Антоан дьо Сент-Екзюпери
Земя на хората (25)

1.

За лишен път аз се приближих до една истина, която не можах да разбера. Мислех, че съм загубен, мислех, че съм стигнал до дъното на отчаянието, но щом се примирих с това, познах спокойствието. Изглежда, че в такива часове човек открива сам себе си и става свой собствен приятел. Нищо вече не може да се сравни с това чувство на пълнота, което задоволява в нас не знам каква съществена потребност, не проумявана от самите нас. Предполагам, че Бонафус, който се съсипваше да гони ветрищата, е познал това ясно спокойствие. Гийоме също в своя сняг. Как бих могъл аз да забравя, че заровен до тила в пясъка и задушаван бавно от жаждата, усещах толкова топлина в сърцето си под моята звездна наметка?

Как да насърчим в себе си подобно освобождение? Известно е, че всичко в човека е противоречиво. Осигуряват хляба на някого, за да може да твори, а той заспива, победоносният завоевател се отпуска, великодушният, ако забогатее, става скъперник. Какво значение имат за нас политическите учения, които мислят, че просветяват хората, щом преди всичко не знаем какъв вид човек биха създалите. Какъв човек ще се роди? Ние не сме добитъци за угояване и появата на един беден Паскал струва много повече, отколкото раждането на някои безименни успели хора.

Ние не можем да предвиждаме същественото. Всеки от нас е познал най-горещи радости, когато нищо не му е подсказвало това. Те са ни оставили такава тъга по тях, че ние тъгуваме дори за злочестините, ако злочестините са ни позволили да изпитаме такива радости. Срещайки се отново с другарите, всички ние сме изпитвали очарованието дори и на лошите спомени.

Какво знаем ние, освен че има неизвестни условия, които ни оплодяват? Къде се намира истината на човека?

Истината съвсем не е онова, което се доказва. Ако на тая почва, а не на друга портокаловите дървета пускат яки корени и се отрупват с плодове, тая именно почва е истината за портокаловите дървета. Ако тая вяра или тая култура, ако тоя мащаб на стойностите, ако тоя вид дейност, а не други дават на човека тая пълнота и правят от него благородника, който сам не е подозирал, че е, то значи, че тоя мащаб, тая култура, тоя вид дейност са истината за човека. Логиката? Нека тя сама се оправя, за да даде сметка на живота.

В тая книга споменах неколцина от ония, които като че се подчиняваха на някакво върховно призвание, които биха избрали пустинята или въздушната линия, както други биха избрали манастир; но аз бих изменил на целта си, ако помислите, че искам да ви накарам да се възхищавате най-първо от хората. Онова, което преди всичко заслужава възхищение, то е почвата, която е създала хората.

Призванията несъмнено играят известна роля. Някои се затварят в своите дюкяни. Други неотклонно следват пътя си в необходимата посока: още в историята на детството им се намира зърното на техните устреми, които ще обяснят по-късно тяхната съдба. Ала историята, четена след събитията, мами. Ние намираме тия устреми почти във всички. Ние всички познаваме дребни търговци, които в някоя нощ на корабокрушение или пожар се издигат по-горе от себе си. Те съвсем не се лъжат относно качеството на тяхната пълнота: тоя пожар ще остане паметна нощ в техния живот. Но поради липса на нови случаи, поради липса на благоприятна почва, поради липса на строга вяра те отново заспиват, без да са повярвали в собственото си величие. Разбира се, призванията помагат на човека да се освободи, но еднакво необходимо е да се освободят самите призвания.

Нощи на полети, нощи в пустинята… това са редки случаи, които не са отредени всекиму. И все пак, когато обстоятелствата вдъхновяват, хората проявяват едни и същи потребности. Няма да се отклоня от сюжета си, ако разкажа за една нощ в Испания, която свръх всичко ме научи на нещо. Говорих премного само за неколцина — сега искам да говоря за всички.

Това беше на мадридския фронт, който посетих като репортьор. През оная вечер, в дъното на едно подземно убежище, бях на трапезата на един млад капитан.