Антоан дьо Сент-Екзюпери
Земя на хората (23)

6.

Само деветнадесет часа могъл да изтърпи човек без вода — а от снощи какво сме пили ние? Няколко капки роса призори! Но североизточният вятър продължава да духа и забавя малко нашето изсушаване. Тая завеса облагоприятствува образуването в небето на високи облаци. Ах! Ако те можеха да се отклонят към нас, ако можеше да завали! Но в пустинята никога не вали.

— Прево, да разрежем на триъгълници един от парашутите… Ще закрепим тия платна с камъни върху земята. И ако вятърът не се промени, на разсъмване, като изцедим платната, ще налеем събраната роса в един от бензиновите резервоари.

Наредихме шест бели платна под звездите. Прево приспособи един от резервоарите. Трябваше само да дочакаме зората.

Между останките Прево намери по чудо един портокал. Разделихме си го. Развълнувах се много, макар че то е толкова нищожно, когато ни трябват двадесет литра вода.

Легнал до нашия нощен огън, гледам тоя лъчезарен плод и си казвам: „Хората не знаят какво значи един портокал…“ И още: „Ние сме осъдени, но още веднъж тая увереност не ме лишава от удоволствието ми. Тоя портокал, който стискам в ръка, ми носи една от най-големите радости в моя живот…“ Изтягам се по гръб, смуча плода, броя падащите звезди. Ето че за минута съм безпределно щастлив. И пак си казвам: „Светът, по реда на който живеем, може да се проумее само ако включиш себе си в него.“ Едва днес разбирам пурата и чашата ром на осъдения на смърт^[1]. Аз не проумявах как може той да приеме такова жалко нещо. А той все пак намира в него голямо удоволствие. Мислят, че е смел, ако се е усмихнал. Но той се е усмихнал, защото ще пие ром. Не знаят, че е променил перспективата и че от тоя последен половин час е направил цял човешки живот.

Събрахме огромно количество вода: може би два литра. Свърши се с жаждата! Спасени сме, ще можем да пием!

Гребвам от резервоара с калаената си чашка, но тая вода е зеленикаво жълта и още от първата глътка вкусът й е ужасен, че въпреки жаждата, която ме мъчи, поемам си дъха, преди да я глътна. А бих пил и кал, но тоя вкус на отровен метал е по-силен от жаждата ми.

Гледам Прево, който се върти в кръг с очи към земята, като че внимателно търси нещо. Внезапно той се навежда и почва да повръща, без да престане да се върти. След половин минута иде моят ред. Хващат ме такива гърчения, че коленичвам и забивам пръсти в пясъка. Ние не си говорим и четвърт час все така се гърчим, без да повръщаме друго, освен малко жлъчка.

Свърши. Усещам само едно слабо подигане. Но ние загубихме последната си надежда. Не знам дали нашият неуспех се дължи на боята на парашута или на въгления тетрахлорур, с който се окислява резервоарът. Трябваше да имаме друг съд или други платна.

Тогава да бързаме! Съмва се! На път! Да бягаме от това проклето плато и да вървим бързо, право пред себе си, докато паднем.

Аз следвам примера на Гийоме в Андите: от вчера много мисля за него. Нарушавам изричното нареждане, което е да оставаме при разрушения самолет. Тук вече няма да ни търсят.

Още веднъж проумяваме, че не ние сме изпаднали в бедствие. Изпадналите в бедствие са ония, които чакат! Ония, които нашето мълчание заплашва. Ония, които са разкъсвани вече от чудовищна грешка. Не може да не тичаме към тях. Гийоме също, когато се върна от Андите, ми разказа, че и той е тичал към изпадналите в бедствие! Това е всемирна истина.

— Ако бях сам в света — казва ми Прево, — бих легнал тука.

И ние вървим право пред себе си — на изток — североизток. Ако сме прелетели Нил, сега с всяка стъпка затъваме все по-дълбоко в арабската пустиня.

Не си спомням нищо повече от тоя ден. Спомням си само, че бързах. Бързах не зная към що — към моята гибел. Спомням си също, че вървях с очи към земята, тъй като ми се беше втръснало от миражи. От време на време поправяхме по компаса посоката си. Понякога също се изтягахме малко, за да поотдъхнем. Някъде хвърлих мушамата си, която пазех през нощта. Нищо повече не зная. Спомените ми се свързват само с вечерния хлад. Аз бях също като пясъка и всичко в мене самия бе заличено.

