Антоан дьо Сент-Екзюпери
Земя на хората (8)

3.

Ние обитаваме една блуждаеща планета. От време на време благодарение на самолета тя ни показва своя произход: някое блато, което е свързано с луната, разкрива скритите родства — ала аз намерих и други знаци.

Когато летиш над Сахара, между Кап Жюби и. Сиснерос, тук-таме през големи разстояния се срещат високи земи във форма на пресечени конуси, ширината на които е най-различна — от няколкостотин крачки до тридесет километра. Тяхната височина, изумително еднаква, е триста метра. Но извън тая еднаквост във височината те имат същия цвят, същия строеж на почвата, същия изрез на гребена. Също както колоните на някой храм, които единствени стърчат над пясъка и показват следите на прекатурена маса, така и тия самотни стълбове свидетелствуват за обширната висока равнина, която някога ги е съединявала.

В първите години на въздушната линия Казабланка — Дакар, в онова време, когато материалът на самолетите беше още несигурен, повредите, търсенията и спасителните полети често ни караха да слизаме сред размирните туземци. Ала пясъкът мами: смяташ, че е твърд, а затъваш в него. Някогашните солени езера пък, които изглеждат корави като асфалт и звънят силно под токовете на обувките, понякога не удържат колелата. Бялата кора от сол се строшава над вонещо черно блато. Затова, когато обстоятелствата позволяваха, ние избирахме гладката повърхност на тия високи плата: те никога не криеха в себе си примки.

Тая сигурност се дължеше на твърдия, тежко зърнест пясък, в който бяха натрупани огромни количества мидени черупки. На повърхността на платото те бяха още непокътнати, но колкото по се слизаше по ръбовете, ставаха натрошени и насипани. В най-древния нанос, при подножието на масива, те бяха вече чист варовик.

Та по времето, когато другарите Рен и Сер, които туземците бяха отвлекли, се намираха в плен, случи ми се да се приземя върху едно от тия убежища, за да оставя в пустинята един мавър, посредник с туземците; отправих се заедно с него, да намеря път, откъдето да слезе. Ала нашата тераса свършваше отвсякъде със склонове, които се спускаха надиплени като плат, отвесно, право в бездната. Всякакво измъкване оттук беше невъзможно.

И все пак, преди да полетя отново, за да търся друго място, аз се побавих тука. Изпитвах радост, може би детинска, че нозете ми бележат първите стъпки върху местност, която още никой — нито животно, нито човек — не беше осквернил.

Никой мавър не би могъл да се хвърли в пристъп срещу тоя укрепен замък. Никой европеец никога не бе изследвал тая местност. С бързи, широки крачки аз навлизах в безпределно девствен пясък. Аз пръв преливах от едната си ръка в другата като скъпоценно злато тоя прах от черупки. Пръв нарушавах това мълчание. Върху тая височина, прилична на полярна банка^[1], за която от памтивека не бе създала ни едно стръкче трева, аз, като семе, довеяно от ветрищата, бях първото свидетелство за живот.

Една звезда светеше вече и аз я съзерцавах. Мислех, че от стотици хиляди години тая бяла повърхност беше предоставена единствено на звездите. Неопетнена покривка, простряна под чистото небе. И изведнъж сърцето ми примря като пред някое велико откритие: на петнадесет-двадесет крачки от себе си видях върху тая покривка един черен камък.

Аз се бях настанил върху пласт от черупки, дебел триста метра. Като решително доказателство цялата огромна грамада отричаше присъствието на какъвто и да е камък. Може би тия камъни, произлезли от бавното храносмилане на земния глобус, са спали в подземните дълбочини, но какво чудо е изкарало един от тях до тая съвсем нова повърхност? С разтуптяно сърце аз прибрах моята находка: един твърд, черен, голям колкото юмрук камък, тежък като метал и изтекъл във формата на сълза.

Покривка, разстлана под ябълково дърво, ще събере само ябълки, покривка, разстлана под звездите, не може да събере друго, освен звезден прах: никога никой аеролит не бе показвал тъй очевидно своя произход.

И най-естествено, вдигайки глава, помислих, че от това небесно ябълково дърво трябва да са се отронили и други плодове. Сигурно ще ги намеря още на мястото, дето са паднали, тъй като от стотици хиляди години нищо не е могло да ги побутне. Тъй като те по никакъв начин не биха могли да се сбъркат с други материали. И веднага тръгнах да изследвам, за да проверя истинността на моята хипотеза.

Тя се потвърди. Почти на всеки хектар намерих по един камък за колекцията си. Всички с вид на вкаменена лава. Всички с твърдост на черен диамант. И от височината на моя звезден дъждомер в едно изумително възвръщане през хилядолетията аз присъствувах на тоя бавен, пороен огнен дъжд.