Карън Хоукинс
Да изгубиш сърцето си (6)

Глава 5

Още от времето на Ева жените са поемали грижата за болните, а мъжете са правили всичко по силите си да докажат, че са най-непоносимите болни на света. Доста често животът не е никак справедлив към нежния пол.

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ.

След малко повече от час София се спусна по стълбището. Когато стигна до разхлабената дъска, спря, погледна мрачно и вдигна полата си, за да я срита. Приготви се и…

— Знаете, че това няма да реши проблема, нали? — МакЛийн стоеше долу с кръстосани пред гърдите ръце, развеселени очи и коса разпиляна по челото.

Тя пусна полата обратно върху глезените си.

— Знам, но може да ми помогне да се почувствам по-добре — каза София и слезе. — Благодаря ви, че отидохте да повикате доктора.

— Това е най-малкото, което можех да направя. Как е баща ви.

— Сега спи, благодарение на лауданума. — Тя погледна крадешком към МакЛийн. — Предполагам, чухте как крещеше, докато докторът наместваше крака му.

— Досега не знаех, че има толкова много ругатни в английския език. Както и във френския, италианския, немския, латинския и… остана ли език, който не съм доловил?

— Гръцкия.

Очите на МакЛийн потъмняха.

— Баща ви едва ли е доволен, че оставате без закрилата му. Един истински джентълмен би трябвало да се сбогува при това положение.

— Не можете да си тръгнете! — думите на София увиснаха във въздуха. Тя потрепна незабележимо и продължи с по-сдържан тон: — Извинете ме. Много съм притеснена за баща си.

МакЛийн й отправи една опустошително сладострастна полуусмивка.

— Не ме разбрахте правилно. Казах, че един джентълмен би се сбогувал. — Гласът му — нисък и чувствен, галеше сетивата й като коприна. — Но, за щастие и на двама ни, аз не съм джентълмен.

— Не сте ли? — Тя посочи с пръст дантелите около китките му. — Облечен сте точно като джентълмен.

— Облечен съм като конте. Или както по-големият ми брат обича да се изразява като „проклето конте“.

София присви устни.

— Изглежда брат ви е малко груб.

— Не можете да си представите — той се усмихна. — Както вече казах, модерните дрехи не могат да ме направят джентълмен.

— Чудесно, вие не сте джентълмен, а аз отдавна вече не съм дете — отвърна тя и величествено махна с ръка. — Нямам нужда баща ми да бди над мен.

— Но аз може и да имам.

Тя се усмихна.

— Не е нужно да се пазите от мен, мистър МакЛийн. Аз не хапя, въпреки че ако скоро не хапна нещо, може и да започна.

В очите му проблеснаха весели искри.

— Това означава, че трябва да се заемем с вечерята веднага — той я поведе към трапезарията и когато стигнаха до вратата се отдръпна на страни, за да й направи път да влезе.

Докато преминаваше край него, тя усети как погледът му се впива в дупето й. Обърна глава назад и установи, че е права.

— Мистър МакЛийн!

Дугъл неохотно вдигна очи.

— Да?

— Да не би нещо с роклята ми да не е наред?

— Не, абсолютно нищо й няма на роклята ви. Нито на това, което е под нея.

Би трябвало да се стресне от дързостта му, но вместо това изпита задоволство.

— Благодаря ви. Мога да кажа… — тя си позволи да плъзне поглед по тялото му — … че и на вас дрехите ви стоят чудесно.

София си мислеше, че ще го шокира, но зелените му очи пламнаха и той пристъпи уверено към нея. Тя се завъртя кръгом, бързо заобиколи масата и седна на мястото си.

— Чувам Мери в коридора, така че вечерята ще бъде поднесена съвсем скоро. А и супата вече е на масата. — Тя посочи към супника, от който се вдигаше пара.

С потъмнели очи МакЛийн кимна и зае мястото срещу нея.

Тя го погледна изпод дългите си мигли, когато столът се разклати под тежестта му. Той се намръщи и се хвана за ръба на масата. Ангъс беше прерязал различно краката на столовете, така че някои само се клатеха, а други се накланяха напред и за да не паднеш на пода, трябваше да седиш облегнат плътно назад.

— Нещо не е наред ли, мистър МакЛийн?

— Този стол. — Той се наведе напред и започна да се изплъзва от стола. Стана проклинайки го настрани и си избра друг.

— Мистър МакЛийн…

— Дугъл — прекъсна я твърдо той, докато сядаше в новия стол.

Този се клатеше назад и той се наведе, защото се страхуваше, че ще се прекатури.