По залез-слънце решаваме да стануваме. Знам много добре, че трябва още да вървим: тая нощ без вода ще ни доубие. Ала ние носим с нас платната от парашута. Ако отровата не е от боята, възможно е утре заран да пием. Трябва да разстелем още един път под звездите нашите мрежи за роса.

Ала на север небето тази вечер е чисто от облаци. Ала вятърът е решил да промени дъха си. Променил е и посоката си. Вече ни лъха горещият дъх на пустинята. Това е пробуждането на дивия звяр! Усещам го как ни ближе ръцете и лицето…

Ако вървя още, не ще изтрая и десет километра. За три дни, без да пия, извървял съм повече от сто и осемдесет…

Но тъкмо когато ще спираме, Прево казва:

— Кълна ви се, че това е езеро…

— Вие сте полудели!

— По това време в здрача може ли да бъде мираж? Не отговарям нищо. Отдавна вече отказвам да вярвам на очите си. Може би това не е мираж, но тогава е измислица на нашата лудост. Как може Прево да вярва? Прево упорствува:

— То е на двадесетина минути оттук, ще ида да видя…

Това твърдоглавие ме раздразва:

— Идете да видите, идете да подишате въздух… това е отлично за здравето. Но ако това ваше езеро съществува — да знаете, че е солено. Солено или не, то е дяволско. А свръх всичко не съществува.

С втренчени очи Прево вече се отдалечава. Аз ги зная — тия властни привличания! И мисля: „Има такива лунатици, които отиват да се хвърлят право под локомотивите.“ Зная, че Прево няма да се върне. Това замайване от пустинята ще го обсеби и той не ще може да завие обратно. И ще падне малко по-далеч. И ще умрем — и той, и аз. И всичко това има толкова малко значение!…

Не ми се харесва много това равнодушие, което ме обзема. Полуудавен, веднъж усещах същото спокойствие. Но сега го използувам, за да напиша едно предсмъртно писмо, легнал по корем върху камъните. Писмото ми е много хубаво. Много достойно. В него щедро раздавам мъдри съвети. Усещам, препрочитайки го, едно смътно суетно удоволствие. Ще кажат за него: „Ето едно великолепно предсмъртно писмо! Колко жалко, че е умрял!“

Бих искал също да разбера до какво състояние съм стигнал. Опитвам се да произведа плюнка: от колко часа никак не съм плюл? Нямам вече плюнка. Ако държа устата си затворена — нещо лепкаво запечатва устните ми. То изсъхва и образува отвън корава ивица. Все пак успявам да гълтам. И очите ми съвсем не са още изпълнени с блясъци. Когато ми се яви това лъчезарно зрелище — ще ми остават още само два часа.

Мръкна. Луната е наедряла от оная нощ. Прево не се връща. Изтегнат по гръб, разбирам как очевидните неща се налагат. Мярка ми се някаква стара представа. Мъча се да я определя. Аз съм… Аз съм… Аз съм на параход! Отивам в Южна Америка, бях се прострял така върху най-горната палуба. Върхът на мачтата се разхождаше бавно надлъж и нашир посред звездите. Тук липсва мачта, но при все това аз съм на кораб и плувам към някаква цел, която не зависи от моите усилия. Търговци на роби са ме хвърлили вързан върху някакъв кораб.

Мисля за Прево, който не се връща. Ни веднъж не го чух да се оплаква. Това е много добре. Непоносимо ми е да слушам хленчене. Прево е мъж.

А! Ето че маха с лампата си на петстотин метра от мене! Той е загубил дирите си! Аз нямам лампа да му отговоря, ставам, викам, но той не чува…

Втора лампа светва на двеста метра от неговата, трета лампа. Господи, това са група хора, които ме търсят!

Викам:

— Хей!

Но те не ме чуват.

Трите лампи продължават да ме зоват.

Тая вечер не съм луд. Чувствувам се добре. Спокоен съм. Гледам внимателно. Има три лампи на петстотин метра.

— Хей!

Но хората все така не ме чуват.

