Антоан дьо Сент-Екзюпери
Земя на хората (4)

2.

Гийоме, ще кажа няколко думи за тебе, но не бива никак да се стесняваш, когато подчертавам твоята смелост или твоята професионална тежест. Искам да опиша друго нещо, разказвайки най-хубавото от всички твои приключения.

Има едно качество, за което няма никакво име. Може би то е „сериозността“, но думата не задоволява. Защото това качество може да се придружава от най-усмихната веселост. То е качеството на дърводелеца, който се настанява като равен с равен срещу своето дървено изделие, опипва го, мери го и без да се обръща лекомислено към него, съсредоточава всичките си добродетели.

Четох преди време, Гийоме, едно описание, в което възвеличаваха твоето приключение и искам да разчистя една стара сметка с неверния образ, който създадоха за тебе. Представяха те като човек, който хвърля хлапашки шеги, сякаш смелостта е в това да се принизяваш до ученически насмешки сред най-тежките опасности и в смъртоносни часове. Те не те познаваха, Гийоме. Тебе не ти е потребно, преди да нападнеш противниците си, да ги осмиваш. Срещу някоя лоша буря ти казваш: „Това е лоша буря.“ Ти я приемаш и преценяваш силата й.

Аз свидетелствувам тук за това, Гийоме, с моите спомени.

От петдесет часа вече ти беше изчезнал при едно преминаване над Андите. Връщайки се от другия край на Патагония, заварих в Мендоза пилота Делей. Цели пет дена и двамата претърсвахме със самолет тия струпани планини, без да открием нищо. Нашите два самолета съвсем не бяха достатъчни. Струваше ни се, че и сто ескадрили да летят сто години, пак не биха могли да изследват докрай тоя огромен масив, върховете на който се издигат понякога до седем хиляди метра. Бяхме загубили всякаква надежда. Дори тамошните контрабандисти — разбойници, които за пет франка извършват престъпление, отказаха да организират спасителни отряди по тия планински чукари: „Не си излагаме живота там — ни казваха те. — Зиме Андите не връщат хората.“ Когато Делей и аз се „приземявахме“ в Сантяго и чилийските офицери също ни съветваха да оставим претърсванията си. „Сега е зима. Вашият другар, дори ако е останал жив след падането си, не би могъл да преживее нощта. Завари ли нощта някого там горе, превръща го в лед.“ И когато аз отново се плъзнах между стените и гигантските стълбове на Андите, струваше ми се, че вече не те търся, но че стоя на мъчителното бдение над твоето тяло сред някаква снежна катедрала.

Най-сетне, през седмия ден, когато между две отлитания обядвах в една гостилница на Мендоза, един човек блъсна вратата и извика — о, съвсем дребна работа:

— Гийоме… е жив!

И всички непознати, които бяха там, се разцелуваха.

След десет минути аз бях вече излетял, натоварил на самолета и двама механици, Лефебр и Абри. Четиридесет минути по-късно кацнах край един път, като познах, не зная вече как, колата, която те носеше не зная накъде, някъде към Сан Рафаел. Това беше чудесна среща, всички плачехме и те задушавахме в прегръдките си, тебе, жив, възкръснал, творец на своето собствено чудо. Ето тогава на, ти изрази, и това беше твоята първа, разбираема дума, удивителната гордост на човека:

— Това, което направих, кълна ти се, никога никое животно не би могло да го направи.

По-късно ти ни разказа злополуката.

Една буря, която бе изсипала пет метра дебел сняг в продължение на четиридесет и осем часа върху чилийския склон на Андите, беше задръстила цялото пространство и американците от „Пен-Ер“ се бяха върнали отсред път. Ала въпреки това ти тръгна да търсиш някой процеп в небето. Малко по на юг откри тоя процеп — примка и сега на височина към шест хиляди и петстотин метра, издигнат над облаците, спрели на шест хиляди метра, прободени само от най-високите върхове, ти се насочи към Аржентина.

