените мебели, клатушкащите се маса и столове, сбирщината от различен порцелан…

Потънала в мисли, не видя Дугъл, докато не стигна до най-долното стъпало.

Той стоеше до вратата на трапезарията с кръстосани пред широките си гърди ръце. Беше облечен официално, черното палто подчертаваше мускулестите му ръце и рамене, а панталонът беше като излят върху силните му бедра. При вида на тази гледка, по някаква причина, сърцето на София затуптя бързо и по тялото й плъзна топлина.

Дугъл и преди смяташе, че домакинята му е поразително красива, но облечена в тази бронзова рокля, караше устата му да пресъхне. Деколтето й бе дълбоко изрязано и разкриваше горната част на заоблените й гърди над нежната кремава дантела. Под тях бе завързана кремава панделка, а дългите й краища се виеха свободно около апетитно оформените й бедра. Задната част на полата бе по-дълга и се стелеше като шлейф след нея, а отпред загатваше за изкусителните й крака.

Роклята подчертаваше всяка нежна извивка от тялото на София, а на фона на наситения бронзов цвят косите й блестяха като истинско злато.

Господи, обожаваше тези коси. Изгаряше от желание да ги види разпуснати, падащи като водопад по гърба й чак до апетитните й бедра. Тялото му се стегна при тази мисъл. С едно-единствено, решително движение той се оттласна от стената и застана срещу нея.

Тя спря. Но лицето й не издаваше уплаха, а по-скоро… вълнение.

Тази мисъл му достави удоволствие и той се усмихна.

— Какво прекрасно ветрило!

Тя погледна надолу и с изненада съзря изящното ветрило в ръката си. След това хвърли смутен поглед към Дугъл.

— О, това ли? Бях забравила, че го нося.

— Замислена сте.

— Да, и съм сигурна, че знаете защо.

Доволна усмивка се разля по устните му.

— Заради мен?

— Не — отвърна тя спокойно. — Баща ми се върна преди половин час и се притеснявам, че ще закъснеем за вечеря.

— Разбирам. А аз се надявах, че може би съм ви липсвал.

София му се усмихна пренебрежително.

— Но ние разговаряхме преди по-малко от три часа.

Дугъл усети иронията й, въпреки че рядко бе изпадал в такова положение. Никой досега не го бе поставял така на мястото му. Усещането определено не бе приятно.

— Да. Бях решил да подремна, но тогава… — Той се намръщи и погледна на другата страна. Не му се наложи да чака дълго.

— О, Боже. Матракът ви беше прекалено твърд, нали? — Звънкият й глас беше изпълнен с престорено съчувствие. — Много съжалявам. Ред все отказва да купи нови, когато…

— Не ме разбрахте. Щях само да подремна малко, но ми беше толкова удобно, че съм заспал дълбоко.

София отвори устата си и след това я затвори. Беше прекарала часове, за да замени пухения пълнеж на матрака със слама, стърготини, камъни и клечки. Как е възможно да е успял да заспи?

— Много… много се радвам за вас. Моето легло е твърдо като камък.

Той се наведе толкова близо към нея, че реверът му докосна бузата й, а ароматът на сандалово дърво, който излъчваше, я обгърна, когато прошепна в ухото й.

— За да преценя, може би трябва пробвам и… вашето легло.

Горещият му дъх я опари, тя потръпна, но завъртя очи.

— Не е нужно, благодаря — заяви и погледна към горния етаж. — Надявам се Ред да побърза, защото съм ужасно гладна.

— Аз също умирам от глад — каза той и я хвана подръка. — Може ли да изчакаме баща ви в трапезарията?

— Да, разбира се — съгласи се тя. Непринуденият допир на ръката му рушеше самообладанието й, по кожата й пропълзяха тръпки сякаш я галеше, но въпреки всичко се усмихна самоуверено. — Тъкмо ще си налеем по чашка шери и…

На горния етаж се отвори врата, Ред излезе от стаята си и се ослуша.

София освободи ръката си и се отдръпна от Дугъл.

— Ред, ние с мистър МакЛийн точно щяхме да влезем в трапезарията.

Баща й се обърна стреснато към тях и забърза надолу по стълбите.

— Съжалявам, МакЛийн. Ако знаех, че сте слязъл, щях да побързам, за да ви придружа до трапезарията. — Ред стигна до третото стъпало и ботуша му се закачи на надигната дъска.

София се спусна напред, но беше твърдо късно. С висок стон Ред падна, размахвайки крака и ръце и се строполи тежко на пода, в основата на стълбището.