Антоан дьо Сент-Екзюпери
Земя на хората (11)

1.

Подобни нежни радости ни бяха забранени, когато през цели седмици, месеци и години ние, пилотите от Сахарската линия, бяхме пленници на пясъците, летейки от един пост до друг, без да се връщаме. В тая пустиня нямаше подобни оазиси: градини и девойки, що за легенди! Несъмнено нейде далеч, след като бихме свършили тук работата си, дето бихме могли отново да живеем, хиляди девойки ни очакваха. Несъмнено: там някъде, между техните ихневмони или книги, те търпеливо си приготвяха пленителни души. Несъмнено, те ставаха по-хубави…

Но аз познавам самотията. Три години в пустинята достатъчно ме напоиха с нейния вкус. Не е страшно, че цяла младост преминава сред тия каменни гледки, но когато човек е далеч от всичко свое, струва му се, че не той, а целият свят остарява. Дърветата бяха създали плодовете си, земята бе родила житото, жените вече бяха хубави… Но времето напредва, трябваше да бързаме да се върнем. Но времето напредва, а човек остава задържан далеч… И земните богатства се изплъзват между пръстите, както ситният пясък на дюните.

Обикновено хората не усещат вървежа на времето. Те живеят във временен покой. Но ето че ние усещахме вървежа на времето, щом кацнехме на определеното място и щом натежаваха върху нас ония тропически ветрове, които винаги духат. Ние приличахме на пътник от бърз влак, пътник, изпълнен с шума на осите, затракали в нощта, който долавя по шепите светлина зад прозорците потока на полята, на техните села, на техните очарователни имения, всичко онова, от което нищо не може да се задържи, защото човек пътува. И ние, също тъй оживени от лека треска, с уши, писнали от шума на полета, се чувствувахме още на път въпреки спокойствието при приземяването. И носени през ветровете към едно неизвестно бъдеще, ние също така проумявахме себе си, чрез биенето на сърцата си.

Непокорството на туземците се прибавяше към пустинята. Нощите в Кап Жюби всеки четвърт час биваха прекъсвани като от камбаната на стенен часовник: часовоите, поставени наблизо един до друг, се зовяха тревожно с висок определен вик. Испанското укрепление на Кап Жюби, загубено сред размирните племена, се пазеше по тоя начин от невидимите заплахи. И ние, пътниците в тоя сляп кораб, слушахме вика, който се засилваше все по-наблизо и очертаваше пред нас полета на морски птици.

И въпреки това ние обичахме пустинята.

Отначало тя е само празнота и мълчание — това е така, защото тя не се дава на любовници за един ден. Дори едно обикновено наше селце се крие от нас… Ако не се откажем от останалия свят заради него, ако не навлезем в неговите традиции, в неговите обичаи и съперничества, не ще узнаем нищо от това родно място на някои от нас. Още по-здраво и на две крачки от нас човекът се е оградил в своя манастир и живее по неизвестни нам правила; тоя там например действително се издига в тибетски уединения, в едно отдалечение, дето никога никой самолет не ще ни отведе. Защо да влизаме в неговата килия! Тя е празна. Царството на човека е в самия него. Така пустинята съвсем не е само пясъци, туареги, нито маври, макар и въоръжени с пушки.

Но ето че днес ние усетихме жажда. И тоя кладенец, който познавахме от по-рано, едва днес открихме, че сияе в пространството. Така една невидима жена може да разхубави цяла къща. Един кладенец може да те заведе много надалеч, както любовта.

Отначало пясъците са пусти, после дохожда ден, когато, страхувайки се от приближаването на някой туземен отряд, ние виждаме по тях гънките на голямата наметка, с която той се обвива. Така туземният отряд преобразява пясъците.

Ние приехме правилата на играта, играта ни оформи по свой образец. Сахара е такава, каквато я виждаме вътре в нас самите. Да се доближиш до нея — не значи да посетиш оазис, това значи да направиш от един кладенец своя религия.