Антоан дьо Сент-Екзюпери
Земя на хората (13)

3.

Разположен на границата на неподчинените области, Порт-Етиен не е град. Там има едно укрепление, един хангар и една дървена барака за нашите екипажи. Наоколо е такава пълна пустиня, че въпреки слабите си военни сили Порт-Етиен е почти непобедим. За да бъде нападнат, трябва да се премине такъв пояс от пясък и огън, че туземните отряди не могат да стигнат дотам освен с крайни усилия, след като свършат запасите си от вода. Все пак, откак се помни, винаги някъде на север има някой размирен туземен отряд, запътен към Порт-Етиен. И когато капитанът — началството, дохожда на чаша чай при нас, той ни посочва пътя му по картата си, както се разказва приказката за някоя хубава принцеса. Но тоя отряд не пристига никога, пресушен като река от самия пясък, и ние го наричаме призрачен отряд.

Гранатите и патроните, които управлението ни разпределя вечерно време, спят в сандъците до леглата ни. И покровителствувани преди всичко от нашата нищета, ние нямахме никакъв друг неприятел, с който да се борим, освен мълчанието. А Люка, началникът на летището, денем и нощем навива грамофона, който — толкова далеч от живота, ни говори на един полузабравен език и събужда някаква безпричинна тъга, която странно прилича на жажда.

Тая вечер вечеряхме в укреплението и капитанът — началството, ни показа своята градина, от която останахме възхитени. Действително той беше получил от Франция три сандъка, пълни с истинска пръст, които е трябвало да преминат четири хиляди километра, за да пристигнат. Поникнали са три зелени листа и ние ги галим с пръсти като някакви скъпоценности. Когато говори за тях, капитанът казва: „Това е моят парк.“ А когато духа пясъчният вятър, който изсушава всичко, свалят парка в зимника.

Живеем на един километър от укреплението и след вечерята се връщаме в къщи при лунно осветление. Под луната пясъкът изглежда розов. Ала един вик на часовоя възкресява в света патетичното. Това е цяла Сахара, която се плаши от нашите сенки и която ни пита, тъй като един размирен туземен отряд е в поход.

Всички гласове на пустинята кънтят в зова на часовоя. Пустинята не е вече празна къща: един мавритански керван намагнитва нощта.

Ние бихме могли да се смятаме в безопасност. И все пак! Болест, злополуки, туземни отряди — колко заплахи са в ход. На земята човек е прицел за скрити стрелци. И сенегалският часовой като някой пророк ни припомня това.

Отговаряме: „Французи!“, минаваме пред черния ангел. И си отдъхваме.

Какво благородство вдъхва тая заплаха… О, тя е толкова още далеч, толкова не бърза, тъй приглушена от толкова пясъци, но светът не е вече същият. Пустинята наново става царствено богата. Един туземен отряд, който върви някъде, който никога няма да пристигне, я прави божествена.

Сега е единадесет часът вечерта. Люка се връща от радио поста и ми съобщава, че среднощ пристига самолет от Дакар. Всичко е в реда на борда. В дванадесет и десет през нощта пощата ще бъде прехвърлена на моя самолет и аз ще отлетя на север. Пред едно нащърбено огледало аз се бръсна внимателно. От време на време, с кърпа около шията, отивам до вратата и поглеждам голия пясък: времето е хубаво, но вятърът затихва… Връщам се отново пред огледалото. Мисля. Когато един постоянен вятър отслабне, понякога разбърква цялото небе. Сега вече се нагласявам: със запасните лампи на пояса, с висотомера, с моливи. Отивам при Нери, който ще бъде моят радист. Той също се бръсне. Питам го:

— Как е?

— Засега добре. При полет тая предварителна операция е най-леката. Но дочувам някакво драскане — едно водно конче се удря в лампата ми. Без да зная защо, това пробожда сърцето ми.

Излизам пак и гледам: всичко е чисто. Един стръмен бряг, който огражда мястото, се очертава рязко в небето, като че е ден. В пустинята цари дълбоко мълчание, както в подредена къща. Но ето че една зелена пеперуда и две водни кончета се блъскат в лампата ми. И отново изпитвам някакво глухо чувство, може би радост, може би боязън, още твърде смътно, което едва — едва се обажда, но което иде от дълбините на съществото ми. Някой ми говори от много далеч. Не е ли това инстинкт? Пак излизам: вятърът съвсем е затихнал… Все още е свежо. Но аз получих вече предупреждение. Долавям, мисля, че долавям това, което чакам: дали съм прав? Нито небето, нито пясъкът са ми дали някакъв знак, но две водни кончета и една зелена пеперуда ми се обадиха.

Изкачвам се на една дюна и сядам с лице към изток. Ако съм прав — „то“ не ще се забави дълго. Какво биха търсили иначе тук тия водни кончета, на стотици километри от оазисите в дълбочината на пустинята? Малки остатъци, изхвърлени по плажовете, показват, че в морето върлува циклон. Така тия насекоми ми показват, че иде пясъчна буря, буря на изток, която е опустошила далечните палмови горички с техните зелени пеперуди. Пяната на тая буря вече ме досегна. И тържествено, защото е доказателство, и тържествено, защото е тежка заплаха, и тържествено, защото съдържа буря, източният вятър се появява. Неговата въздишка едва сега ме досяга. Аз съм крайният бряг, близнат от вълната. На двадесет метра зад мен нито едно платно не помръдва. Неговата горещина ме облъхна веднъж, само веднъж с милувка, като че мъртва. Но през следните секунди аз зная, че Сахара поема вече дъха си и ще изпусне втората си въздишка. И че преди да изтекат три минути, газоотводната тръба на нашия хангар ще се размърда. И че преди да минат десет минути, пясъкът ще изпълни небето. И ей сега ние ще отлетим сред тоя огън, сред възвръщането на пустинните пламъци.

Но не това ме вълнува. Това, което ме изпълва с варварска радост, е, че разбрах с полудуми един таен език, че като първобитен човек, който долавя цялото бъдеще по неясните шумове, аз подуших една диря, че прочетох тоя гняв по удара на крилете на едно водно конче.