Тогава ме обзема кратка тревога. Единичната, която изпитах. Ах! Аз още мога да тичам: „Чакайте… Чакайте…“ Те ще се върнат обратно! Те ще се отдалечат, ще търсят другаде, а аз ще падна! Ще падна до прага на живота точно когато се разтваряха прегръдки, за да ме посрещнат!…

— Хей! Хей!

— Хей!

Те ме чуват. Аз се задъхвам, задъхвам се, но пак тичам. Тичам по посока на гласа: „Хей!“, съзирам Прево и падам.

— Ах! Като видях всички тия лампи!…

— Какви лампи?

Това е вярно, той е сам.

Тоя път не изпитвам никакво отчаяние, а само глух гняв.

— Ами вашето езеро?

— Колкото по се приближавах, то се отдалечаваше. Вървях към него половин час. След половин час беше все още много далеч. Но сега съм уверен, че това е езеро…

— Вие сте луд, съвсем луд. Ах! Защо направихте това… Защо?

Какво е направил? Защо го е направил? Иде ми да се разплача от възмущение, а не зная защо съм възмутен. И Прево, задъхан, ми обяснява:

— Тъй ми се искаше да намеря нещо за пиене… Устните ви са толкова побелели!

Ах! Гневът ми се стопява… Прокарвам ръка по челото си, като че се пробуждам, и усещам, че ми е тъжно. И кротко казвам:

— Видях, както виждам вас, видях ясно, без каквато и да е възможна грешка, три светлинки… Казвам ви, че ги видях, Прево!

Прево изпърво мълчи.

— Ех — признава той най-сетне, — тогава сме зле.

Земята бързо лъчеизпуска в тоя въздух без водни пари. Вече е твърде студено. Аз ставам и вървя. Но скоро ме обзема непосилно треперене. Кръвта ми, останала без влага, се движи много лошо и леден студ ме пронизва, който не е само студ от нощта. Челюстите ми тракат и цялото ми тяло подскача. Не мога вече да си служа с електрическата лампичка — дотолкова трепери ръката ми. Никога не съм бил много чувствителен към студ, а сега ще умра от студ — каква странна последица на жаждата!

Изпуснал съм някъде мушамата си, уморен да я нося в жегата. А вятърът постепенно става все по-лош. И аз откривам, че в пустинята няма никакъв заслон. Пустинята е гладка като мрамор. Денем тя не дава никакви сенки, нощем те оставя гол срещу вятъра. Ни едно дърво, ни един плет, ни един камък, който би ме подслонил. Вятърът ме напада като конница в открита местност. Въртя се на колело, за да избягам от него. Лягам, ставам. Легнал или прав, аз съм изложен на тоя леден камшик. Не мога да тичам, нямам вече сили, не мога да избягам от убийците и коленича пред сабята им, скрил глава в ръцете си.

Малко по-късно си давам сметка; ставам и тръгвам право пред себе си, все така треперещ! Къде съм? А! Току — що тръгнах, чух Прево! Неговият зов ме събуди…

Отивам към него, все така раздрусан от това треперене, от това хълцане на цялото тяло. И си казвам: „Това не е от студ. То е друго нещо. Това е краят.“ Останал съм вече съвсем без влага. Толкова много вървях завчера и вчера, когато обикалях сам.

Мъчно ми е да свърша от студ. Предпочитам своите вътрешни миражи. Оня кръст, арабите, лампите. Най-после това почваше да ме интересува. Не обичам да ме шиба камшик — като роб…

Ето че пак коленичих.

Ние носехме малка аптечка. Сто грама чист етер, сто грама спирт 90% и шишенце йод. Опитвам се да изпия две — три глътки етер. Също като че гълтам ножове. После малко спирт, ала той ми свива гърлото.

Издълбавам яма в пясъка, лягам в нея и се покривам с пясък. Само лицето ми се показва отгоре. Прево намира няколко клончета и запалва огън, но пламъците скоро изгасват. Прево не ще да се зарови в пясъка. Предпочита да тропа с нозе. Той греши.

