Леда Милева
Междучасие

Ако децата можеха да разбират

гласа на тебешира,

те щяха да чуят как той

тихо плаче:

 

— Аз съм тук, за да решавам задачи,

да правя уравнения,

да пиша изречения,

а не, за да се превръщам на прах!

 

Ах! Ако децата можеха да разбират

тихия глас на простата гъба,

тогаз

те щяха да чуят как тя

отчаяно моли:

 

— Момичета и момчета,

аз не съм ракета!

Не искам да летя из класната стая.

Аз съм гъба и зная

отлично да чистя,

отлично да мия,

спасете ме от таз бъркотия!

 

Ако децата можеха да разбират

на дървените чинове езика,

те щяха да чуят

как всеки чин вика:

 

— Ний оставихме простора на планините,

за да има на какво да седите.

А вие ни заливате с мастилени вади,

превръщате ни в барикади,

обстрелвате ни с писалки,

с гуми

и с книжни куршуми!…

 

Но ето —

прозвуча и гласа на звънчето:

— Голямото междучасие свърши!

Зън — свърши! Зън — свърши!

 

Всеки седна смирено

и разтвори пред себе си книжка.

И само като въздишка

през прозореца литна навън

бяло облаче прах тебеширен.

Звънчето заключи: Зън, зън.

Добре че децата разбират

на звънчето металния глас!

 

Почна новия час.