София се закашля, за да прикрие смеха си. Но мрачният му поглед й показа, че не се е справила много добре.

— Това беше. — Дугъл избута стола назад, стана и огледа стаята. Вниманието му се спря върху една малка масичка с няколко книги на нея. Той си избра една тънка книга с проповеди. Вдигна стола, сложи я под задния му крак и седна. — Вече е много по-добре.

София не беше никак очарована от досетливостта му. Двамата с Ангъс бяха прекарали часове наред, за да направят от всеки стол едно истински неприятно изживяване.

Дугъл надникна в супника и каза:

— Изглежда доста интересно.

Кракът му беше протегнат под масата и ботушът му се допираше до чехъла на София. Случайно ли беше или го правеше нарочно? Тя отдръпна назад крака си.

Неговият го последва.

Премести го малко надясно.

Неговият отново го последва, но този път той съвсем внимателно и бавно отърка ръба на ботуша си в крака й. Тя с изненада усети, че кожата й настръхва.

Дугъл улови погледа й.

— София?

— Да? — отвърна тя, но осъзна, че той я нарича с малкото й име. — Не съм ви позволила да се обръщате така към мен.

— Тъй като вече установихме, че не съм джентълмен мислех, че можем да минем и без глупавите правила наложени от обществото.

Тревожна тръпка премина през нея.

— Но някои от тях са необходими.

Поне за лично успокоение, ако не за друго, помисли си тя.

— Да се обръщам към вас с името ви със сигурност не е от тях. Поне, докато баща ви се почувства достатъчно добре, за да се присъедини към нас.

Дали това означаваше, че той ще остане по-дълго? София едва не подскочи от радост.

Ще приключа с всичко това за три нощи, само той да ми даде време.

Той й се усмихна през масата. Усмивката му беше порочна и многозначителна.

— Ще желаете ли супа, София?

Тя проследи с очи как премества супника до купичката й и пълни черпака. Направи усилие да се съсредоточи и промълви.

— Да, моля.

— Да, моля, Дугъл — поправи я той и й сипа един черпак. — Колко супа ще желаете, София?

Начинът, по който произнесе името й я накара да си представи пламтящ огън. Колкото и привлекателни да бяха пламъците, винаги имаше опасност да се изгориш, ако ги приближиш прекалено.

Обмисли дали да не се възмути от дързостта му да я нарича по име, но нали всъщност искаше да се сближат. Да разпали желанието му до такава степен, че да може да го манипулира и да го изиграе, когато дойде моментът.

— Много добре, Дугъл.

Името прозвуча възхитително изречено от нейните устни.

— София ви приляга чудесно. Това цялото ви име ли е?

— София Беатрис МакФарлин. Беатрис беше името на майка ми.

— Звучи прекрасно. Моето е Чарлз Дугъл Алистър Доналд МакЛийн. — Усмихна й се печално докато си сипваше. — Наследих имената на двамата си дядовци, както и на един прачичо.

— Колко тъжно. — Тя надникна в купичката си и забеляза със задоволство тъмния цвят и топчетата замръзваща мазнина, която плуваше между полусварени моркови и огромни парчета лук. Миризмата беше дори още по-неприятна от гледката. — Имам късмет, че не познавам дядовците си. Те са починали, преди да се родя, а от това, което съм чувала за тях не са били много приятни хора.

Дугъл вдигна лъжицата и я сложи в устата си. За миг лицето му придоби ледено изражение.

София го наблюдаваше напрегнато и стискаше силно лъжицата си.

Той изпусна своята на масата, и докато лицето му бавно почервеняваше, в очите му се появиха сълзи.

Супата на Мери вършеше чудеса. Доволна София продължи да се преструва, че яде.

Дугъл удари с длан по масата.

Чиниите подскочиха заедно със София.

— Какво не е наред?

Дугъл посочи към купичката.

— Това!

— Супата? Защо, какво й има?

— Нищо. Това е най-вкусната супа, която съм опитвал.

София премигна. Не бе възможно той да каза…

Дугъл гребна пълна лъжица и я пъхна в устата си. И въпреки, че очите му се насълзиха, а лицето му почервеня, той продължи да яде като промърморваше „чудесно“ почти на всяка трета хапка.

Тя погледна към своята супа, която миришеше на лук, чесън и черен пипер. Мери беше добавила и солидно количество сол. Но като гледаше с какъв апетит яде МакЛийн, започна да се съмнява.

Дали вродената дарба на Мери да готви не бе взела връх над опитите й да съсипе храната?