Понякога въздушните течения, които духат от горе на долу, причиняват на летците странно усещане на нещо недобро. Моторът се върти гладко, но самолетът задълбава надолу. Кабрираш, за да запазиш височината, но самолетът загубва скорост, отслабва, пак пропада. Преставаш да се бориш от боязън, че самолетът е много изправен; оставяш го да върви по течението наляво или надясно, за да се прислониш до някой благодатен чукар, по който ветровете духат като върху трамплин, но продължаваш да падаш. Сякаш цялото небе се свлича. Тогава човек се усеща в нещо като космична злополука. Няма вече убежище! Напразно се опитваш да завиеш назад и да намериш нататък области, дето самият въздух те поддържа — здрав и плътен като стълб. Но няма вече стълбове. Всичко се разнищва и човек се плъзга сред някакво всеобщо разрушение към облака, който възлиза бавно, стига до тебе и те поглъща.

— Трябваше вече да бъда закован някъде — разправяше ти, — но още не се предавах. Над облаците, които изглеждат устойчиви, по простата причина, че на тая височина те непрестанно се събират наново, се срещат въздушни течения към низината. Във високите планини всичко е тъй странно…

И какви облаци!…

— Щом ме понесе течението, веднага оставих командните лостове и се вкопчих за седалището, за да не изхвръкна навън. Друсанията бяха толкова силни, че ремъците режеха плещите ми и щяха да се скъсат. Свръх това скрежът ме лиши от всякакво инструментално ориентиране и аз се търкалях като шапка от шест хиляди на три хиляди и петстотин метра.

На три хиляди и петстотин видях черна водоравна маса; това ми позволи да оправя самолета. Беше едно езеро, което познах — Лагуна Диаманте. Знаех, че то се намира в дъното на една фуния, единият склон на която, вулканът Мепю, се извишава на шест хиляди и деветстотин метра. Макар и спасен от облака, бях още заслепен от гъстата снежна вихрушка и не можех да напусна езерото, без да се блъсна в склоновете на фунията. И тогава почнах да обикалям езерото на тридесет метра височина, до свършека на бензина. След два часа въртеж се приземих и се преобърнах. Когато се измъкнах от самолета, бурята ме събори. Изправих се на нозе — пак ме събори. Бях принуден да се пъхна под кабината и да си изровя заслон в снега. Покрих се с пощенските чували и така чаках четиридесет и осем часа.

После, когато бурята утихна, тръгнах да вървя. Вървях пет дни и четири нощи.

Но какво бе останало от тебе, Гийоме? Ние те намерихме наистина, но изгорен, съсухрен, смален като стара жена. Още същата вечер аз те заведох със самолет в Мендоза; ти потъна в белите чаршафи като в балсам. Но те не те излекуваха. Притесняваше те това пребито тяло, което ти обръщаше ту на една, ту на друга страна, без да можеш да се нагласиш да заспиш. Тялото ти не можеше да забрави скалите и снеговете. Те бяха оставили дирите си по тебе. Гледах твоето почерняло, отекло лице, прилично на презрял и натъртен плод. Ти беше много грозен и жалък, тъй като не можеше да употребяваш хубавите сечива, с които работиш: ръцете ти бяха вдървени и когато сядаше на края на леглото, за да можеш да дишаш, замръзналите ти нозе висяха като мъртви тежести. Ти като че продължаваше още да пътуваш, още се задъхваше и когато се обръщаше към възглавницата, за да намериш покой, цяла върволица образи, които не можеше да задържиш, цяла върволица, която нетърпеливо чакаше зад кулисите, веднага се раздвижваше под твоя череп. И почваше да се изнизва. И за двадесети път ти подемаше отново битката срещу враговете, които възкръсваха от пепелта.

Аз те наливах с билки.

— Пий, приятелю!

— Най-много ме учуди… знаеш ли…

Победител — боксьор, вече белязан от силните удари, които бе получил, ти наново преживяваше своето странно приключение. Но то не излизаше от тебе изцяло, а на малки късчета. И през нощния твой разказ аз те виждах как вървиш без бастун с кука, без въжета, без храна, как се катериш по гребени, четири хиляди и петстотин метра високи, или как се движиш по ръбовете на отвесни стени, с окървавени ходила, колене и ръце при четиридесет градуса студ. Изчерпал постепенно кръвта, силите, разума си, ти вървеше с упоритостта на мравка, връщайки се обратно по стъпките си, за да заобиколиш някое препятствие, ставайки след всяко падане или възлизайки след падане по стръмнини, които завършваха с пропасти, без да си даваш никаква почивка, защото иначе не би се дигнал от снежното легло.

И наистина, когато се плъзваше, ти трябваше бърже да станеш, за да не се превърнеш в камък. Студът всяка минута все повече те вкаменяваше и затова, че след всяко падане си почиваше за малко, ти трябваше, за да станеш отново, да раздвижиш помъртвелите си мускули.

