Яна Язова
Бедни думи

Изсипах в торбата паничката с няколко лева,

присвих си безцветните, скъсани вече поли

и седнах на пътя — пък, ето го, среща запява

с гъдулка безкракия просяк под гръм и коли.

 

И мисля тогава: „Какво ли пък има да свири?“

Тъй смешно, дочувам едва — говори за мен:

по шумните улици, кой просекиня ще дири? —

че иска той хляба си с мед да яде разделен.

 

Ръмжат разтреперани звукове, после пискливи

се борят неравни, квичат под каруци, коли.

Навярно той няма и пръсти, че свири с ръце треперливи.

А може би страшно го нейде в сърцето боли.

 

И мисля си аз, срещу него ли пак да остана,

или пък в парка да ида в тоз вечерен час?

Мъже и жени — прилепени отзад шадравана…

Очи са ми пламъци — тънка не съм ли и аз?

 

Безкракия хлъцна, спря — може би скъса се лъка.

А може би никой в паничката лев не хвърли…

Дали пък го моята мисъл попари, и жажда и мъка,

а може би паднал е вече под пълните с пясък коли…

 

Това са за него богати в смъртта колесници,

а мойто моминско легло е на градския ров.

Наоколо удрят по камъни две патерици…

Наоколо чувам кака търсят те мойта любов.