София гребна малко, подуши я и направи физиономия. Миризмата беше ужасна. Погледна озадачено Дугъл, който вече приключваше със своята и сложи лъжицата в устата си.

Гърлото й пламна от черния пипер и недоварения стар чесън, които се бяха смесили в пресолената помия. Тя извади лъжицата от устата си и грабна чашата с вода, за да отмие отвратителния вкус.

Въздишайки погледна укорително с насълзени очи към МакЛийн.

Той изглеждаше така, сякаш не забелязваше нищо, твърде зает да изпразни чинията си до такава степен, че и капчица да не остане. Когато приключи, остави лъжицата си на масата, облегна се и избърса устата си.

— Това е най-вкусната супа, която са ми сервирали, мисля, че мога да изям още.

— Още? Сигурен… сигурен ли сте?

— Напълно.

Неспособна да повярва на ушите си, София остави лъжица си и погледна МакЛийн, който отново си сипваше. Само след миг той продължи да яде и да възхвалява супата.

Тя отново погледна към чинията си. Може би на дъното й се криеше някой по-поносим за ядене слой, отколкото на повърхността. Стомахът й изкъркори и я подсети, че трябваше да хапне нещо преди вечерята. Но заради злополуката с баща й, не остана време за това. Потопи дълбоко лъжицата с надеждата на дъното да е по-вкусно. Вдигна я и побърза да я лапне, но лютивата течност изгори като лава езикът й. Достигна до носа и очите й и те се насълзиха, сякаш бе застанала в центъра на облак дим. Давейки се, тя преглътна, а гърлото и стомахът й също запламтяха. Хвърли лъжицата си, грабна чашата с вода и започна да гълта, колкото се може по-бързо. Когато очите й се проясниха, срещна развеселения поглед на Дугъл.

— Скъпа София, какво има? Изглеждате леко зачервена.

— Задавих се — дрезгаво каза тя.

Дугъл присви устни.

Вратата се отвори и Мери влезе, следвана от Ангъс. Те носеха различни плата и чинии, които безцеремонно натрупаха по масата. Прислужницата започна да събира вече използваните съдове, но спря, когато стигна до чиниите.

— Господи! — възкликна тя, когато вдигна празния супник. — Някой е изял супата.

— Не е възможно — заяви Ангъс и очите му се разшириха от изумление.

— Всичката — каза Мери и му показа празния супник.

Той надникна в него, сякаш очакваше да види, че на дъното има дупка.

— Признавам си, аз бях. Супата беше превъзходна — каза Дугъл.

Ангъс го погледна с очи изпълнени с уважение.

— Стомахът ви трябва да е от желязо.

— Всъщност — каза Мери притеснено, — извинете, милорд, но чувствате ли се добре? Май попрекалих с черния пипер.

Дугъл присви рамене.

— Добре съм. Трябва да ми дадете рецептата, за да я изпробва и моят готвач.

— Боже! — Жената мигаше срещу него, неспособна да отмести очи.

Ангъс го гледаше по същия начин.

Дугъл се усмихна заинтригувано на София.

— Чувствам се като експонат от Британския музей.

София погледна предупредително към Мери.

— Това е всичко засега, Мери.

Прислужницата сложи посудата върху подноса, след това се обърна и погледна към голямото блюдо в средата на масата със съмнителна въздишка.

— Да ви сервирам ли месото, преди да тръгна.

— Не, благодаря — отвърна София. — Ще се обслужим сами.

— Справям се много добре с ножа — каза Дугъл, поглеждайки към закритите блюда с нескрито любопитство.

— Чудесно, милорд. — С тези думи Мери направи реверанс, обърна се и последва Ангъс. — Ще бъдем наблизо, ако се нуждаете от нас.

— Благодаря, Мери.

Ангъс не можеше да отлепи очи от чинията на МакЛийн, докато вървеше след жена си по коридора.

— Изял я е всичката — повтори той, като че ли още не можеше да повярва. — До последната капчица.

Дугъл изчака вратата да се затвори след тях, преди да каже замислено:

— Те изглежда останаха учудени, че супата ми хареса.

— Много забавна двойка, нали? Никога не съм сигурна с какво ще ме изненадат.

— Наистина — Дугъл насочи вниманието си към блюдата на масата и повдигна капака на първото.

Върху платото имаше печено месо, прегорено от едната страна, а от другата почти кърваво сурово. Върху него беше сложен увехнал стрък магданоз, сякаш Мери се бе опитала да прикрие изгорялото, преди да го изнесе от кухнята.

Над масата увисна мълчание.

