Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Поема
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,9 (× 7 гласа)
Източник
Словото

Баба Еленица,

от златна Златица,

с възелче в кривачка

тръгнала при врачка.

Стара баба Рада

от Клисура града,

с сливици сушени

във една торбица

и гърненце малко

с крушова чорбица,

дълъг път тръгнала

при син у София,

земен за топчия…

А стрина ви Дивда

от Голяма Кривда,

с болки в стари плещи,

лек тръгна да дири

по бани горещи…

 

Едната нагоре,

другата надоле,

трите се срещнали

сред Софийско поле —

приятелки стари

от млади години

и малко роднини.

Сред широки друми

спрели се на думи,

на почивка кратка,

на приказка сладка.

Че въпроси бързи,

че радост, че сълзи,

одумки грижовни

и случки различни

от света лъжовни.

— Какво си, що правиш,

ожени ли Петко?

— Слава богу, тетко!…

— Ама ти що чиниш,

кума Еленице?

— Добре съм, кумице!

— Как живееш още?

Порасте ли Пенка…

вече да те поще?

— Чух, че се помина

твоята етърва

през велики пости?

— Е, бог да я прости!

— а пък аз тепърва

ще ставам свекърва.

 

Разговори сладки

и въздишки кратки,

смехове и сълзи,

отговори бавни

и въпроси бързи,

и прочее, и прочее,

тури многоточие…

Беше пролет блага,

весела и драга.

Мушици бръмчеха,

нивите растеха.

В зелени ливади

пъдпъдък потайно

ту кръвне, ту млъкне,

ту пак се обади.

В гъстите трънаци

орляк ситни врабци

на сватба се сбрали,

свирджии викнали —

свирци чуруликат

и на хоро викат

пеперуди пъстри

като вакарелки;

цветятя разкрили

шарени омбрелки.

 

А нашите баби

сред широки друми

стоят и приказват

тия благи думи —

баба Еленица

от златна Златица,

стара баба Рада

от Клисура града

и стрина ви Дивда

от голяма Кривда…

— Мари, ха да ходим!

— Е, почакай малко…

— Вкъщи е самичък

дядо ви Михалко!

— Не бързайте толко,

чакайте мъничко!

— У, не съм питала

за кумеца Тричко!…

И пак се подмятат

разговори нови,

едната замлъкне,

другата долови,

прекъснат, подскачат,

унесат се сладко

и времето дълго

вижда им се кратко…

— Хайде още малко!

— Хайде още малко!

 

Пролетта измина,

дойде лято жарко.

Слънце на небето

спряло се, та пали.

Жътварки в полето

със песни тръгнали.

По ширни ливади,

покрити със цвете,

закрачиха мерно

косачи напети.

В блата и речища,

в дълбоки гьолища,

на жега, на суша

закрякаха жаби…

А нашите баби…

от сърце и душа,

унесени в глуми

и във благи думи,

стоят и приказват

сред широки друми —

баба Еленица

от златна Златица,

стара баба Рада

от Клисура града

и стрина ви Дивда

от Голяма Кривда…

— Мари, свахо Радо,

забравих да питам

за невяста Ниса?

— Е, остави, свахо,

тя, сирота, лани

нали урадиса,

свекър и пропи се,

мъжът и Никола

продаде си вола

за лекове пусти.

Тяхното какво е —

седни, па се кръсти,

речи: не дай, Боже,

зло да се изпречи!

 

И пак се проточат

приказки безкрайни

за помен, за сватби,

за болки незнайни.

— Хайде още малко!

— Хайде още малко!

 

Есента прогони

това лято жарко…

Слана вече падна,

попари гората

и буря орони

и пръсна листата.

Над полята пусти

с грак зави се врана.

Мъгли тъмни, гъсти,

покриха Балкана.

Ветрове повяха,

на зима запяха.

Облаци покриха

небесата ясни.

Почнаха да валят

дъждове ужасни.

А нашите баби

сред широки друми

стоят и приказват

тия благи думи…

— Като че прикапа —

рече Еленица.

— Това е росица.

— Таман ги развърза

ето че прибърза,

кума Еленице!…

— Каква си, кумице!…

— Ма не сте ли чули

кому се пристана

Димова Стана?

— На ковача Дени!…

— При толкова ергени

така се ожени…

Пижовата Дона

пък в града отиде

и стана кокона!…

— Пък Дудина Кина

така си загина…

— Нима се помина?

— Не, баща и Тане

за пусто имане

ожени я силом

за Коста Гърбака.

И до днеска още

проклина го кака!…

 

И пак се занижат

приказките сладки,

отговори дълги

и въпроси кратки,

въздишки сърдечни,

сълзи скоротечни,

усмивки и шепот,

и големи тайни,

нежности безкрайни…

Унисат се трите,

блажени, честити —

баба Еленица

от златна Златица,

стара баба Рада

от Клисура града

и стрина ви Дивда

от Голяма Кривда…

 

Като всяко чудо

есента премина.

Зимата настъпи,

времето изстина.

Сняг почна да вали

на едри парцали,

да стели, да трупа

и нашите баби

тихичко затрупа

сред широки друми,

унесени сладко

в тия благи думи —

баба Еленица

от златна Златица,

стара баба Рада

от Клисура града

и стрина ви Дивда

от Голяма Кривда…

 

Напролет, когато

слънце пекне пак

и разтопи тихо

тоз снежен калпак,

бабите що топли

сред широки друми,

може да ги видим

унесени пак

в дълги разговори

и във благи думи —

баба Еленица

от златна Златица,

стара баба Рада

от Клисура града

и стрина ви Дивда

от Голяма Кривда…

Край
Читателите на „Трите баби“ са прочели и: