Антоан дьо Сент-Екзюпери
Земя на хората (16)

6.

— Скрий ме в някой самолет за Маракеш.

Всяка вечер в Жюби тоя мавритански роб ми отправяше своята къса молба. Сетне, след като се насилваше да продължава живота си, сядаше с кръстосани нозе и ми приготвяше чая. Сега вече той бе спокоен до следния ден, тъй като се бе доверил на единствения според него лекар, който би могъл да го излекува, след като се бе помолил на единствения бог, който би могъл да го спаси. Наведен над котлето, той отсега преживяваше простите видения на своя живот: черната земя на Маракеш, нейните розови къщи, най-скромните блага, от които бе лишен. Той не ми се сърдеше за мълчанието, нито че аз се бавех да му възвърна живота: за него аз не бях човек, подобен нему, а някаква сила, която може да се постави в ход, нещо като попътен вятър, който някой ден ще задуха над неговата съдба.

Всъщност обикновен пилот, началник за няколко месеца само на летището в Кап Жюби — една барака, прилепена до испанското укрепление, и в тая барака: леген, стомна солена вода и много късо легло, — аз не можех като него да се заблуждавам в размера на моята власт.

— Стари Барк, ще видим тая работа…

Всички роби се наричат Барк; така и той се наричаше Барк. Въпреки четирите години робство той още не бе се примирил с положението си: спомняше си, че е бил цар.

— Барк, какво правеше ти в Маракеш?

В Маракеш, дето жена му и трите му деца навярно още живееха, той имаше чудесен занаят.

— Аз бях водач на стада и се наричах Мохамед!

Местните големци го викаха?

— Имах говеда за продан, Мохамед. Иди да ги докараш от планината.

Или пък:

— Имам хиляди овце в полето, закарай ги горе към пасищата.

И въоръжен с маслинен жезъл, Барк направляваше тяхното преселение. Единствено отговорен за цял народ от овце, забавяйки най-бързите от тях заради агнетата, които наближаваше да се раждат, и гонейки мързеливите, той вървеше облечен в доверието и подчинението на всички. Единствен той знаеше към кои обетовани земи щяха да възлязат, единствен той умееше да чете своя път по звездите и натежнял от тая наука, която овцете не разбират, той сам, по свое разбиране, решаваше кога трябва да почине стадото и кога да бъде напоено то. А нощем, изправен сред съня на стадото, преизпълнен от нежност към тия незнаещи, слаби същества и потънал до колене във вълна, Барк, лекар, пророк и цар, се молеше за своя народ.

Един ден арабите му казаха:

— Ела с нас да търсим говеда на юг.

Накараха го да върви дълго и след три дни, когато бяха навлезли в каменист планински път до границите на размирните области, сложиха просто ръка на рамото му, кръстиха го Барк и го продадоха.

Аз познавах и други роби. Всеки ден ходех под техните шатри да пия чай. Легнал там с боси нозе върху килим от дебела вълна, който е богатството на пустинния скитник и върху който той установява за няколко часа жилището си, аз с наслаждение преживявах наново пътешествието си през този ден. В пустинята човек чувствува вървежа на времето. Под изгарящото слънце отиваш към вечерта, към тоя свеж ветрец, който ще окъпе тялото и ще измие потта. Под изгарящото слънце животни и хора отиват към този велик водопой също тъй уверено, както към смъртта. Така безделието никога не е напусто. И целият ден изглежда хубав като пътищата, които водят към морето.

Аз познавах тия роби. Те влизат в шатрата, когато главатарят извади от сандъка със съкровища мангала, котлето и чашите, извади от тоя тежък сандък с безсмислени предмети: катинари без ключове, вази за цветя без цветя, огледала, които струват петак, стари оръжия, и които, наредени така сред пясъка, напомнят отломки от корабокрушение.

Тогава робът, безмълвен, слага в мангала сухи клончета, духа върху въглените, напълва котлето и за тая дребна работа употребява усилия, които биха изкоренили цял кедър. Той е кротък. Той е увлечен от играта: да приготвя чая, да се грижи за камилите, да се храни. Под дневния зной да върви към нощта, под мраза на голите звезди да желае дневния зной. Колко щастливи са северните страни, за които годишните времена създават лете — снежна приказка, зиме — слънчева приказка, колко са печални тропиците, дето през време на суша нищо не се изменя много, но щастлива е също така и тая Сахара, дето нощта и денят уравновесяват тъй просто хората, сега с една надежда, после — с друга.

Понякога черният роб, свит пред вратата, се наслаждава на вечерния ветрец. В това тяло, натежняло от робство, спомените не се възвръщат. Той едва си спомня часа на отвличането, ударите, виковете, въздишките, човешките ръце, които са го хвърлили в сегашната нощ. От тоя час нататък той потъва в един странен сън, лишен като слепец от своите бавни сенегалски реки или от белите градове на Южно Мароко, лишен като глухия от гласовете, с които е свикнал. Той не е нещастен, тоя черен роб — той е осакатен. Веднъж попаднал в кръга на скитническите племена, свързан до живот с техните преселения и със следите, очертани от тях из пустинята, какво може да запази той отсега нататък в паметта си от своето минало, от домашния кът, от жена и деца, които за него са вече толкова мъртви, колкото и мъртъвците?

Хора, които са живели дълго с някоя голяма любов, а после са били лишени от нея, се уморяват понякога от своето самотно благородство. Те се приспособяват скромно към живота и си създават щастие от една посредствена любов. Сладостно им се струва това само отричане, това послушание, това влизане в покоя на нещата. Робът си създава гордост от огнището на господаря.

— На, вземи — казва понякога главатарят на пленника.

Това е часът, когато господарят проявява доброта към роба поради почивката от уморите, от жегите, поради това влизане заедно — той и робът — в хладината. И той му подава чаша чай. А пленникът, преизпълнен с признателност, би целунал заради тази чаша коленете на господаря. Робът никога не носи вериги. Колко малко му са потребни те! Колко е верен той! Колко мъдро отрича сам в себе си черния цар, който е бил някога: сега той е само щастлив роб.

Ала един ден него ще го освободят. Когато бъде много стар и не ще струва вече колкото храната или облеклото си, тогава му дават тая неограничена свобода. Три дни, всеки ден все по-слаб и по-слаб, той напразно ще се предлага от шатра на шатра и все така послушно, в края на третия ден, ще легне на пясъка.

Виждах ги в Жюби да умират така голи. Маврите, близо до тях, гледаха без жестокост тяхната дълга агония, а мавританските деца играеха близо до тъмния труп и всяка заран, като на игра, тичаха, без обаче да се смеят, да видят дали мърда още. Това беше в реда на нещата. Сякаш някой му бе казал: „Ти много работиш, имаш право на сън, иди сега да спиш.“

А той, все така изпънат, не чувствуваше несправедливостта — единственото нещо, което измъчва, а глад, който предизвиква само виене на свят. Полека — лека той се смесваше със земята. Изсушен от слънцето и приет от земята. Тридесет години труд, а после това право на сън и на приобщаване със земята.

Първия, когото срещнах, не го чух да стене, но той нямаше срещу кого да стене. Аз долавях в него нещо като тъмно примирение, както и загубения планинец, който с изчерпани сили ляга в снега и се обвива в сънищата си и в снега. Не беше неговото страдание, което ме измъчи. Аз почти не смятах, че той страда. Но със смъртта на човека умира цял един непознат свят и аз се питах какви образи угасваха в него. Какви сенегалски плантации, какви бели градове в Южно Мароко потъваха постепенно в забрава. Не можех да проумея дали в тая черна маса не угасват само простите бедняшки грижи: чаят, който трябва да приготви, добитъкът, който трябва да заведе на кладенеца… дали заспиваше една душа на роб, или пък, възкръснал от едно възвръщане на спомените, умираше в своето величие човекът. Коравата кост на черепа ми напомняше стар ковчег за съкровища. Не знаех какви цветни коприни, какви празнични картини, какви следи — толкова остарели вече, толкова безполезни тук, в тая пустиня, са избягали от корабокрушение. Тоя ковчег беше тук, заключен и тежък. Не знаех каква част от света се рушеше в човека през време на величествения му сън в тия последни дни; какво се рушеше в това съзнание и в тая плът, които постепенно се превръщаха отново в мрак и корен в земята.

— Аз бях водач на стада и се наричах Мохамед…

Барк, черен роб, беше първият от ония, които видях да се съпротивяват. Работата не беше в това, че маврите са насилили свободата му, че в един само ден го бяха оголили повече, отколкото новородено дете. Има божии бури, които в един само час опустошават така нивята на човека. Ала маврите заплашваха повече неговата личност, отколкото имотите му. Но Барк не се отричаше от себе си тогава, когато толкова други пленници се предаваха и оставяха да умре в тях бедният водач на говеда, който се бъхти цяла година, за да припечели хляба си!

Барк не се настани удобно в робството, както някой уморен от очакване се нагласява в едно посредствено щастие. Той не искаше да си създаде робски радости от добрините на господаря на робите. Той пазеше в гърдите си къщата на оня отсъствуващ Мохамед, в която тоя Мохамед беше живял. Тая къща, която тъгува, че е празна, но в която никой друг не ще живее. Барк приличаше на оня побелял пазач, който умира от вярност сред тревите на алеите и тъгата на мълчанието.

Той не казваше: „Аз съм Мохамед Бен Лаусен“, а само: „Аз се казвам Мохамед“, мечтаейки за деня, когато тази забравена личност ще възкръсне и благодарение на собственото си възкресение ще прогони външния вид на роба. Понякога, в нощното мълчание, всичките негови спомени се възвръщаха така цялостни като песен от детинство.

— Посред нощ — разправяше ни нашият мавритански преводач, — посред нощ той приказва за Маракеш и плака.

Никой не може да се отърве сред самотията от такива спомени. Без предупреждение другият се пробуждаше в него, вмъкваше се в неговото тяло, търсеше до себе си жената в тая пустиня, дето никоя жена никога не бе се доближила до Барк, слушаше как пее водата на изворите тук, дето никакъв извор никога не е текъл. И затворил очи, Барк мислеше, че живее в бяла къща, кацнала всяка нощ под същата звезда, тук, дето хората живеят в шатри и вървят по посока на вятъра. Отрупан с тия предишни нежности, оживели сега тайнствено, като че техният полюс беше наблизо, Барк идваше при мене. Той искаше да ми каже, че е готов, че всичката му нежност е готова и че за да я раздаде, трябва само да отиде у дома си, а за това е достатъчен само един знак от мене. И Барк се усмихваше, обяснявайки ми хитрината, за която аз сигурно никак не съм се досетил:

— Утре минава пощата. Ще ме скриеш в самолета за Агадир…

— Клети стари Барк!

Защото, живеейки сред размирни туземци, как бихме му помогнали ние да избяга? Още на следния ден маврите биха отмъстили за тая кражба и оскърбление и един бог знае само с какво клане. Бях се опитвал да го откупя, подпомогнат от механиците на летището — Лоберг, Маршал и Абграл: но маврите не срещат всеки ден европейци, които искат да купят някой роб. И злоупотребяват с това.

— Двадесет хиляди франка.

— Подиграваш ли се с нас?

— Погледни какви яки ръце има… И цели месеци минаха така.

Най-сетне маврите намалиха цената и подпомогнат от приятели във Франция, на които бях писал, успях да откупя стария Барк. То бяха дълги преговори. Траяха цели осем дни. Насядали в кръг върху пясъка, петнадесет маври и аз, водехме преговори. Един приятел на собственика, който беше и мой приятел — Зин Ул Ратари, истински разбойник, ми помагаше тайно.

— Продай го! Ти все едно ще го загубиш — думаше той на собственика по мой съвет. — Той е болен. Болката отначало не личи, но тя е вътре в него. Дохожда ден и болният изведнъж се подува. Продай го по-скоро на французина.

Бях обещал възнаграждение на друг един разбойник — Раджи, ако ми помогне да сключа покупката, и. Раджи съблазняваше собственика:

— С парите ще си купиш камили, пушки и куршуми. Тогава ще можеш да тръгнеш о въстаниците и да се биеш с французите. И ще доведеш от Агадир трима — четирима съвсем млади роби. Свърши с тоя старец.

