Антоан дьо Сент-Екзюпери
Земя на хората (7)

2.

Пилотът, който се отправя към Магелановия проток, прелетява малко по-южно от Рио Галегос над едно пространство, покрито с някогашна лава. Тези останки тежат върху равнината, дебели двадесет метра. После пилотът среща друго такова пространство, трето и отсега нататък всяка издутост на почвата, всеки хълм от двеста метра има на хълбока си по един кратер. Съвсем не като гордия Везувий: те са в самата равнина — грамадни уста на тежки оръдия.

Ала днес цари спокойствие. Човек го изпитва с изумление в тая гледка, лишена от привлекателност, дето хиляди вулкани са се отзовали един на друг с грамадните си подземни хармониуми, когато са бълвали своя огън. И летиш над земя, занемяла вече, украсена с черни ледници.

Но по-нататък по-старите вулкани са вече облечени със златна тревица. Някъде е поникнало дърво — като цвете в стара саксия. Под светлината, която има цвят на привечер, равнината, облагородена от ниската трева, става разкошна като парк и се издува слабо само тук-таме около грамадните гърла. Пробягва заек, птица полетява, животът е обсебил една нова планета, дето най-после хубавото земно тесто се е появило върху небесното тяло.

Най-сетне, малко преди Пунта Аренас, последните кратери се съединяват. Една морава обгръща всички извивки на вулканите: и сега те са само нежност. Всяка цепнатина е зашита с тия нежни ленени конци. Земята е тучна, скатовете са съвсем полегати и човек забравя техния произход. По склона на хълмовете тая морава заличава мрачните белези.

И ето най-южния град на света, създаден по волята на случая от малко кал между първичната лава и южните ледове. Как хубаво се усеща — тъй близо до черните вулканични потоци — чудото на човека! Странна среща! Не знаеш как, не знаеш защо тоя пътник — човекът посещава тия подредени градини, обитаеми за толкова кратко време, както е една геологична епоха, ден, благословен между другите дни.

Приземих се през една нежна привечер. Пунта Аренас! Облягам се на един кладенец и гледам девойките. На две крачки от тяхната прелест чувствувам още по-силно човешката загадъчност. В един свят, дето животът тъй хубаво се приобщава с живот, дето цветята, дори сред гнездото на вятъра, се смесват с други цветя, дето лебедът познава всички лебеди, единствени хората изграждат своята самотност.

Какво пространство отделя една от друга техните духовни същности! Блянът на една девойка я откъсва от мене, как бих могъл да проникна в душата й? Как ще проумееш една девойка, която се връща бавно в къщи, с наведени очи, и се усмихва сама на себе си, пълна вече с измислици и прелестни лъжи? От мислите, от гласа, от мълчанието на любимия тя е могла вече да си създаде едно царство и сега извън него за нея има само варвари. Много повече, отколкото ако би била на друга планета, аз я усещам заключена в своята тайна, в своите навици, в пеещото ехо на своята памет. Родена вчера от вулкани, от морави, или от солените морета — ето че днес тя вече е полубожествена.

Пунта Аренас! Аз се прислонявам до кладенеца. Стари жени идат да си налеят вода; от тяхната драма аз не ще узная нищо друго, освен движенията им на слугини. Едно дете, опряло тил до стената, плаче мълчаливо; от него в моя спомен ще остане само едно хубаво, завинаги неутешимо дете. Аз съм чужденец. Не зная нищо. Аз не мога да вляза в техните царства.

Между какви крехки декори се разиграва тая голяма игра на вражди, на приятелства, на човешки радости! Захвърлени случайно върху топлата още лава и заплашвани вече от бъдещи пясъци, заплашвани и от снеговете, отде вземат хората тоя вкус за вечност? Техните цивилизации са само тънка позлата: един вулкан, едно ново море или пясъчен вятър ги заличават.

Тоя град сякаш лежи върху истинска земя, която смятат за богата в недрата й като земята на Бос. Забравят, че и тук, както вред другаде, животът е разкош и че никъде под човешките нозе няма достатъчно дълбока земя. Ала на десет километра от Пунта Аренас аз знам едно езеро, което ни доказва това. Обиколено с хиляди дървета и ниски къщи, незначително като блато в чифликчийски двор, то по необясними причини се подчинява на прилива и отлива. Без да прекъсва денем и нощем своето бавно дихание посред толкова тихи действителни неща — тръстики, играещи деца, — то се подчинява на други закони. Под равната му повърхност, под неподвижния лед, под единствената разбита лодка силата на луната се проявява. В дълбочините на тая черна маса действуват морски вълнения. Странно храносмилане се извършва непрестанно оттам наоколо — чак до Магелановия проток, под леката покривка от треви и цветя. Намиращо се при вратата на град, в който човек се чувствува у дома си, здраво стъпил върху земята на хората, това блато, широко стотина метра, бие с пулса на морето.