Антоан дьо Сент-Екзюпери
Земя на хората (5)

III
Самолетът

Какво значение има, Гийоме, че ти прекарваш своите дни и нощи, като проверяваш манометри, уравновесяваш самолета чрез жироскопи, прислушваш диханието на мотори, седиш, облегнат на петнадесет тона метал; в края на краищата задачите, които са поставени пред тебе, са задачи на човека, а ти изведнъж без усилие постигаш благородството на планинеца.

Също като някой поет ти умееш да вкусваш съзоряването. Из дълбоката бездна на тежките нощи толкова често ти си желал появата на тоя блед букет, на тая светлина, която извира на изток от черните земи. Тоя чудодеен извор се е размразявал понякога бавно пред тебе и те е изцерявал, когато си смятал, че умираш.

Употребата на един сложен научен уред не те превърна в сух техник. Струва ми се, че ония, които много се боят от нашия технически напредък, смесват целта със средството. Всеки, който се бори с единствената надежда за материални блага, наистина не добива нищо, за което струва да се живее. Но машината не е цел. Самолетът не е цел: той е сечиво. Сечиво като плуга.

Ако смятате, че машината похабява човека, то е може би затова, че не се оглеждаме назад, за да преценим последиците от други такива бързи преобразявания, които сме претърпели вече. Какво са сто години от историята на машината, сравнени с двеста хиляди години от историята на човека? Ние току — що се настаняваме сред тия местности с рудници и електрически централи. Току — що сме почнали да обитаваме тоя нов дом, който дори не сме още достроили. Всичко тъй бърже се промени около нас: отношения между хората, условия на труда, обичаи. Дори нашата психология бе раздрусана в най-скритите си основи. Понятията за раздяла, за отсъствие, за разстояние, за връщане, макар думите да са останали същите, не съдържат вече същите неща. За да обхванем днешния свят, ние употребяваме език, създаден за света от вчерашния ден. И нам се струва, че животът на миналото по̀ отговаря на природата ни само защото по̀ отговаря на нашия език.

Всеки напредък ни изтласкваше постоянно все по-далеч от навиците, които едва бяхме придобили, и ние наистина сме изселници, които още не са основали отечеството си.

Всички ние сме млади варвари, още смаяни от нашите нови играчки. Нашите пътувания със самолети нямат никакъв друг смисъл. Един се издига по-скоро, лети по-бързо. Ние забравяме, защото го караме да бърза. Временно самото летене заема повече мисълта му, отколкото целта. И винаги е все така. За колониалния завоевател, който създава империя, смисълът на живота е да завладява. Войникът презира колониста. Но целта на завоюването не е ли установяването на тоя колонист? Така в увлечението си от напредъка ние си служихме с хората, за да създаваме железни пътища, за да издигаме фабрики, за да пробиваме петролни кладенци. Ние забравихме донейде, че изграждаме тия постройки, за да служим на хората. Докато завладявахме, нашият морал бе морал на войници. Но сега трябва да колонизираме. Трябва да съживим тоя нов дом, който няма още никакъв образ. За единия истината бе да съгражда, за другия — да обитава.

Несъмнено нашият дом ще стане постепенно по-човешки. Самата машина колкото по се усъвършенствува, толкова повече се заличава зад собствената си роля. Като че всяко индустриално усилие на човека, всичките негови пресмятания, всичките негови нощни бдения над чертежа стигат само, поне видимо, до пълната простота, като че е бил необходим опитът на много поколения, за да може постепенно да се създаде извивката на една колона, на една корабна греда или на една самолетна кабина, докато им се възвърне първичната чистота, каквато има извивката на гръд или на рамо. Като че трудът на инженерите, на чертожниците, на изчислителите в кабинетите за проучвания не е само да изглажда и заличава, да облекчава това съгласуване, да уравновесява това крило, така че то дори да не се забелязва — да не е вече крило, закрепено на тялото, но една форма, разцъфнала и съвършена, излязла най-сетне от земната руда, някакво самородно единство, тайнствено свързано и еднакво по качество с една поема. Като че съвършенството се достига не когато няма вече що да се прибавя, но когато няма какво повече да се махне. В крайния предел на своя напредък машината като, че се скрива.

Така съвършенството на изобретението граничи с липсата на изобретение. Както в инструмента, щом постепенно се е заличила всяка механична външност, и имаме вече предмет, толкова естествен, колкото едно изгладено морско камъче, също така възхитително е, че дори когато я употребяват, машината кара да я забравят.

Някога ние бяхме в досег със сложна машинария. Но днес забравяме, че моторът се върти. Най-сетне той стигна дотам — да отговаря на службата си, която е да се върти, както сърцето бие, а ние също тъй не обръщаме по-голямо внимание на сърцето си. Това внимание не е заето от сечивото. Зад сечивото и през него ние намираме отново старата природа, природата, в която живее градинарят, мореплавателят или поетът.

Пилотът, който излита, влиза в досег с водата, с въздуха. Когато моторите заработят, когато апаратът вече бразди морето, от грубото клокочене на водата корпусът на самолета звънти като гонг и човек може да следи всичко това по раздрусването на снагата си. Той чувствува как хидропланът секунда по секунда, увеличавайки скоростта, набира сила. Той усеща как в тия петнадесет тона материя настъпва зрелостта, при която вече може да се лети. Пилотът слага ръце върху командните лостове и получава постепенно в дланите си като дар тая сила. Когато той получи тоя дар, металните части на лостовете стават сега проводници на неговата сила. Щом тая сила узрее, с едно движение, по-гъвкаво, отколкото когато се откъсва плод или цвете, пилотът отделя самолета от водата и го задържа във въздуха.