Леда Милева
Без билет

Радост голяма, радост голяма!

За Варна ще тръгват Борянка и мама

с блестящ, бързокрил самолет.

Билетите — всичко е в ред.

 

Червен автобус ги закара

до софийската аерогара.

Да почакат ли трябва? Добре,

а после — към Черно море!

 

Зачете списание мама,

но Борянка търпение няма —

ту въпроси задава,

ту сяда, ту става.

 

Най-после, прегърнала куклата кротка,

Борянка реши да направи разходка.

* * *

Надолу, нагоре

бързат всякакви хора.

Носят чанти, пакети,

носят пъстри букети.

А Борянка подскача, поспира

и самичка напред се провира.

Самичка намери се тя

пред стъклена тежка врата.

 

Гледа — блеснала цялата писта —

голяма и чиста,

а по нея — накацали птици.

Не! Стоят самолети в редици

и с разперени бели крила

сякаш викат: „Борянке, ела!“

 

Изведнъж се отвори вратата,

лъхна свежият утринен вятър,

забоботи отвън самолет —

и Борянка се спусна напред.

 

Тя е малка и лесно се муши

между чанти, палта и ботуши,

между чичовци, лели

и баби дебели.

Прилепена до тях като сянка,

се промъкна безшумно Борянка.

* * *

— Внимание, пътници! В десет без пет

за Варна излита оттук самолет!

 

Забързаха всички, забърза и мама.

Но къде е Борянка? Борянка я няма.

 

— Другари, не сте ли видели

момиченце с панделки бели?

В салона го няма,

в бюфета го няма.

Тревога, тревога,

тревога голяма!

 

Загрижено спущат се хора

от чакалнята към коридора.

— Борянке, къде си? Борянке, ела! —

Но след малко се връщат, навели чела.

Изчезна, изчезна детето!

 

Вън припряно бръмчи самолета,

а по цялата аерогара

сам пилотът търчи и се кара:

— Закъсняваме с осем минути!

Закъснение просто нечуто!

 

Посред викове, глъчка сърдита

самолетът най-после отлита.

Само мама остава разплакана.

Ах, каква неприятност нечакана!

 

— Другарко, не се тревожете,

ще намерим детето!

 

Кой говори на мама така?

Кой протяга й топла ръка?

На летището всеки го знае —

самият началник това е!

 

— В редом търсихме, но за беда,

от детето ви няма следа.

Значи влязло е с другите хора

в самолета за Стара Загора,

я за Търново, я за Бургас.

Ще претърсим небето тогаз!

 

Литва с бързина голяма

първата радиограма,

после втора,

после трета:

„Претърсете самолета!

Тук загуби се момиче.

То Борянка се нарича,

с плитки, с панделчици бели.

С вас дали не сте го взели?“

 

След минута или две,

през мъгли и ветрове,

идва отговор отвред.

Праща всеки самолет

кратката радиограма:

„Не, дете такова няма.“

 

Няма я Борянка горе

из небесните простори

над Балкана и над Рила.

Но къде ли се е скрила?

 

Ясно, с някаква машина

литнала е за чужбина.

Няма я Борянка, виж ти!

Но софийското летище

ще я търси пак, додето

я открие сред небето!

* * *

По небето — напред и напред —

чак за Прага лети самолет.

Много хора седят в самолета

до прозорчета с малки пердета.

Те говорят, и пушат, и спорят,

дълга песен им пее моторът.

 

На последната мека седалка

се е сгушила пътничка малка.

С разтуптяно сърце

стиска кукла в ръце.

Девойка с големи подноси

чай, бонбони и банички носи.

 

— Ти с кого си, детенце?

— Сама.

— Де е татко?

— Не знам… у дома.

— Ами мама?

— И нея я няма.

— Закъде ще пътуваш?

— За Варна. —

И девойката сякаш се парна

с горещия чай.

— Ти шегуваш се май!…

 

В този миг се показа пилота.

— Не очаквах, че тука било то —

момичето с панделки бели!

Значи ние Борянка сме взели!

Съобщавам веднага:

„Жива-здрава пътува за Прага“…

Макар че си няма билет,

щом се вози на наш самолет,

нагостете я с чай, с шоколад.

Утре пак ще я върнем назад.

* * *

Мама, татко и хора безброй,

и началникът (тук е и той)

гледат втренчено все към небето.

— Ето, чува се, вижда се, ето!

— Самолета от Прага? Къде?

— Слиза, спуща се, вече дойде!

 

Мама гледа надолу-нагоре

и самичка току си мърмори:

— Да ми паднеш, немирнице наша,

най-напред тъй ще те напердаша…

 

А додето си мама мърмори,

самолетните бързи мотори

песента си най-сетне допяха

и на пистата тихичко спряха.

 

Като цъфнала бяла фиданка

се показа засмяна Борянка.

И додето се мама усети,

се прегърнаха радостни двете.