Ти се бореше с изкушенията.

— Сред снега — казваше ми ти — човек съвсем губи инстинкта за самозапазване. След два, три, четири часа ходене иска ти се само да спиш. И мене ми се искаше. Но си казвах: жена ми, ако мисли, че съм още жив, мисли, че вървя. Те всички имат доверие в мен. И аз ще бъда негодник, ако не вървя.

И ти вървеше и с върха на ножчето си всеки ден разпаряше все повече отворите на обущата си, за да могат нозете ти, замръзнали и отекли, да се държат в тях.

Ти ми направи следната странна изповед:

— Още от първия ден, знаеш ли, най-голямата ми грижа беше да си забраня да мисля. Аз много страдах и положението ми беше твърде отчаяно. За да имам смелост да вървя, не трябваше да мисля за това. За зла чест не можех да заповядвам напълно на мозъка си, той работеше като турбина. Не можех да му подбирам образи. Аз му натрапвах някой филм, някоя книга. И филмът, и книгата бързо минаваха през главата ми. После пак стигах до сегашното си положение. Неизменно. Тогава го хвърлях в други спомени…

Веднъж обаче, след като се бе плъзнал, проснат по корем в снега, ти не поиска да станеш. Ти приличаше на боксьор, внезапно омаломощен, който чува как в някаква чужда вселена секундите падат една след друга, до десетата секунда, която е без отзив.

„Направих каквото можех и нямам вече никаква надежда — защо да упорствувам в това мъченичество?“ Стигаше да затвориш очи, за да намериш покой в тоя свят. Да заличиш от света скалите, ледовете и снеговете. Щом притвореше тия чудодейни клепачи — нямаше вече да има ни удари, ни падания, ни разкъсани мишци, ни мраз, който сякаш гори, нито тая тежест на живота, която човек трябва да влачи, когато върви като вол, и която става по-тежка от тежка кола. Ти вкусваше вече тоя мраз — станал като отрова — и подобно на морфин той те изпълваше с блаженство. Животът ти се съсредоточаваше около сърцето. Нещо сладостно и скъпоценно се събираше в твоите най-скрити глъбини. Постепенно съзнанието ти напускаше отдалечените краища на това тяло, което бе дотогава само животно, преситено от мъка, но вече приемаше безчувствието на мрамора.

Дори твоето чувство за отговорност затихваше. Нашият зов вече не те достигаше или по-точно се преобразяваше за тебе в зов насън. Ти, щастлив, отговаряше, вървейки насън, като правеше големи и леки крачки, които без усилия разкриваха пред тебе прелестите на равнината. С каква лекота потъваше ти в един свят, който се отнасяше тъй нежно към тебе! Гийоме, ти, скъпернико, бе решил, да не се върнеш при нас!

От дълбочините на съзнанието ти изплуваха угризения. В сънищата изведнъж се примесиха ясни подробности.

— Помислих за жена си. Застраховката ми щеше да я спаси от немотия. Да, но застраховката…

В случай на безследно изчезване законната смърт се установява след четири години. Тая подробност те заслепи и заличи всички други образи. Но ти лежеше проснат по корем върху полегатата пряспа сняг. През лятото тялото ти щеше да се свлече заедно с калта към някоя от хилядите урви на Андите. Ти знаеше това. Но знаеше също така, че на петдесет метра от тебе стърчеше една скала.

— Помислих: ако стана, ще успея може би да я достигна. И ако залепя тялото си о камък, през лятото ще ме намерят.

А веднъж станал, ти вървя две нощи и три дни. Но не мислеше, че можеш да отидеш далеч:

— По много признаци аз вече долавях края. Ето един от тях. Приблизително на всеки два часа трябваше да спирам, за да разцепя още малко обувките си, да разтъркам със сняг нозете си, които отичаха, или просто, за да може сърцето ми да почине малко. Но през последните дни почнах да не помня. Вървях вече отдавна, когато изведнъж ми стана ясно, че при всяко спиране забравях по нещо. Първия път беше една ръкавица — нещо твърде важно в тоя мраз! Бях я сложил пред себе си и бях тръгнал, без да я прибера. После — часовника. После — ножчето. След това — компаса. С всяко спиране ставах все по-беден…

Едничкото, което спасява, е — да направиш една крачка. Още една крачка. Винаги почваш само с тая една крачка…

„Това, което направих, кълна ти се, никога никое животно не би го направило.“ Тия думи — най-благородните от всички, които зная, тия думи, които установяват човека, които го правят достоен за почит, които възстановяват истинското старшинство, ми дойдоха наум. Ти заспа най-сетне, съзнанието ти беше угаснало — но то щеше да възкръсне и да властвува наново над него, над това беззащитно, изчерпано, изгорено тяло веднага след пробуждането ти. Така тялото е само едно добро сечиво, тялото е само служител. И тая гордост от доброто сечиво, и нея ти умееше да изразиш, Гийоме.

