Антоан дьо Сент-Екзюпери
Земя на хората (24)

7.

Той духа — тоя западен вятър, който за деветнадесет часа изсушава човека. Моят хранопровод не е още запушен, но е твърд и ме боли. Усещам вече нещо, което стърже вътре. Скоро ще почне оная кашлица, която са ми описвали и която очаквам. Езикът почва да ми пречи. Но най-важното е, че виждам вече блестящи точки. Когато те се превърнат в пламъци, ще легна.

Вървим бързо. Използуваме хладината на съзоряването. Знаем много добре, че под силното слънце, както се казва, ние не ще можем вече да вървим. Под силното слънце…

Ние нямаме право да се потим. Нито дори да чакаме. Тая хладина е хладина със само осемнадесет на сто влага. Тоя вятър иде от пустинята. И кръвта ни се изпарява под тая коварна и нежна милувка.

Първия ден хапнахме малко грозде. От три дни — половин портокал и половин кифла. С каква плюнка бихме могли да сдъвчем храната си? Ала не изпитвам никакъв глад, изпитвам само жажда. И струва ми се, че отсега нататък усещам вече не толкова жажда, а последиците от жаждата. Закоравяло гърло. Език от гипс. Стържене и ужасен вкус в устата. Тия усещания са нови за мене. Водата без друго би ги излекувала, ала аз нямам никакви спомени, свързани с тоя лек. Все повече и повече жаждата се превръща в болест — и все по-малко и по-малко тя е вече желание.

Струва ми се, че чувствувам вече кладенците и плодовете като мъчителни видения. Забравям лъчезарността на портокала, както, струва ми се, съм забравил онова, което обичам. Забравям може би вече всичко.

Седнахме, но трябва пак да тръгваме. Отказваме се от дълги преходи. След петстотин метра ход падаме от умора. И изтягайки се, аз чувствувам голяма радост. Но трябва отново да се тръгва.

Гледката се променя. Камъните изчезват.

Сега вървим по пясък. Пред нас на два километра има дюни. По тия дюни — петна от ниски храсти. Предпочитам пясъка пред стоманената броня. Това е жълтата пустиня. Това е Сахара. Струва ми се, че я познавам…

Сега вече не можем да издържим повече от двеста метра.

— Все пак ще вървим поне до ония храсталаци. Това е последният предел. След осем дни, когато ще минем с кола обратно по следите си, за да търсим „Самум“, ще установим, че тоя последен опит е бил от осемдесет километра. Аз, значи, съм извървял вече повече от двеста. Как бих могъл да продължавам?

Вчера вървях без надежда. Днес тия думи са загубили смисъла си. Днес вървим, за да вървим. Както навярно воловете на оран. Вчера мечтаех за рай от портокалови дръвчета. Ала днес за мене няма вече рай. Не вярвам вече, че съществуват портокали.

Не съзирам вече нищо в себе си, освен едно голямо изсушаване на сърцето. Ще падна, но не усещам отчаяние. Не чувствувам дори скръб. Съжалявам за това: скръбта би била сладостна като вода. Човек има състрадание към себе си и сам се жали като приятел. Ала аз вече нямам приятел в света.

Когато ме намерят с изгорели очи, ще си представят, че много съм призовавал и много съм се мъчил. Ала устремите, ала съжаленията, ала нежните страдания — това все пак са богатства. А аз вече нямам богатства. Свежите девойки във вечерта на първото им влюбване изпитват тъга и плачат. Тъгата е сплетена с трепетите на живота. А аз нямам вече тъга…

Пустинята — това съм аз. Аз нямам вече плюнка, но нямам също и сладостните видения, за които бих могъл да стена. Слънцето пресуши в мене извора на сълзите.

И при все това какво става? Лъх на надежда премина над мене като засилващ се вятър над море. Какъв знак разтревожи инстинкта ми, преди да стигне до съзнанието ми? Нищо не се е променило и все пак всичко се промени. Тая пясъчна покривка, тия могили, тия леки петна от зеленина не са вече пейзаж, а сцена. Сцена, още празна, но съвсем приготвена. Поглеждам Прево. Той е обзет от същото внезапно учудване, но и той като мене не проумява това, което изпитва.

Кълна ви се, че нещо ще се случи… Кълна ви се, че пустинята е оживена. Кълна ви се, че тая празнота и това мълчание са по-тревожни, отколкото някоя безредица на обществено място…

Ние сме спасени — по пясъка има следи!…

Ах, ние бяхме изгубили дирята на човешкия род, бяхме се откъснали от племето, бяхме останали сами в света, забравени от световното човешко движение, и ето че сега откриваме — отпечатани в пясъка — чудодейните нозе на човека.

