Антоан дьо Сент-Екзюпери
Земя на хората (26)

2.

Разговаряхме, когато телефонът иззвъня. Почна дълъг разговор: отнасяше се за едно местно нападение, за което комунистическата партия съобщаваше заповедта — едно безразсъдно и отчаяно нападение, което трябваше да завземе в тая работническа окрайнина няколко къщи, превърнати в циментови укрепления. Капитанът сви рамене и се върна при нас: „Първите измежду нас — каза той, — които се покажат…“, след това тикна две чаши коняк към един сержант, който беше при нас, и към мене.

— Ти пръв ще излезеш, заедно с мене — каза той на сержанта. — Пий и върви да спиш.

Сержантът отиде да спи. Събрани около тая маса, ние сме десетина души, които трябва да бдят. В тая добре защитена стая, дето не се процежда никаква светлина, светлината е толкова остра, че аз замижавам. Преди пет минути надзърнах през една бойница. Подигайки парцала, който прикриваше отвора, съзрях, потънали в лунните лъчи, които лееха подземна светлина, развалините на къщи с привидения. Когато спуснах парцала, стори ми се, че изтривам лунния лъч като протекло дървено масло. И досега ми е пред очите картината на синьо-зеленикавите укрепления.

Несъмнено тия войници не ще се върнат вече, но те мълчат от стеснение. Това нападение е заповядано. Черпи се от един човешки запас. Черпи се от един хамбар с жито. Хвърлят се шепа зърна за посев.

И ние пием коняка си. От дясната ми страна играят партия шах. От лявата други се шегуват. Къде съм аз? Един полупиян човек влиза. Той глади четинестата си брада и върти към нас разнежени очи. Погледът му се плъзва върху коняка, извръща се, насочва се отново към коняка, спира умоляващ върху капитана. Капитанът тихичко се смее. Обзет от надежда, човекът също се смее. Лек смях обхваща и останалите. Капитанът премества шишето, в погледа на човека пробягва отчаяние и така се разиграва една детинска игра, нещо като мълчалив балет, който през гъстия цигарен дим, през умората на безсънната нощ и образа на близкото нападение става сякаш насън.

И ние играем, затворени на топло в дъното на нашия кораб, докато навън експлозиите се удвояват, прилични на удари от морски вълни.

Тия хора ей сега ще се изтръгнат от тяхната пот, от техния алкохол, от мръсотията, в която са чакали — и ще потънат в разлагащите води на бойната нощ. Чувствувам, че са съвсем близо до часа, който ще ги пречисти. Но те още танцуват, докато могат, балета на пияницата и на шишето. Те ще продължават, докато могат, играта на шах. Докато могат, продължават живота. Ала върху лавицата се мъдри един будилник и те са го нагласили да звъни. И той ще иззвъни. Тогава тия хора ще се изправят, ще се стегнат, ще закопчеят коланите. Капитанът ще откачи револвера си. Тогава пияницата ще изтрезнее. Тогава всички, без да бързат, ще поемат през коридора, който възлиза леко наклонен до един правоъгълник, син от лунния зрак. Те ще кажат нещо просто, например: „Мръсно нападение…“ или: „Студено е!“ И след това ще потънат…

Когато удари часът, аз присъствувах при събуждането на сержанта. Той спеше на железен креват в развалините на една изба. И аз го гледах как спи. Струваше ми се, че зная вкуса на този неизмъчван, толкова щастлив сън. Напомняше ми онова първо пътуване за Либия, през което Прево и аз, останали без вода и обречени, можахме, преди още да сме изпитали голяма жажда, да поспим веднъж, само веднъж, цели два часа. Заспивайки, аз имах чувството, че разполагам с удивителна сила: силата да отрека съществуващия свят. Собственик на едно тяло, което още ме оставяше на мира, щом захлупех лицето си в ръце, нищо вече не отличаваше тази моя нощ от една щастлива нощ.

Така сержантът спеше, свит на кълбо, неприличащ на човек, и когато тия, които дойдоха да го събудят, запалиха свещ и я сложиха в устата на едно шише, отначало не съзирах нищо, което да мърда в тая безформена купчина, освен грубите обуща. Грамадни, подковани обуща, обуща на надничар или пристанищен работник.

Тоя човек беше отрупан със сечива за работа, всичко по тялото му беше само сечива: патрондаши, револвери, кожени презрамки, колан. Той носеше самар, хамут, всички неща за впрягане на кон за тежка работа. В дъното на някоя изба в Мароко човек често вижда воденични камъни теглени от слепи коне. Тук под трепетната и червеникава светлина на свещта също така събуждаха един сляп кон, за да върти своя воденичен камък.