И аз купих Барк.

Цели шест дни го държах заключен в нашата барака, защото ако преди пристигането на самолета би скитал наоколо, маврите отново биха го хванали и биха го продали някъде по-надалеч.

Ала аз ще го освободя от неговото състояние на роб. То беше една чудесна церемония. Дойдоха духовният глава на племето, досегашният собственик Ибрахим и местният главатар на Жюби. Тия трима разбойници, които на двадесетина метра от стената на укреплението на драго сърце биха му строшили главата, и то само за да ми изиграят номер, сега прегърнаха Барк горещо и подписаха един официален документ.

— Сега вече ти си наш син.

Според закона той беше също така и мой син. И Барк прегърна всичките си бащи.

Той живя в нашата барака в спокойно пленничество до часа на тръгването. Караше ни по двайсетина пъти на ден да му описваме лесното пътуване: той ще слезе от самолета в Агадир и там, на летището, ще му предадат един автобусен билет за Маракеш. Барк си даваше вид на свободен човек, както детето играе на изследовател: това встъпване в живота, тоя автобус, тия тълпи, тия градове, които ще види отново…

Лоберг, изпратен от Маршал и Абграл, дойде при мене. Заминавайки, Барк не биваше да умре от глад. Те му дадоха хиляда франка за него; така Барк ще можа да си търси работа.

И аз помислих за ония възрастни госпожи, които се занимават с благотворителност и които, давайки двадесет франка, изискват признателност. Лоберг, Маршал и Абграл, механици на самолет, като даваха хиляда франка, не се занимаваха с благотворителност и още по-малко изискваха признателност. Те не вършеха това и от милосърдие, както ония възрастни госпожи, които мечтаят за щастие. А просто участвуваха в това — да се възвърне на един човек неговото човешко достойнство. И те като мене знаеха много добре, че щом мине опиянението от възвръщането, първата вярна приятелка, която ще навести Барк, ще бъде немотията и че преди да изминат и три месеца, той ще се бъхти някъде по железопътните линии да вади траверси. Тогава той ще бъде по-малко щастлив, отколкото тук в пустинята — при нас. Но той имаше право да се чувствува такъв, какъвто си е, между своите.

— Хайде, стари Барк, върви и бъди човек.

Самолетът трептеше, готов да тръгне. Барк се беше наклонил за последен път над безкрайната безутешност на Кап Жюби. Пред самолета двеста души маври се бяха събрали, за да видят как изглежда един роб пред портите на живота. В случай на повреда малко по-надалеч — щяха отново да искат откуп.

И ние махахме с ръка за сбогом на нашия новороден петдесетгодишен младенец, малко смутени, че го хвърляме в неизвестността на света:

— Сбогом, Барк!

— Не.

— Как не?

— Не. Аз съм Мохамед Бен Лаусен.

За последен път получихме известие за него от арабина Абдала, който по наше настояване придружи Барк до Агадир.

Автобусът тръгваше едва вечерта и Барк имаше на разположение целия ден. Още от самото начало той толкова дълго скита из малкия град, без да продума, че Абдала долови неговото неспокойствие и се завълнува.

— Какво ти е?

— Нищо…

Барк, усетил се добре в тоя внезапен отпуск, още не можеше да почувствува своето възкресение. Той изпитваше наистина някакво глухо щастие, но освен това щастие нямаше друга разлика между вчерашния и днешния Барк. И все пак отсега нататък той щеше да има наравно с другите хора дял от това слънце, както и правото да седне тук, в беседката на арабското кафене. И той седна там. Поръча чай за Абдала и за себе си.

Това беше първият му господарски жест; той мислеше, че неговата власт трябва да го преобрази. Ала прислужникът му наля чая, без да се изненада, като че това беше нещо обикновено. Той не разбра, че наливайки му чая, чествуваше с това един свободен човек.

— Да идем другаде — каза Барк.

Те се изкачиха към Казба, най-високото място на Агадир.