— Тук, Прево, двама души са се разделили…

— Тук една камила е коленичила…

— Тук…

И все пак ние съвсем не сме още спасени. Чакането не ще ни помогне. След няколко часа не ще могат вече да ни спасят. Почне ли веднъж ходът на жаждата — той е твърде кратък. И гърлата ни…

Но аз вярвам в тоя керван, който се клатушка нейде из пустинята.

Ние продължихме да вървим и изведнъж чух кукуригане на петел. Гийоме ми бе разправял: „Към края вече — чувах сред Андите да пеят петли. Чувах също и влакове…“

В същото време, когато чувам петела, спомням си тоя разказ и си казвам: „Първи очите ми ме измамиха. Без друго това е последица от жаждата. Ушите ми по-дълго удържаха…“ Ала Прево ме хваща за ръката:

— Чухте ли?

— Какво?

— Петела!

— Тогава… Тогава…

Тогава, глупако, несъмнено това е животът…

Имах последна халюцинация: три кучета, които вървят едно след друго. Прево, който също гледаше, не е видял нищо. Но ние и двамата протягаме ръце към тоя бедуин. И двамата се мъчим да извикаме към него с последните сили на гърдите си. И двамата се смеем от щастие!…

Ала нашите гласове не стигат и до тридесет метра. Нашите гласни струни са вече изсушени. Ние си говорим съвсем тихо един на друг и дори не сме забелязали това.

Но ето че бедуинът и камилата му, които се показаха зад могилата, сега бавно — бавно се отдалечават. Може би тоя човек е сам. Някой жесток демон ни го показа и пак го дръпва…

А ние не можем вече да тичаме!

Друг един арабин се показва в профил върху дюната. Ние викаме, но съвсем тихо. Почваме да махаме ръце и имаме чувството, че изпълваме небето с огромни знаци. Но бедуинът продължава да гледа все надясно…

Ала ето че полека той се завърта примамен на четвърт кръг. В същата секунда, когато се обърне с лице — всичко ще се изпълни. В същата секунда, когато погледне към нас, той ще заличи у нас жаждата, смъртта и миражите. Той се изви на една четвърт — и това вече променя света. Само чрез едно движение на снагата си, само чрез едно извръщане на погледа си — той твори живот и ми се струва приличен на бог…

Това е чудо… Той върви към нас по пясъка, като бог по морето…

Арабинът само ни погледна. Той натисна с ръце раменете ни и ние му се подчинихме. Ние се простряхме на земята. Тук вече няма нито раси, ни езици, ни различия… Има само тоя беден пустинен скитник, който сложи върху раменете ни ръце на архангел.

Ние чакахме, опрели чело в пясъка. И сега, легнали по корем, с глава в съда за вода, ние пием като волове. Бедуинът се уплашва и непрекъснато ни възпира. Но щом ни пусне, ние отново потапяме цялото си лице във водата.

Вода!

Вода, ти нямаш ни вкус, ни цвят, нито мирис, човек не може да те опише, само те вкусва, без да те проумява. Ти не си необходимост за живота: ти си самият живот. Ти ни преизпълваш с удоволствие, което не се обяснява чрез чувствата. С тебе влизат в нас всички сили, от които сме се отказали. Чрез твоята милост в нас бликват всички пресъхнали извори на сърцата ни.

Ти си най-голямото богатство, което съществува в света, и ти си също най-нежното нещо, ти — толкова чиста в лоното на земята. Човек може да умре до един извор с магнезиева вода. Може да умре на две крачки от езеро със солена вода. Може да умре въпреки два литра роса, които съдържат може би някакви соли. Ти съвсем не търпиш примес, не понасяш промените, ти си боязливо божество…

Но ти разливаш в нас щастие, което е безпределно просто.

Колкото за тебе, който ни спаси, ти, Либийски бедуин, ти все пак ще се заличиш завинаги от паметта ми. Аз никога не ще мога да си припомня лицето ти. Но ти си човекът и аз те виждам в образа на всички хора заедно. Ти никога не беше ни виждал и вече ни позна. Ти си многообичаният брат. И аз, от своя страна, ще те позная във всички човеци.

Ти се яви пред мене, осиян от благородство и доброжелателство, велик господар, който разполага с могъществото да дава вода. Всичките ми приятели, всичките ми врагове вървят към мене, въплътени в теб, и аз нямам вече ни един враг в света.