Дугъл остави капака настрани и започна да отваря останалите блюда — купа пълна с нещо зелено, полято с мазен сос; дебело парче свинско в средата на нащърбено плато; ряпа, плуваща неапетитно във вода и кошничка с недопечен хляб.

София реши, че ряпата е добър избор.

Никой не обича ряпа, помисли си тя.

Дугъл вдигна ножа.

— Е, скъпа? — попита той с весели искри в очите. — Как обичате месото? Сурово или почти овъглено?

София въздъхна.

— Кухнята е в толкова лошо състояние, че е невъзможно да се приготви добра храна. Не знам как въобще се справя Мери. — Тя взе най-близката чиния и я подаде на Дугъл. — Ряпа?

— Разбира се, ще си взема малко — Той взе чинията от ръката й. — Както и вие предполагам.

— О, не мисля, че…

Той й сипа няколко парчета ряпа. Тя се опита да протестира, но Дугъл сипа и на себе си, дори по-голямо количество. И за да направи нещата още по-лоши, отбеляза с дълбок глас, който я накара да потръпне:

— Обичам ряпа.

Как беше възможно от устата на този мъж изречение като „Обичам ряпа“ да прозвучи толкова неприлично.

Но Дугъл МакЛийн го постигаше.

— Много жалко за кухнята. Ще трябва да я погледна. Мислите ли, че ще можете да ме разведете да разгледам къщата утре сутринта.

Сърцето й подскочи веднага.

— Разбира се. Можем да започнем веднага след закуската. — Ах, каква прекрасна обиколка щеше да му предложи тя на него. Просто нямаше търпение.

Дугъл вдигна ножа и посочи печеното.

— Прегорено ли предпочитате или сурово?

— От прегореното, благодаря.

— Добър избор. Ще допълни ряпата идеално. — Той й намигна и напълни чиниите с толкова весело настроение, че София се улови, че го наблюдава през спуснатите си мигли.

Какво не беше наред с този човек. Със сигурност досега не беше опитвал толкова ужасна храна. Ядеше с такъв апетит сякаш умираше от глад. Може би беше точно така. Беше споменал, че е огладнял от пътуването, а след това Ред падна, и вечерята закъсня. Не беше чудно, че поглъщаше отвратителните ястия.

С напредването на вечерта Дугъл започна да й задава въпроси за земята и къщата, а тя му отговаряше и се стараеше да звучи достоверно като смесваше истината с пренебрежителни забележки.

Най-накрая Дугъл остави вилицата си.

— Приключихте ли? Не ядохте много.

— Хапнах малко хляб и масло, когато Мери донесе табла с храна за Ред — излъга София. — Страхувам се, че това уби апетита ми. Но вие също не ядохте много.

— Изядох доста супа. Тя ме засити.

Дугъл стана и мина от нейната страна на масата.

— Позволете — каза той и отдръпна стола й.

Докато ставаше тя усети допира на ръцете му по раменете си и кожата й настръхна. Погледна го, като се питаше дали и той усеща същото и откри, че стои съвсем близо до нея. Дори твърде близо.

Дугъл се наведе, така че устните му почти докоснаха ухото й и прошепна:

— Скъпа моя София, знам, че трябва да прекарате известно време с баща си, но мога ли да ви придумам да изпием по чашка шери, преди да се оттеглите? — каза той и прекара пръста си по надолу по бузата й. — Това ще направи кошмарната обстановка в библиотеката почти поносима.

Щеше също да й предостави идеална възможност да провери доколко е склонен да рискува. Не забравяй какво се опитваш да постигнеш, София!

Тя му се усмихна чаровно.

— Малко шери? Не мога да си представя нещо по-приятно.

Устните му бяха само на няколко инча от нейните. Тя откри, че се взира право в очите му — тъмно зелени леко изпъстрени със сиво ириси, над които миглите хвърляха мистериозни сенки.

Дъхът на София заседна в гърлото й. Трябваше да се пребори с желанието да пристъпи напред и да целуне изваяно оформените му устни.

Гърдите й се напрегнаха. Трябваше само…

Вратата се отвори с трясък и София подскочи, когато Мери влезе следвана от Ангъс по петите. Той й махна извинително.

— Мери мислеше, че сте приключили с вечерята.

— Права е. С мистър МакЛийн ще изпием по чаша шери в библиотеката — каза тя и погледна многозначително към Ангъс. — Камината запалена ли е.

Той засия.

— Да, трябва само да се разгори хубаво. Наистина — намигна към София.

Тя почти щеше да намигне в отговор на явния му намек, но погледна назад и откри, че Дугъл й се усмихва любезно и нищо в изражението му не подсказваше, че е разбрал какво има предвид прислужникът.

