Антоан дьо Сент-Екзюпери
Земя на хората (3)

1.

Неколцина другари, между които и Мермоз, основаха френската линия — от Казабланка за Дакар, прекосяваща неподчинената Сахара. Понеже тогавашните мотори мъчно издържаха, една внезапна повреда принуди Мермоз да се озове в плен на маврите; те не се решиха да го убият, държаха го пленник петнадесет дни, после го върнаха срещу откуп. И Мермоз отново пое пощата над същите области.

Когато се откри линията за Америка, Мермоз, винаги начело, беше натоварен да изучи отрязъка Буенос Айрес — Сантяго и след като бе направил един мост над Сахара, да построи друг над Андите. Поверен му бе един самолет, който се издигаше на пет хиляди и двеста метра. Върховете на Кордилерите са високи седем хиляди метра. И Мермоз полетя да търси проходи. След пясъка Мермоз тръгна срещу планината, срещу високите върхове, които, когато вее вятърът, развиват своето снежно було — онова пред бурно побеляване на нещата, с ония сурови люшкания, които принуждават пилота към своеобразна борба с нож. Мермоз влизаше в тия борби без никак да познава противника, без да знае дали човек остава жив след такива схватки. Мермоз „проправяше път“ за другите.

Най-сетне, един ден, като „проправяше път“, той попадна в плен на Андите.

Паднали на височина четири хиляди метра върху едно високо плато с отвесни стени, механикът му и той цели два дена се мъчиха да се измъкнат. Но бяха здраво хванати. Тогава изиграха последния си коз, насочиха самолета към празното пространство, подскочиха силно върху неравната почва чак до пропастта и там се спуснаха надолу. Падайки, самолетът придоби достатъчна скорост, за да може отново да бъде управляван. Мермоз го издигна точно срещу един връх, досегна върха и с вода, течаща от всички пукнатини, причинени от измръзване през нощта, с мотор, който се поврежда и спира само седем минути след тръгването, откри най-сетне чилийската равнина като обетована земя.

На следния ден той отново полетя.

Когато Андите бяха добре изследвани и техниката на прелетяванията — овладяна, Мермоз повери тая линия на другаря си Гийоме, а той тръгна да изследва нощта.

Прожекторите не бяха още въведени и върху мястото за приземяване през тъмните нощи нареждаха срещу Мермоз немощната светлина на три бензинови факли.

Той надви и това и установи пътя.

Когато нощта беше овладяна, Мермоз опита океана. И оттогава — 1931, пощата почна да се пренася за четири дни от Тулуза до Буенос Айрес. Веднъж на връщане точно в средата на Южния Атлантически океан маслото на самолета спря да тече, при това над бурно море. Спаси ги, него, пощата и екипажа му, един кораб.

Така Мермоз преодоля пясъка, планината, нощта и морето. Неведнъж той е бил в опасност сред пясъците, планината, нощта и морето. И когато се връщаше, то беше винаги, за да тръгне наново.

Най-сетне, след дванадесетгодишна работа, прелитайки за лишен път Южния Атлантически океан, той сигнализира едно късо съобщение, че десният мотор е повреден. След това настъпи мълчание.

Новината не изглеждаше много обезпокоителна и въпреки това след десет минути мълчание всички радио постове по линията от Париж до Буенос Айрес почнаха тревожно бдение. Защото десет минути закъснение не значат много във всекидневния живот, но в пощенското летене добиват тежко значение. Сред това мъртво време е заключено някакво непознато събитие. Може би незначително или носещо нещастие, но то вече е станало. Съдбата е казала своята дума и срещу тая дума няма място за молба: една желязна ръка е направлявала екипажа или към безвредно кацване в морето, или към гибел. Но присъдата не е още съобщена на ония, които чакат.

Кой от нас не познава тия все по-гаснещи надежди, това мълчание, което се влошава всяка минута все повече като безнадеждна болест? Ние сме се надявали, след това часовете изтичат и ето че става вече късно. Тогава трябваше да разберем, че нашите другари няма вече да се върнат — че те почиват в този Южен Атлантически океан, небето на който толкова често бяха браздили. Мермоз без друго се беше прислонил зад своето дело като жътвар, който ляга в нивата си, след като здраво е вързал снопите.

Когато някой другар умира така, неговата смърт изглежда все още като нещо, което е в реда на занаята и може би в първите минути наранява по-малко, отколкото друга смърт. Наистина той се е отдалечил, след като е сменил последното летище, но неговото присъствие още не ни липсва тъй дълбоко, както би ни липсвал хлябът.