— Ставай, сержант!

Той се размърда бавно, показвайки още съненото си лице и бъбрейки нещо. Но после отново се обърна към стената, не желаейки да се събужда, потъвайки наново в дълбочината на съня, както в покоя на майчината утроба, както в някакви дълбоки води, хващайки се е ръце, които отваряше и затваряше за не зная какви черни водорасли. Трябваше да му разтворим пръстите. Седнахме на леглото му, един от нас прокара леко ръката си под врата му и като се усмихна, подигна тая тежка глава. И това беше също както в приятна топлота на обор, когато, конете кротко се галят по шиите. „Хе, другарю!“ Не съм виждал през живота си нищо по-нежно. Сержантът направи последно усилие, за да се възвърне в щастливите сънища, за да отрече нашия свят от динамит, изтощение и ледена нощ, но беше твърде късно. Нещо се налагаше, нещо, което идеше отвън. Така неделен ден училищният звънец събужда бавно наказаното дете. То е забравило чина, черната дъска и домашната работа, наложена за наказание. Напразно е сънувало, че играе в полето. Звънецът продължава да звъни и го връща неумолимо към несправедливостта на хората. Като това дете, сержантът малко по малко съживяваше изчерпаното си от умора тяло, това тяло, което той не желаеше и което в студа на пробуждането щеше да узнае след малко неприятните болки в ставите, след това тежестта на хамута, след това тежкия път и смъртта. Не толкова смъртта, колкото тая лепкава кръв, в която човек потапя ръцете си, за да се подигне, това мъчно дишане, тоя мраз наоколо; не толкова смъртта, колкото неудобството да умираш. И като го гледах, аз мислех за отчаянието на собственото ми пробуждане, за онова обсебване отново от бремето на жаждата, на слънцето, на пясъка, за онова обсебване отново от бремето на живота, оня сън, който не човек избира.

Но ето че той вече се е изправил и ни гледа право в очите:

— Време ли е?

Сега се появява човекът. Сега вече той се изплъзва от предвижданията на логиката: сержантът се усмихваше! Но какво е това изкушение? Спомням си една нощ в Париж, дето Мермоз и аз, празнувайки с неколцина приятели не помня каква годишнина, се намерихме призори пред един бар, отвратени, че толкова сме приказвали, че толкова много сме пили, че така безполезно се бяхме изморили. Но виждайки небето, което побеляваше, Мермоз изведнъж ми стисна ръката тъй силно, че усетих ноктите му.

— Видиш ли, по това време в Дакар…

По това време механиците търкат очите си и дръпват покривките от перките, по това време пилотът преглежда метеорологическите сведения, по това време земята е населена само с другари. Небето вече се обагряше, готвеше се един празник, но за другите, постилаха вече покривката за празненство, на което ние не ще бъдем поканени. Други ще вървят по късмета си…

— А тук каква мръсотия… — завърши Мермоз. А ти, сержант, на каква гощавка беше поканен ти, за която струваше да се умре?

Ти вече ми се беше доверил. Беше ми разказал своята повест: дребен счетоводител нейде из Барселона, ти редеше по-рано цифрите, без много да те занимават различните политически групи в отечеството ти. Но един твой другар се записа боец, след това друг, после трети и ти сам, изненадан от това, претърпя странна промяна: твоите занимания започнаха да ти се струват все по-нищожни. Твоите удоволствия, твоите грижи, твоите малки удобства, това бяха вече неща от друга епоха. Там не съществуваше важното. Най-сетне дойде новината за смъртта на един от вас, убит към Малага. Не беше обаче въпрос да отмъстиш за един приятел. Също така и политиката не бе те дълбоко смущавала. И все пак тая новина мина над вас, над вашите ограничени съдби като пристъп на морски вятър. Един другар те беше погледнал тая сутрин:

— Ще вървим ли?

— Ще вървим.

И, вие „тръгнахте“.

Идат ми наум някои образи, за да си обясня тая истина, която ти не можа да превърнеш в думи, но очевидността на която те е направлявала. Когато прелитат дивите патици, те предизвикват любопитни приливи в областите, над които летят. Питомните патици, като че привлечени от голямото триъгълно ято, което лети, се помамват към един необикновен полет. Дивият зов събужда не знам какви остатъци от дивото в тях. И ето че патиците от чифлика се преобразяват за една минута в прелетни птици. Ето че в тая малка твърда глава, дето се мяркат само скромните образи на блато, на червеи, на кокошарник — се разгъват земните пространства, дъхът на широкия вятър и географията на моретата. Животното не знае, че неговият мозък е достатъчно обширен, за да побере толкова чудеса, и ето го, че пляска криле, не ще жито, не ще червеи, а иска да стане дива патица.