С облекчение му позволи да я придружи до библиотеката. Пръстите й почиваха върху ръката му и тя усети с изумление мускулите под финия плат на палтото му. Всички наконтени мъже ли са толкова силни?

Дугъл гледаше надолу към златистите къдрици на София, а нейните очи бяха сведени към ръката му. През целия си живот не помнеше да се е забавлявал така. Все още не беше сигурен какво точно се опитват да постигнат МакФарлин и съблазнителната му дъщеря, като искаха да остане и същевременно правеха престоя му непоносим, но проклет да е ако си тръгнеше, преди да разбере.

Погледът му проследи нежната извивка на врата й и продължи надолу към изкусителните й гърди, изпъкващи над кремавата дантела. Който и да беше ушил бронзовата й рокля, знаеше как да изкуши един мъж и да го накара да закопнее да я свали — тя показваше точно толкова, колкото и скриваше.

Двамата влязоха в библиотеката точно, когато огънят се разгаряше. Стаята все още беше прекалено студена, а цветовете и мебелите все така мрачни и потискащи. Но след като София влезе отблясъците от бронзовата й рокля и диамантите около шията и на ушите й изведнъж, сякаш изпълниха пространството с мека светлина.

— О, Боже. Огънят не е разпален добре — възкликна тя и погледна кокетно през миглите си нагоре към него. — Не мислите ли?

Той неохотно освободи ръката си от нейната и се поклони.

— Да, разбира се — отвърна и се насочи към камината, а ръката му все още тръпнеше от докосването й. Напрежението, изпълващо въздуха заради присъствието й, беше почти осезаемо и нарастваше все повече.

Чувстваше как цялото му тяло пламти. Господи, как обичаше преследването и играта на котка и мишка; привличането между двама любовници, които се борят да запазят контрол над себе си и ситуацията. И точно това искаше той от София МакФарлин. Преди да си тръгне оттук щеше да я има в леглото си.

Дугъл погледна към камината и забеляза, че дори слабият огън започва да изпълва стаята с дим. Той грабна ръждясалия ръжен и го разрови така, че да се разсее и отслабне, а не да се разпали повече. Въпреки всичките му усилия да изгаси огъня, кълбо гъст дим се издигна пред камината.

Зад него София каза:

— О, Боже! Бях забравила за този комин. За съжаление и останалите в къщата не са в по-добро състояние!

— Да — съгласи се той, — сякаш някой ги е напълнил с тухли.

Погледът й се стрелна към него, а между веждите й се появи бръчка.

Дугъл спокойно добави:

— Според мен просто са остарели. Моят най-голям брат живее в замък строен през дванадесети век и всички комини пушат. — Той вдиша дълбоко. — Ах, този мирис на горящо дърво. Напомня ми за дома.

София не изглеждаше никак доволна.

Усмихвайки се вътрешно Дугъл се премести до малката масичка, върху която стояха чашите и гарафата.

— Ще ми направите ли компания? Бихте ли изпила чашка шери с мен.

Тя вирна брадичка.

— Да, с удоволствие бих пийнала малко.

— Чудесно — каза той, напълни чашите и се върна при нея.

Пръстите им се докоснаха леко, докато й подаваше питието. Той я наблюдаваше как внимателно допира устните си до ръба на чашата и бавно ги разтваря, позволявайки на рубинената течност да ги докосне, преди да я отдръпне обратно.

Тя не пиеше шери, както не беше и вечеряла.

Дугъл отпи глътка. Беше кисело, но беше попадал и на по-лошо.

— Надявам се, че баща ви не се чувства твърде неудобно.

— Той все още спи. Трябваше да внимава като слиза по тези стълби. Той знае за тази дъска, защото точно той… — тя спря и след това продължи спокойно: — … той знае за всички разхлабени дъски в къщата и, че тичането по стълбите е глупаво.

— Аз самият едва не се спънах в това стъпало.

Очите й се насочиха към неговите.

— Наистина ли?

Той се удиви колко са светли очите й. Заобиколени от тъмните, плътни мигли, те сякаш горяха.

— Да — отвърна бавно Дугъл. — Наистина.

Бузите й се зачервиха и тя изглеждаше искрено разкаяна.

— Съжалявам. Ще трябва да накарам Ангъс да я поправи.

— Аз вече го направих, докато докторът беше при баща ви.

— О. — София се намръщи за миг, въздъхна нетърпеливо, сякаш за да се отърси от някаква неприятна мисъл, след това остави чашата си и се насочи към масичката до прозореца. — Господи, толкова съм неспокойна тази вечер.

