Антоан дьо Сент-Екзюпери
Земя на хората (20)

3.

Необяснимо е, че сме живи. С електрическа лампа в ръка аз тръгвам по следите, оставени от самолета върху земята. На двеста и петдесет метра от мястото на спирането намираме изкривени железа и парчета, с които той бе поръсил пясъка по целия път, докато спре. Когато съмне, ще разберем, че ние сме се блъснали в земята, почти плъзгайки се по мекия склон на едно пустинно плато. На мястото на сблъскването една дупка в пясъка прилича на дупка от плуг. Без да се преобърне, самолетът бе продължил пътя си, тътрейки се по корем, гневно, с движения на опашката като влечуго. При скорост двеста и седемдесет километра в час той е пълзял. Ние без друго дължим живота си на тия черни камъни, които се търкалят свободно върху пясъка и са образували някакво игрище за топки.

Прево отделя акумулаторите, за да не би по-късно да стане пожар от късо съединение. Аз съм облегнал гръб на мотора и разсъждавам: горе, във въздуха, четири часа и петнадесет минути ме е вял вятър с петдесет километра в час, бил съм наистина раздрусан. Ала ако тоя вятър се е променил след предвижданията, нямам понятие за посоката му. Намирам се, значи, в квадрат, страната на който е четиристотин километра. Прево сяда при мене и ми казва:

— Чудо е, че сме живи…

Не му отговарям нищо и не изпитвам никаква радост. Хрумна ми една мисъл, която се върти из главата ми и вече малко ме измъчва.

Моля Прево да запали своята електрическа лампа, за да ми бъде знак за упътване, и тръгвам напред с моята електрическа лампа в ръка. Гледам внимателно почвата. Вървя бавно, правя един широк завой, няколко пъти изменям посоката. Ровя непрекъснато почвата, като че търся изгубен пръстен. Преди малко търсех така тлеещ въглен. Вървя все така в мрак, приведен над белия кръг, който аз местя. Така, значи… така… Възлизам бавно към самолета. Сядам до кабината и разсъждавам. Търся някакво основание да се надявам и съвсем не мога да намеря. Търся някакъв знак, който да ми предлага животът, но животът не ми дава никакъв знак.

— Прево, не видях ни едно стръкче трева…

Прево мълчи, не зная дали ме е разбрал. Ние ще заговорим за това пак, когато завесата се дигне, когато съмне. Усещам само огромна умора, мисля: „Около четиристотин километра навътре в пустинята!…“ Изведнъж скачам:

— Водата!

Резервоарите за бензин, резервоарите за масло са пробити. Запасите от вода също. Пясъкът е изпил всичко. В дъното на един натрошен термос намираме половин литър кафе, а в дъното на друг — четвърт литър бяло вино. Прецеждаме тия течности и ги смесваме. Намираме също малко грозде и един портокал. Ала аз пресмятам: „Пет часа път под слънцето в пустинята — и това се свършва…“

Настаняваме се в кабината до заранта. Аз се просвам, ще спя. Заспивайки, правя равносметка на приключението ни: не знаем нищо за мястото, дето се намираме. Нямаме и един литър течност за пиене. Ако се намираме горе — долу по правата линия — ще ни намерят след осем дни, не можем да се надяваме на нещо по-добро и ще бъде твърде късно. Ако сме се отклонили напряко, ще ни намерят след шест месеца. Не трябва да се разчита на самолетите: те ще ни търсят в пространство от три хиляди километра.

— Ах! Жалко… — казва ми Прево.

— Защо!

— Можехме тъй хубаво да свършим изведнъж!…

Но не трябва тъй бързо да се самоотричаме. Прево и аз — ние ще се съвземем. Не трябва да загубваме надеждата, колкото и да е малка, за някое чудесно избавление по въздушен път. Също така не трябва да стоим на едно място и да пропуснем някой може би близък оазис. Ще вървим днес цял ден. И ще се върнем при самолета. И преди да тръгнем, ще напишем с главни букви върху пясъка плана си.

Свит на кълбо, аз ще спя до зори. И съм твърде щастлив, че ще спя. Умората ме обгръща с множество присъствия. Аз не съм сам в пустинята, моят полусън е населен с гласове, спомени, пришепнати изповеди. Още не съм жаден, усещам се добре, изоставям се на съня, както и на приключението. Действителността губи почва пред сънищата…

Ах, съвсем иначе бе, когато се съмна!