Леда Милева
Петьо кара камион

Днес Петьо реши

и отсече накратко:

— Ще стана шофьор

като татко! —

Ще стане, когато порасне —

ясно.

Но Петьо не ще да отлага —

камион му е нужен веднага.

 

И той си направи —

без трион, без отвертка и чук,

просто сложи

три стола един подир друг.

Петьо кормилото хвана

и пое към балкана.

С пълна скорост пресече полето

и ето

пълзи камиона

нагоре по склона,

бръмчи в тишината,

разбужда гората.

Долу вече е пролет,

а там

в преспи сняг

Петьо кара едвам.

Но кормилото стиска той здраво

и върви все направо.

Пъстро птиче в клонака се мярка,

от елхата полита шишарка,

а под храстите зайчето сиво

се гуши страхливо.

Петьо шапка размахва: „Привет!“ —

и се носи напред.

 

Изведнъж го полазиха тръпки —

по снега има някакви стъпки:

вълк е минал сега, преди миг!

Петьо спря камиона и с вик

след разбойника втурна се сам,

стреля с пушка — бам, бам!

                        Бам, бам, бам!

 

Улучи! Вълкът е убит.

Петьо влачи го — горд и честит,

после клаксона с радост надува,

но чува

въздишка, далечна и слаба.

Обръща се:

 

        Баба!

 

— Защо си натрупал столовете,

хем новите?

— Тук няма столове —

ни стари, ни нови,

камион е това! —

Баба клати глава:

— А чергата? Де я повлече?

— Този вълк ли? Застрелях го вече. —

Баба гледа и пак не разбира,

все мърмори, не спира,

все на Петьо се кара…

 

Баба, милата, вече е стара,

тя не вижда дори с очилата

камиона, снега, планината

и страшния вълк —

                        убит не от друг,

                        а от нейния внук!