Антоан дьо Сент-Екзюпери
Земя на хората (21)

4.

Аз много обичах Сахара. Прекарвал съм цели нощи сред размирните области. Пробуждал съм се сред тая жълтеникава повърхнина, дето вятърът бразди пясъка, както в морето. Очаквал съм там помощ, като съм спал под крилата на самолета, но то не би могло да се сравни със сегашното положение.

Ние вървим по склоновете на обли хълмове. Почвата е пясъчна, изцяло покрита с пласт само от лъскави черни камъни. Би казал човек, че са люспи от метал, и всички тия околни кубета блестят като брони. Паднали сме сред някакъв минерален свят. Заключени сме в някаква желязна местност.

Щом изкачихме първия гребен, показа се друг — лъскав и черен. Вървим, като ровим земята с нозе, за да оставим пътеводна диря, по която да се върнем после. Вървим право към слънцето. Беше против всяка логика да се насочим право на изток, защото всичко ме караше да вярвам, че съм минал Нил: метеорологическите сведения, времето на полета. Но бях направил малък опит към запад и почувствувах някакво безпокойство, което ми бе съвсем необяснимо. Тогава отложих запад за утре. И временно пожертвувах север, който впрочем води към морето. Три дни по-късно, когато в полубълнуване ще решим да изоставим окончателно самолета и да вървим право пред себе си, докато паднем, ще тръгнем пак към изток. По-точно — към изток — североизток. И това пак против всяко разумно основание, както и против всяка надежда. И щом се спрем, ще разберем, че никоя друга посока не би ни позволила да се избавим, защото на север поради изтощението си не бихме могли да стигнем до морето. Колкото и безсмислено да ми изглежда, струва ми се днес, че по липса на каквото и да е указание, което да натежи при нашия избор, аз избрах тая посока единствено поради съображението, че тя бе спасила моя приятел Гийоме в Андите, дето толкова го бях търсил. За мене тя смътно бе станала посока на живота.

След пет часа път гледката се променя. В една долина сякаш тече пясъчна река и ние поемаме по това дъно на долината. Вървим с големи крачки, трябва да отидем възможно най-далеч и ако нищо не открием, да се върнем, преди да настъпи нощта. И изведнъж аз спирам:

— Прево!

— Какво?

— Ами следите…

От колко време вече бяхме забравили да оставяме след себе си следи? Ако не ги намерим, това значи смърт.

Тръгваме обратно, като завиваме вдясно. Когато се отдалечим доста, ще завием перпендикулярно в първата посока и ще срещнем следите си там, дето още бяхме ги белязали.

След като свързваме нишката, тръгваме. Жегата расте, а с нея се раждат миражите. Но това са още първични миражи. Големи езера изникват и щом наближим, изчезват. Решаваме да преминем пясъчната долина и да се изкачим на най-високия купол, за да обгледаме кръгозора. Вървим вече шест часа. Крачейки нашироко, трябва да сме минали тридесет и пет километра. Стигаме върха на черния гребен и сядаме мълчаливо. Нашата пясъчна долина се отваря долу в пустиня от пясък без камъни, с такава бяла ослепителна светлина, че изгаря очите. Докъдето стига погледът, всичко е пусто. Ала на кръгозора светлинни игри раждат миражи, които стават вече тревожни. Крепости и минарета, геометрични грамади с отвесни линии. Гледам също едно голямо черно петно, което наподобява растителност, но то е притиснато от последния измежду ония облаци, които се бяха разпръснали през деня и които ще се появят довечера. Това е само сянката на облак.

Безполезно е да вървим повече. Тоя опит не води никъде. Трябва да се върнем при нашия самолет, при тоя червено — бял знак, който ще бъде може би съзрян от другарите. Макар че нямам големи надежди в тия търсения, все пак те ми се струват единствената вероятност за спасение. И особено важно е, че ние сме оставили там последните глътки течност, а вече е абсолютно необходимо да ги изпием. Трябва да се върнем, за да живеем. Ние сме пленници на тоя железен кръг: кратковременната независимост от нашата жажда.

Но колко е трудно да завиеш назад, когато може би си вървял към живота! Отвъд миражите кръгозорът може би е богат с истински градове, със сладководни канали и ливади. Зная, че имам разумни съображения да се върна. И въпреки това имам чувството, че загивам, когато вземам това страшно решение.