Вярно, ние свикнахме да чакаме дълго срещите. Защото другарите от линията са разпилени по света, от Париж до Сантяго да Чили, уединени, подобни на часовои, които почти не си продумват. Само понякога при пътуване пръснатите членове на голямото професионално семейство се събират тук или там. Около масата, събрани само за една вечер, в Казабланка, в Дакар, в Буенос Айрес, след дълги години мълчание, подхващат се прекъснати разговори, свързват се отново старите спомени. Сетне отново тръгваме. Така земята е същевременно и пустинна, и богата. Богати са тия потайни, скрити и мъчно достъпни градини, в които занаятът винаги ни връща някой ден. Другарите — може би животът ни отделя от тях, пречи ни да мислим много за тях, но нали те са някъде, макар да не знаеш къде точно, мълчаливи и забравени, но толкова верни! И ако кръстосаме техния път, те раздрусват раменете ни с такива пламенни изблици на радост! Разбира се, ние бяхме свикнали да чакаме…

Но един ден постепенно разбираме, че ясният смях на тоя например не ще го чуем вече никога. Разбираме, че оная градина ни е завинаги забранена. Тогава почва нашата истинска жалейка, която съвсем не е остра като нож, но е малко горчива.

Наистина никога нищо не може да замести изгубения другар. Не можеш по никакъв начин да си създадеш пак стари другари. Нищо не е толкова ценно, както общите спомени за сума лоши часове, изживени заедно, за сума скарвания, примирявания, сърдечни прояви. Ако посадите един дъб, напразно бихте чакали да се подслоните скоро под неговите листа.

Тъй върви животът. Отначало сме се обогатили, садим през цели години, но идват други години, когато времето разваля тая работа и изкоренява посаденото. Един по един другарите измъкват от нас сенките си. И от тоя час нататък към нашата жалейка се примесва скритото съжаление, че остаряваме.

Такава е нравствеността, на която Мермоз и другарите му ни научиха. Величието на един занаят може би се корени преди всичко в това, че обединява хората: има само едно истинско богатство, и то е отношението между хората.

Работим ли единствено за материални блага, ние само изграждаме нашата тъмница. Ние се затваряме в нея самотни с нашите монети от пепел, с които не може да се купи нищо, за което си струва да живееш.

Когато потърся в спомените си ония, които са ми оставили най-трайно удоволствие, ако направя равносметка на часовете, които са били ценни, без друго ще посоча другарите, които никакво богатство не би могло да ми даде. Не се купува приятелството на един Мермоз, на някой другар, с когото преживените заедно изпитания са те свързали завинаги.

Тоя полет през нощта и тия сто хиляди звезди, тая спокойна яснота, тая върховна власт през няколкото часа — не се купуват с пари.

Тоя нов образ на света след преминатите трудности, тия дървеса, тия цветя, тия жени, тия свежо обагрени от живота усмивки, които зората ни възвръща, това съзвучие от дребни неща, които получаваме като отплата — не се купуват с пари.

Нито оная нощ, прекарана сред размирните области, за която си спомням сега.

Бяхме три екипажа на „Аеропостал“, принудени да се приземим привечер на брега на Рио де Оро. Моят другар Ригел кацнал най-напред поради счупване на един свързочен лост, друг един другар, Бурга, пък слязъл да прибере екипажа на първия самолет, но една не особено голяма повреда бе приковала и него на земята. Най-сетне кацнах и аз, но когато пристигнах, вече се свечеряваше. Решихме да спасим самолета на Бурга и да почакаме да съмне, за да го поправим добре.

Година преди това разбунтуваните туземци бяха заклали нашите другари Груп и Ерабл, кацнали по неволя точно тука. Ние знаехме, че и днес един туземен отряд от триста пушки лагеруваше някъде в Божадор. Приземяването на трите наши самолета, видими отдалеч, може би са ги дигнали в тревога и сега ние почвахме едно бдение, което можеше да бъде последно.

И така, ние се настанихме за през нощта. След като свалихме от багажника пет — шест сандъка със стока, изпразнихме ги и ги наредихме в кръг, и в дъното на всеки от тях, като в бараки, запалихме по една жалка свещица, незащитена от вятъра. Така, сред пустинята, върху оголената кора на планетата, усамотени като в първите години на сътворението, ние съградихме едно човешко селище.

Събрани за през нощта върху тоя голям площад на нашето селище, върху това пясъчно парче, дето нашите сандъци хвърляха трепетна светлина, ние чакахме. Чакахме зората, която щеше да ни спаси — или пък маврите. И не зная що придаваше на тая нощ вкус на коледна нощ. Ние си разправяхме спомени, шегувахме се и пяхме.

Изпитвахме същото леко възбуждение, което вълнува сърцето през някой добре устроен празник. А бяхме безпределно бедни. Вятър, пясък, звезди. Обстановка, сурова като за монаси. Но върху тая зле осветена покривка шест — седем души, които нямаха вече нищичко в света освен спомените си, споделяха невидими богатства.

Бяхме се най-сетне срещнали. Вървим дълго, един до друг, затворени в собственото си мълчание, или разменяме думи, които не казват нищо. Но ето настъпва час на опасност. Тогава се приближаваме рамо до рамо. Разбираме, че принадлежим на една и съща общност. Ставаме по-големи от това, че откриваме и други човешки съзнания. Поглеждаме се с широка усмивка. Приличаме на оня освободен затворник, който се смайва от безпределността на морето.