— Може би трябва да направя нещо, за да ви разсея от притесненията за баща ви. — Той отпи замислено глътка шери. — Имате ли шах? Можем да поиграем.

— Нямаме шах. Но — гласът й леко се повиши, — мисля, че ще се намерят някакви карти.

— Не се съмнявам, че ще се намерят — отвърна той.

Тя хвърли към него един остър поглед.

— Какво имате предвид?

— След като баща ви е прочут комарджия е напълно нормално в къщата да има поне една колода.

— Съвсем правилно. — Тя се обърна към масичката, дръпна чекмеджето и извади картите, а вечерните светлини галеха бузите й. — Това ще бъде само начин да отвлека мислите си от проблемите.

Той се присъедини към нея до масичката.

— Прекрасно. Аз никога не се отказвам от игра. — Той остави шерито си и дръпна един стол, изчака я да седне и самият той се настани срещу нея.

Тя го наблюдаваше изпод миглите си, отбелязвайки неговата атлетична грация и начинът, по който дантелата на маншетите му падаше толкова ефектно около мъжествените му ръце.

Докато София лениво разбъркваше картите, пръстите й ловко се плъзгаха по тях.

Дугъл се загледа в ръцете й и как тънките й пръсти галеха повърхността им. Представи си как тези пръсти го докосват, как се спускат надолу към неговия…

— Дугъл?

Името му погали устните й, както кадифе милва голо тяло. Сърцето му препускаше в гърдите; тялото му се напрегна.

— Да?

Очите й, толкова светли и ярки, срещнаха неговите.

— Чудех се…

Шумът от картите, които прелитаха между пръстите й изпълни стаята.

Той нетърпеливо се наведе напред.

— Да?

— Носите ли пари със себе си или ще играем с разписки. — Тя пръсна картите върху масата с обигран жест. — Не играя за по-малко от гвинея на раздаване.

Той присви устни.

— Въпросът не е дали аз имам пари, а дали вие имате?

— Няма да ми трябват, защото не възнамерявам да губя — отвърна тя с насмешка в очите.

За миг Дугъл си помисли, че не я е чул правилно и каза бавно.

— Извинете, но не казахте ли току-що, че ще ме победите?

Ироничната усмивка не слизаше от устните й.

— Моля ви, Дугъл, нека си говорим откровено — провлачено отвърна тя. — Естествено, че се надявам да спечеля, учила съм се от най-добрия.

Дугъл беше озадачен. Беше посрещал много предизвикателства, но никой досега не беше отхвърлял толкова категорично шансовете му за победа.

— Гвинея на раздаване?

— Най-малко.

— Не съм предполагал, че ще ми потрябват чекове от банката, иначе щях да се отбия при банкера си.

В очите на София проблясваше истинско злорадство, което го възпламени още повече.

— Щом нямате пари в себе си, може би има други неща, за които можем да играем.

Думите увиснаха в стаята, като гъстия дим, който се стелеше от камината. Ослепително ясно като светкавица прорязваща тъмно, буреносно небе всяко парченце си дойде на мястото. Ето защо тя и слугите й полагаха толкова усилия да го убедят, че къщата не става за нищо. Ако си помислеше, че не струва много щеше с нетърпение да заложи документа.

Ама че подъл заговор!

Все пак Дугъл се пребори с желанието да се усмихне. Бяха му се умилквали, бяха го глезили в опит да угодят на всеки негов каприз, но никога досега никой не бе дръзнал да опита да го ограби.

Не можеше да свали очи от София. Осъзнаваше собствената си грешка — жените от толкова време правеха всичко възможно, за да привлекат вниманието му, че беше започнал да ги възприема за даденост. Играеше си и флиртуваше с тях, използваше ги и им се наслаждаваше, но никога досега през живота си не беше пожелавал някоя жена толкова силно. Иронията в случая беше, че тя също изпитваше желание — към съдържанието на джобовете му.

Дугъл не знаеше дали да се смее или да се ядосва. Трябваше да е обиден, но откри, че гледа на нея с нарастващо възхищение.

Що за жена беше София?

Тя беше такава смесица от въпроси и полуотговори. Бе толкова загадъчна, че той се съмняваше, че някога ще я опознае истински. Външността и поведението й бяха като на всяка като на дама от висшето общество, но той никога нямаше да забрави първия миг, в който я видя — облечена в изцапаната със сажди рокля да помага на Ангъс да зазида комина.