Малките берберийски танцувачки отидоха при тях. Те бяха толкова опитомени, кротки; Барк помисли, че ще се възроди: те именно, без сами да знаят, го посрещаха в живота. Хващайки го за ръка, те любезно му предлагаха чай, но така, както биха предложили на всеки друг. Барк им разказа за своето възкресение. Те се изсмяха тихичко. Бяха доволни заради него, понеже той беше доволен. За да ги смае, той добави:

— Аз съм Мохамед Бен Лаусен.

Но това почти не ги учуди. Всички имат имена и мнозина от тях се връщат толкова отдалеч…

Той отново замъкна Абдала към града. Скиташе пред европейските дюкянчета, гледаше морето, мислеше, че ще може да върви, където си ще, все едно в каква посока, тъй като беше вече свободен… Но тази свобода му се стори горчива: тя най-много му показваше до каква степен липсваше връзката между него и света.

След това мина едно дете и Барк нежно го помилва по бузата. Детето се усмихна. То не беше някой господарски син, когото галят. Беше слабо дете, което Барк помилва. И което се усмихваше. Това дете събуди Барк и Барк се почувствува малко по-значителен на земята от това, че едно слабо дете му дължеше една усмивка. Той почваше да долавя нещо и вървеше вече с големи крачки.

— Какво търсиш, Барк? — питаше Абдала.

— Нищо — отговаряше Барк.

Но когато се сблъска при завоя на една улица с група деца, които играеха, той се спря. Тук беше. Той ги погледна мълчаливо. После отиде до европейските дюкянчета и се върна, отрупан с подаръци. Абдала се ядосваше:

— Глупако, пази си парите!

Но Барк не слушаше вече. Сериозен, той правеше знаци на всяко едно от децата. И малките ръчички се протягаха към играчките, гривните, сърмените чехлички. И всяко дете, щом вземеше в ръце съкровището си, побягваше като диво.

Другите деца от Агадир, като научиха новината, дотърчаха при него: Барк ги обу със сърмени чехлички. И от околностите на Агадир други деца, до които бе стигнал тоя слух, възлязоха с викове към тоя черен бог и като го дърпаха за старите му робски дрехи, искаха да даде и на тях дължимото. Барк се разсипваше.

Абдала смяташе, че той е „луд от радост“. Но аз мисля, че това, което Барк вършеше, съвсем не беше желание да сподели една много пълна радост.

Тъй като беше свободен, той притежаваше съществените блага — правото да накара да го обичат, да върви на север или на юг и да си изкарва хляба с труд. За какво му са тия пари… Той изпитваше, както се изпитва силен глад, потребността да бъде човек между хората, свързан с хората. Танцувачките от Агадир бяха мили към стария Барк, но той се раздели от тях лесно, както беше дошъл: те нямаха нужда от него. Прислужникът от арабското кафене, минувачите из улиците, всички уважаваха в него свободния човек, но никой не бе показал, че има нужда от него. Той беше свободен, но така безпределно свободен, че почти не усещаше да тежи върху земята. Липсваше му тежестта на човешките отношения, която спъва вървежа, липсваха му сълзите, сбогуванията, укорите, радостите, всичко, което човек гали или къса всеки път, когато предприема нещо, всички тия хиляди връзки, които го свързват с другите и го правят да тежи. Но върху Барк тежаха вече хиляди надежди…

И царството на Барк започваше с блясъка на залеза над Агадир, в тая свежест, която толкова дълго време беше за него единствената чакана радост, единственото убежище. И тъй като часът на тръгването наближаваше, Барк вървеше напред, потънал в тоя прилив от деца, както някога сред своите овце, чертаейки своята първа бразда в света. Утре той щеше да се върне отново в немотията на своите близки, отговорен за повече съществувания, отколкото старите му ръце биха могли да изхранят, но той вече тежеше със своето истинско тегло. Като небесен пратеник, твърде лек, за да живее живота на хората, но който се е изхитрил и е зашил олово в пояса си, Барк мъчно пристъпяше, теглен към земята от хиляди деца, които толкова се нуждаеха от сърмени чехлички.