— Лишен от храна, можеш да си представиш, че на третия ден, откак бе тръгнал… сърцето ми не бе много добре… И ето че върху един отвесен скат, по който се движех, повиснал над пропастта, като дълбаех дупки, за да поставям ръцете си, ето че усетих как сърцето ми спира. Ту се колебае, ту затуптява, наново. Бие неправилно. Разбрах, че ако се колебая секунда повече, ще се пусна. Не мърдам и се прислушвам в себе си. Никога, разбираш ли, никога в самолета не съм се залепял тъй близо до мотора си, както през тия няколко минути се бях надвесил над сърцето си. Аз му думах: „Хайде, още малко! Помъчи се да биеш още…“ Но това беше сърце от добро качество! То се колебаеше — и след това отново пак затуптяваше… Да знаеш колко бях горд с това сърце!

В Мендоза, в стаята, дето бдях над тебе, ти заспа най-сетне — сън на задъхващ се човек. И аз си мислех: ако някой би му заговорил за неговата смелост, Гийоме би свил рамене. Но също така би било невярно да се хвали скромността му. Той стои отвъд това посредствено качество. Ако свива рамене — това е от мъдрост. Гийоме знае, че веднъж грабнат от някое събитие, човек вече не се бои. Само неизвестното плаши хората. Ала за оня, който се изправя насреща му — няма вече неизвестно. Особено ако го наблюдава с тая лъчезарна сериозност. Смелостта на Гийоме е преди всичко рожба на неговата прямота.

Но неговата същинска цена съвсем не е в това. Неговото величие е да се чувствува отговорен. Отговорен за себе си, за пощата и за другарите, които се надяват. Той държи в ръцете си тяхната мъка или тяхната радост. Отговорен за онова ново, което се гради там някъде, сред живите хора, и в което той е длъжен да участвува. Отговорен донякъде и за съдбата на хората в съответствие със своята работа.

Той е от ония широки личности, които приемат да покрият със зеленината на клоните си широки кръгозори. Да бъдеш човек, това означава тъкмо — да бъдеш отговорен. Това е да усетиш срам срещу някоя беда, която като че не е във властта ти да я премахнеш. Това е — да се гордееш с някоя победа, нанесена от другарите. Това е — да чувствуваш, полагайки своя камък, че участвуваш в градежа на света.

Искат да смесят такива хора с тореадорите или картоиграчите. Хвалят тяхното презрение към смъртта. Ала аз не признавам презрението към смъртта. Ако неговите корени не са в една възприета от по-рано отговорност, то е само белег на нищета или прекален излишък на младост. Познавах един млад самоубиец. Не знам каква любовна мъка го бе накарала да си изстреля един куршум в сърцето. Не знам какво литературно изкушение го бе съблазнило да сложи на ръцете си бели ръкавици, но си спомням, че срещу това печално излагане на показ усетих не чувството на някакво благородство, а на нищета. Зад това приятно лице, под тоя човешки череп не е имало, значи, нищо, нищо. Освен може би образа на някое глупаво девойче, подобно на всички други.

Срещу тая хилава участ спомням си една истинска смърт на човек. Смъртта на един градинар, който ми казваше: „Вижте какво… понякога, когато копаех, се потях. Ревматизмът ми схващаше крака и аз кълнях тази робия. А сега бих искал да копая, да копая земята. Тъй хубаво ми се струва, да копаеш! Толкова свободен се чувствуваш, когато копаеш! А пък и кой ще кастри дърветата ми?“ Той оставяше земята си — целина. Той оставяше една планета — целина. Той бе свързан с обич с всички земи и с всички дървеса на земята. Ето — той беше великодушният, щедрият, благородникът! Той беше като Гийоме смелият човек, когато в името на своето творение се бореше срещу смъртта.