София МакФарлин го интригуваше както никоя друга жена, но най-вероятно причината бе, че жените в Лондон бяха само едни празноглави кокетки, а той имаше нужда от някоя, която не се интересува чак толкова от приличието. Някоя, готова да пренебрегне правилата. Измамница, която да прилича на него самия.

— София, какъв ще е вашият залог?

— Вие сте пръв — каза спокойно тя, а в очите й просветваха весели пламъчета.

Той бе по-заинтересован от съблазнителната линия на раменете й и от изкушаващата извивка на гърдите й скрити под проклетите дантелени къдрици.

— Имам депозити в Лондонската банка. Мога да подпиша разписка срещу тях.

— Не, благодаря ви.

Той повдигна веждите си.

— Нямам планове скоро да пътувам до Лондон, за да взема парите срещу разписката.

— Значи няма да приемете разписки?

— Не, но… — Погледа й се изостри, въпреки че смекчи тона. — Можете да използвате документа за собственост за тази къща. Предполагам, че все още са ваше притежание.

Ето, значи се оказа прав.

— Разбира се.

София ловко разбърка картите, прехвърляйки ги между пръстите си.

— Е, МакЛийн? Ще играете ли за къщата?

Той скръсти ръцете си и се облегна назад.

— Бих играл, ако предложите нещо със същата стойност.

— Равностойно на тази къща? — Тя раздвижи пръсти. — Като се има предвид състоянието й, все ще измисля нещо. — Пръстите й се спряха върху колието. То блестеше върху бледата й кожа като капчици роса върху цвете. — Какво ще кажете за това?

Дугъл погледна към колието през масата. Въпреки че блестеше примамливо, той не би се доверил на този блясък повече, отколкото на някоя светкавица.

— Не.

Тя се усмихна ведро.

— Защо не? Това е прекрасно бижу.

Той я изгледа с присвити очи и след това протегна ръката си.

— Позволете ми да го разгледам.

Пръстите й се стегнаха над колието и усмивката й помръкна.

— Вие не ми вярвате?

— Не. И вие ще постъпите разумно, ако ни ми се доверявате.

Тя свали ръката си от бижуто и каза решително.

— Промених решението си. Няма да заложа колието.

— Защото е фалшиво?

Очите й заблестяха.

— Не, защото ми го даде баща ми и е ценно за мен.

Дугъл кръстоса ръце пред гърдите си.

— Добре тогава, какво друго ще заложите?

— Предполагам, че повече няма да обсъждаме разписките?

Дугъл присви рамене.

— Вие не приехте разписка, когато предложих.

— Но аз нямам друго бижу, с което бих се разделила.

— Не, освен ако не ми позволите да го разгледам. Имам доста набито око за бижутата.

— Сигурна съм, че сте купувал доста — в гласа и се долавяше лек сарказъм.

— Обичам жените, които носят диаманти — отвърна меко той — и нищо друго. — Той сви устни и погледна през притворените си очи. — Чудя се ако…

— Ако какво?

— Аз не съм решил дали да заложа къщата… все още.

Погледът на София се изостри.

— Все още?

— Искам да я разгледам по-подробно, за да придобия по-добра представа за стойността й. След като го направя… — Той присви рамене. — Може и да реша да я заложа.

Тя се опита да си придаде незаинтересован вид, но не можа да прикрие разочарованието си.

— Предполагам, че така е разумно.

— Както и да е, имам още нещо, което мога да заложа — диамантеното колие, което спечелих от баща ви.

В очите й проблесна интерес.

— Срещу какво? — попита тя тихо.

— Да ви видя да го носите — гола.

Лека руменина обагри бузите й, но в очите й не се появи колебание.

— Бяхте прав, вие не сте джентълмен — каза тя дрезгаво.

— И вие не сте благородна дама. Бих казал, че доста си подхождаме.

— Може и да не съм дъщеря на херцог, но не съм и лека жена. Няма да заложа достойнството си — отвърна рязко тя.

— Не искам честта ви, а само миг, в който да се насладя на очарованието ви в естествен вид. Но ако това ви плаши… — той махна пренебрежително с ръка.

София го изгледа смразяващо. Нямаше да се хване на този стар номер. Не беше дете и нямаше да допусне да я уговори да направи нещо, за което в последствие ще съжалява.

Но не беше и от жените, които се предават. Ако искаше да си върне обратно МакФарлин Хаус, трябваше да възпламени този мъж, да го накара да я желае до лудост.

Сърцето й биеше силно, когато погледна към картите между пръстите си.

— Няма да се съблека.

Погледът му се преплете с нейния.

— Не?