Ала най-много си спомнях за моите газели: аз развъждах газели в Жюби. Там всички развъждахме газели. Затваряхме ги в открито помещение, оградено с летви и мрежа, защото на газелите е потребна течащата вода на ветровете и никое животно не е нежно като тях. Пленени още съвсем малки, те все пак живеят и вземат храна от ръката ви. Оставят се да ги милвате и пъхат влажната си муцунка в свитата ви длан. Вие смятате, че те са опитомени вече. Смятате, че са запазени от непознатата тъга, която гаси безшумно живота на газелите и прави смъртта им най-нежна смърт… Ала дохожда ден, когато ги намирате, обърнати към пустинята, да бодат с малките си рогчета оградата. Те са вече намагнитени. Те не знаят, че бягат от вас. Изпиват млякото, което сте им занесли. Оставят се да ги милвате още, мушват още по-нежно муцунката си в дланта ви… Но щом ги оставите, виждате, че след като попрепускат малко като в някакъв щастлив галоп, те отново отиват до оградите. И ако не се намесите, ще останат така, докато умрат, без дори да са борят, навели шия срещу оградата, като само я натискат с рогчетата си. Дали е любовният сезон, или само потребността да препускат до задъхване? Те не знаят. Очите не са били прогледнали още, когато са ги пленили. Те не знаят нищо за свободата сред пясъците, нито за мириса на мъжкото животно. Но вие сте много по-умни от тях. Това, което търсят те, вие го знаете, това е широкият простор, в който те ще се осъществят. Те искат да станат газели и да танцуват своя танц. Със сто и тридесет километра в час те искат да опознаят праволинейния бяг, насечен с внезапни скокове, като че тук-таме из пясъка бликат пламъци. Малко важат чакалите, ако истината за газелите е да усетят страха, който единствен ги принуждава да надминават себе си и изтегля от тях най-високите скокове. Какво значение има лъвът, ако истината за газелите е да бъдат разпрани от нокти под слънцето! Вие ги гледате и мислите: те са обхванати от носталгия. Носталгията е желание за нещо, което никой не знае… Предметът на желанията съществува, ала няма никакви думи, за да се изрази.

А нам, какво ни липсва нам?

Какво намери ти тук, сержант, което ти донесе чувството, че не мамиш вече съдбата си? Може би тая братска ръка, която дигна твоята спяща глава, може би тая нежна усмивка, която не жалеше, но споделяше? „Хей, другарю…“ Да жалиш, това е все пак да бъдете двама. Това е все пак да има отделни хора. Но има висота на отношенията, дето признателността, както и милосърдието губят смисъл. Там човек въздъхва като освободен затворник.

Ние познахме това единение, когато преминахме с два самолета Рио де Оро, който не беше още завладян. Никога не съм чул претърпелият бедствие да благодари на своя спасител. Най-често дори ние се нагрубяваме, когато при уморителното прехвърляне на пощата от един самолет на друг, вадим чувалите: „Мръсник! Ти си виновен, че се приземих принудително, с тоя твой бяс да летиш на две хиляди метра точно срещу противни въздушни течения! Ако ме беше следвал по-ниско, щяхме да бъдем вече в Порт-Етиен!“ И другият, който излагаше живота си, се чувствуваше посрамен, че е мръсник. И за какво ли всъщност бихме му благодарили? Той също имаше право на нашия живот. Ние бяхме клони от едно и също дърво. И аз се гордеех с тебе, с тебе, който ме спаси!

Защо би трябвало да те жали, сержант, оня, който те изпращаше към смъртта? Вие се излагахте на опасности едни за други. В тая минута се стигаше до оная общност, която няма нужда от никакъв език. Аз разбрах твоето заминаване. Макар и да си бил беден в Барселона, самотен може би след работа, ако и да е нямало подслон за тялото ти, тук ти изпитваше чувството, че осъществяваш себе си ти се приобщаваше с вселената; и ето че ти, парият, беше приет чрез обич.

Не ща да зная искрени ли бяха, или не, логични, или не гръмките думи на политиците, които може би бяха посели това зърно в тебе. Но ако те можаха да ти въздействуват така, както при сеитбата, то беше затуй, че тая сеитба отговаряше на твоите нужди. Ти си единственият съдия. Само почвата разпознава житото.