Гърлото ми е все така свито, това е лош признак, ала все пак се усещам по-добре. Усещам се спокоен. Усещам се спокоен — оставил всяка надежда зад себе си. Против волята си пътувам, свързан от търговци на роби, върху палубата на моя кораб, легнал под звездите. Но може би не съм толкова злочест…

Щом не мърдам, не усещам студ. И тогава забравям тялото си, заспало под пясъка. Няма да мърдам и няма вече да страдам. А пък и в действителност човек не страда много… Зад всички тия мъки е оркестрацията на умората и безпаметството. И всичко се превръща в книга с картини, във вълшебна, малко жестока приказка… Току — що вятърът ме гонеше подобно дивеч и за да се отърва от него, въртях се на колело като животно. Сетне мъчно дишах: едно коляно натискаше гърдите ми. Едно коляно. И аз се бъхтех срещу тежестта на ангела. Никога не съм бил сам в пустинята. Сега, когато не вярвам вече на всичко, което ме заобикаля, съсредоточавам се в себе си, притварям очи и не мърдам ресници. Пороят от видения ме отнася — аз чувствувам това — към един спокоен сън: реките се успокояват в гъстотата на морето.

Сбогом на всички, които обичах. Не съм аз виновен, че човешкото тяло не може да изтрае три дни без вода. Не вярвах, че дотолкова съм зависел от кладенците. Не подозирах, че толкова кратка е моята самостоятелност. Смятат, че човекът може да върви право пред себе си. Смятат, че човекът е свободен… Не виждат въжето, което го държи вързан за кладенеца, държи го вързан като пъпната връв за корема на земята. Направи ли крачка повече — умира.

С изключение на вашето страдание аз не жаля за нищо. В края на краищата моят дял беше добрият дял. Ако се върна в живота, ще почна пак същото. Мене ми е потребно да живея. В градовете няма вече човешки живот.

Не е въпрос тук за въздухоплаване. Самолетът не е цел, той е средство. Човек не излага живота си заради самолета. Също така селянинът не оре заради плуга си. Но чрез самолета човек напуска градовете и техните счетоводства и се възвръща към истината на селянина.

Работиш човешка работа и имаш човешки грижи. Във връзка си с вятъра, със звездите, с нощта, с пясъка, с морето. Искаш да надхитриш природните сили. Очакваш зората, както градинарят очаква пролетта. Очакваш приземяването като обетована земя и търсиш своята истина между звездите.

Няма да се окайвам. От три дни вървях, бях жаден, взирах се за дири по пясъка, влагах надеждата си в росата. Исках да се присъединя съм съществата от моята порода, за които бях забравил къде точно живеят на земята. Тия неща са грижи за живите хора. Не мога да не сметна, че те са по-важни, отколкото изборът вечер на някое нощно заведение.

Не проумявам вече тия човешки множества в извънградските влакове, тия хора, които мислят, че са хора, но които всъщност поради някакъв гнет, който те не чувствуват, са се ограничили като мравките да бъдат само това, за което ги използуват. С какво запълват, когато са свободни, незначителните си, безсмислени неделни дни?

Веднъж в Русия чух Моцарт, изпълняван в една фабрика. Писах за това. Получих двеста оскърбителни писма. Не се сърдя на ония, които предпочитат мученето. Те нямат понятие от друга песен. Сърдя се на съдържателя на заведенията за мучене. Не обичам да се похабяват хората.

Аз съм щастлив от своя занаят. Чувствувам летището така, както селянинът нивата си. В извънградските влакове чувствувам агонията си съвсем иначе — не както тук! Тук в края на краищата — какъв блясък!…

Не съжалявам за нищо. Играх, загубих. Това е в реда на занаята ми. Ала все пак дишах морския вятър.

Който веднъж е вкусил тая храна — не може да я забрави. Не е ли така, другари? И не е въпросът да живееш опасен живот. Тая формула е много превзета. Бикоборците почти никак не ми харесват. Но опасността обичам аз. Аз знам какво обичам. То е — животът.

Струва ми се, че небето почва да побелява? Изваждам едната си ръка от пясъка. Наблизо е постлано едно платно, пипам го, но то е сухо. Да почакаме още. Росата пада призори. Ала зората се явява, без да намокри платната. Тогава моите размисли се замъгляват и аз се чувам, като си говоря сам:

— Има едно изсушено сърце… едно изсушено сърце… едно изсушено сърце, което съвсем не може да роди сълзи!…

— Да вървим, Прево! Гърлата ни не са се още запушили: трябва да вървим.