Една толкова кратка дума никога не бе звучала по-убедително.

Тя поклати глава.

— Не и за едно бижу.

— Разбирам. А какво бихте направила за едно бижу.

Тя помисли за миг.

— Бих разпуснала косата си.

Погледът му спря върху къдриците й; мълчанието му я караше да се чувства неудобно. И накрая, за нейна изненада, той кимна.

— Отлично.

Тя премигна.

— Вие сте съгласен?

Усмивка потрепна върху лицето му.

— Обичам женските коси. Слабост са ми. А вашите, спуснати по раменете ви, ще бъдат една от най-чувствените гледки, на които съм ставал свидетел.

След като той поставяше нещата по този начин, тя съжали, че не поиска целия комплект, а само колието.

— Добре тогава — колието срещу косата ми. Само… трябва да ми обещаете, че няма да ме докосвате. Това няма да ви позволя.

Не беше сигурна защо поставя такова условие. Може би, защото се страхуваше от себе си и от реакцията си, ако той я докоснеше. Единият от тях двамата трябваше да запази самоконтрола си и беше решила това да е тя.

Той дори не помръдна, но тя усети промяната в него. Беше напрегнат, и я гледаше съсредоточено, както никога досега, а зелените му очи ярко горяха.

— Никога няма да ви докосна, ако сама не го пожелаете.

Пръстите на София се разтрепериха. Можеше ли да го направи? Би ли се осмелила?

Почувства странно въодушевление, почти копнеж. Той сам влизаше в капана.

— В такъв случай съм съгласна. — Думите се изляха от устните й като дихание. — Диамантите бяха на майка ми.

— И са с изключително качество, бих добавил. Харесвам ги много.

Тя кимна и разбърка картите още веднъж. Странно, но не усещаше никакъв страх, само безумно желание да види какъв ще е резултатът от тази лудост. Ако искаше да си върне домът, трябваше да бъде смела, да му докаже, че може да се сравнява с него не само по дързост, но и във всичко останало.

Изпъна рамене, този жест повдигна гърдите й и привлече вниманието му.

— Аз ли да раздавам? Или вие желаете?

Той се засмя, смехът му прозвуча тихо и съблазнително.

— Вие сте много интересна жена, София Беатрис МакФарлин.

— Но не съм дама, както самият вие си позволихте да отбележите — изсумтя тя.

— Думата дама може да има много значения.

— Но се съмнявам някое от тях да е подходящо за мен.

Дугъл повдигна вежди. В последните й думи се долавяше някаква прелестна предизвикателност. Тя изглеждаше като ангел, с русите си къдрици и сладката си усмивка, и все пак в очите й искреше дяволит блясък.

Тялото му реагира незабавно на тази гледка и това не беше просто отклик, а копнеж. Забавленията, които предлагаше Лондон — жени, карти, залози и алкохол — го отегчаваха до смърт. Задушаваше се от овчедушието и лицемерното следване на правилата за благоприличие, срещу които чувствената му природа се бунтуваше.

Повече от всеки друг той ценеше и се наслаждаваше на удоволствията в живота. Обичаше богатия аромат на незапалена пура, топлината, разливаща се по езика му при отпиване на глътка добро бренди, нежния допир на сатенените чаршафи, отсенките по голото тяло на жена, наведена към възглавницата му, изкушаващото подрънкване на леда в стените на чашата…

Когато пристигна в Лондон, опита всички тези удоволствия и те така опияниха сетивата му, че смяташе, че никога няма да му омръзнат.

Но сега, година по-късно, бе осъзнал грешката си: новото не бе достатъчно, имаше нужда от нещо наистина уникално. А София би могла да му даде и двете.

Тя беше най-зашеметяващата красавица, която някога бе виждал, с коса мека като коприна, с глас богат и мелодичен, с кожа излъчваща екзотичен аромат на рози и жасмин и тяло с прелъстителни извивки.

Тя беше идеалната жена, с изключение на едно — правеше всичко възможно да му отнеме тази къща.

Слава Богу, че беше разбрал за подлите й планове, защото не беше сигурен, че можеше да ги избегне по някакъв друг начин. Тя го привличаше, както пламъкът на свещ нощна пеперуда. Ако беше пристигнал по-рано, може би тя щеше да успее да го измами. Тази мисъл го жегна повече, отколкото очакваше.

София остави картите на масата пред себе си; очите й отразяваха пламъците на свещите, а гласът й леко потрепваше.

— Е, МакЛийн? — попита тя и той долови в гласа й насмешка, дързост и вълнение. — Готов ли сте?