Виктория Иванова
А беше една възхитителна къща…

„А беше една възхитителна къща…“

Петър Анастасов

А беше една възхитителна къща,

която танцуваше с моето завръщане.

Обувките на прага заиграваха —

на звуците от радиото приставаха.

Дали по резитба, или по гроздобера,

дали зиме, но тука ще намеря

топлота без еквивалентно слово,

когато вечерта посиняваше като олово,

мама простираше ръцете си бели

и аз ликувах без дума да обеля,

а татко цигара кротко ще свие,

ще каже: Дъще, пак сме си ние…

Но вече ги няма…

И брат ми при тях е…

С дъждовни сълзи заплаква и стряхата…

И аз, самотна

като къща, в която не живее никой,

до оградата безпаметно ги викам…

Дали ще чуе някой

и дали ще може

да опише мойта мъка, Боже?!