Леда Милева
Сама

Трепка весел слънчев лъч,

скачат рой врабчета,

гонят се децата с глъч,

но сама е Цвета.

 

Скучно й е у дома,

също и на двора,

скучно е да си сама —

ще повика Дора.

 

— Дора, Дора, вън ела

да играем двете.

О, честита ти пола! —

се провикна Цвета.

 

— Толкова приятен цвят,

много ти отива!

Колко мек и хубав плат,

колко си красива!

 

А да знаеш, по-напред

срещнах долу Кина,

тя с един велосипед

през площада мина.

 

Да, с велосипед, но стар —

сякаш от музея,

крив педал, олющен фар —

щях да се изсмея…

 

Хайде някаква игра

да играем вече!… —

Ала Дора се прибра —

нищичко не рече.

 

Трепка весел слънчев лъч,

скачат рой врабчета,

гонят се децата с глъч,

сам-сама е Цвета.

 

Скучно й е у дома,

в близката градина,

скучно е да си сама —

ще повика Кина.

 

На звънеца бързо — зъ-ън! —

позвънява Цвета.

— Кина, Кина, хайде вън

да играем двете!

 

Имаш нов велосипед —

чуден е, сестрице!

С хубав, лъскав фар отпред,

с тънки, прави спици…

 

А да знаеш само, ах,

с тази наша Дора

щях да си умра от смях,

тъй — пред всички хора.

 

Сложила пола от плат

груб като коприва

и такъв ужасен цвят —

хич не й отива!

 

Хайде някаква игра

да играем вече!… —

Но и Кина се прибра —

нищичко не рече.

 

Трепка весел слънчев лъч,

скачат рой врабчета.

А защо сред смях и глъч

все сама е Цвета?