Легнахме до самолета. Бяхме извървели повече от шестдесет километра. Изпихме течностите. Не открихме нищо на изток и никой другар не е прелетял над тая местност. Колко време ще издържим? Още отсега сме толкова жадни…

Направихме голяма клада, натрупвайки някои остатъци от натрошено крило. Приготвихме бензин и магнезиеви плочи, които дават остър бял блясък. Почакахме, докато нощта стане съвсем черна, за да запалим кладата… Но къде са хората?…

Сега пламъкът се издига. С религиозна надежда ние гледаме как гори нашият огън в пустинята. Гледаме как великолепно свети в нощта нашият мълчалив и лъчезарен вестоносец. И аз мисля, че ако той отнася един вече трогателен зов, той носи също така и много обич. Ние искаме да пием, но искаме също така да общуваме с хората. Нека и друг огън се запали сред нощта — само хората разполагат с огъня и нека ни отговорят!

Виждам очите на жена си. Няма да виждам нищо друго, освен тия очи. Те питат. Виждам очите на всички, на които може би съм скъп. И тия очи питат. Цяло събрано множество очи ме укорява за моето мълчание. Аз отговарям! Отговарям! Отговарям с всичките си сили, не мога да отправя сред тая нощ по-лъчезарен пламък!

Направих каквото можах. Направихме каквото можахме: шестдесет километра път, почти без да пием. Сега вече не ще пием нищо. Виновни ли сме, ако не можем да чакаме дълго? Ние бихме останали тук благоразумно да смучем манерките си. Но в секундата, когато пресуших дъното на калаената си чашка, един часовник тръгна. От секундата, когато пресуших последната капка, почнах да слизам по някакъв наклон. Какво мога да сторя срещу времето, което ме влече като река? Прево плаче. Тупам го по рамото. За да го утеша, казвам му:

— Като е край — край…

Той ми отвръща:

— Да не мислите, че плача за себе си…

Хе, то се знае, аз вече открих тая очевидност. Нищо не е непоносимо. Утре и вдругиден ще разбера, че наистина няма нищо непоносимо. Аз само наполовина вярвам в мъчението. Мислил съм вече върху това. Веднъж, затворен в една кабина, мислех, че ще се удавя и не страдах много. Друг път съм мислил, че ще си обезобразя лицето и това съвсем не ми се е виждало много важно. Тук също почти няма да изпитам голяма мъка. Утре ще изживея още по-страшни неща. И бог знае дали въпреки моя голям огън не съм се отказал да накарам хората да ме чуят!…

„Да не мислите, че плача за себе си…“ Да, да, ето кое е непоносимо. Всеки път, щом видя отново тия очи, които очакват, сякаш нещо ме изгаря. Обзема ме внезапно желание да стана и да тичам право пред себе си. Там някъде викат за помощ, там има бедствие!

Това е някаква странна размяна на ролите, но аз винаги към мислил, че е така. Ала Прево ми трябваше, за да се уверя напълно в това. И ето Прево също няма да почувствува пред смъртта оная страшна мъка, за която са ни проглушили ушите. Но има нещо, което нито той, нито аз можем да понасяме.

Ах, съгласен съм да заспя, да заспя за една нощ или за векове. Щом заспя, няма да зная за колко време заспивам. И при това — какъв покой! Но тия викове, които идат оттам, тия грамадни пламъци на отчаяние… не мога да понасям това. Не мога да скръстя ръце пред тия бедствия! Всяка секунда мълчание убива по малко ония, които обичам. И един бяс се бъхти в мене: защо са тия вериги, които ме спъват да пристигна навреме и да спася ония, които загиват? Защо нашата клада не отнася вика ни до другия край на света? Потърпете!… Идем!… Идем!… Ние сме спасителите!

Магнезият изгоря и огънят ни почервеня. Остават само куп въглени, над които сме се навели и се топлим. Свърши нашият голям огнен вестител. Кого вдигна на крак той в света? Хе! Аз знам много добре, че никого не е вдигнал в света. То беше всъщност една молитва, която не можа да бъде чута.

Добре. Ще спя.