Джо Бевърли
Тъмна страст (9)

Девета глава

Нат Робъртс наблюдаваше от мястото си в очуканата каруца как алената дама и лордът вървят по улиците. Знаеше, че хората му са по постовете си наблизо, но ако някой от тях виждаше шотландците — предатели, значи виждаше повече от него. Разбира се, улиците гъмжаха от хора, но дори и при това положение, ако шотландците бяха наблизо, значи се криеха доста хитро.

Гледаше как двойката изкачва стъпалата и влиза в къщата. Когато вратите се затвориха, той се почеса по главата под триъгълната шапка с дръжката на камшика.

А сега какво?

Веднага се беше сетил, че дамата с червената рокля ще бъде лейди Елфлид. Няколкото тихо разменени думи с мам’зел Шантал бяха потвърдили, че милейди има точно такова крещящо облекло и че смята да го носи тази вечер на маскарада. Божке, ама пак си показваше рогата, нали беше истинско наказание като дете. Помисли си дали да не каже на оня сухар Грейнджър за подозренията си, ама някак не му се струваше да е добре. Все пак какво можеше да направи, който и да било?

Тя беше член от семейството. Какво, трябваше да я заключат в стаята й като непослушно дете ли?

Все пак Нат беше взел допълнително хора — наоколо просто гъмжеше от тях — които бяха готови да я грабнат от лорда, ако изкрещеше. Но тя не изглеждаше като да иска да я грабват. Не. Не и тя. Ако се съдеше от начина, по който милейди го гледаше не беше пленница.

Скандално нещо се мътеше, но не му беше работа да се бърка.

Може би цялата суматоха с наблюдението на лорда бе просто женска ревност. Нат знаеше всичко по този въпрос, понеже имаше подозрителна жена.

И какво сега? Никой от хората му не бе забелязал някой да наблюдава къщата на лейди Ярдли, макар че не му бяха докладвали от излизането на лейди Елф насам.

Той отпи малка глътка от бутилката с ром, като обмисляше деликатната ситуация.

Не смяташе, че маркизът ще се зарадва особено, ако разбере, че сестра му е прекарала нощта в дома на който и да било мъж, да не говорим за лорд Уолгрейв. Все пак Нат се съмняваше и че работодателят му ще бъде по-доволен, ако е влачил лейди Елф за косата. Дори и да можеше.

— Жени! — промърмори той и отпи голяма глътка. — Само главоболия ти докарват.

Като ония двете там.

Две слугини вървяха надолу по улицата ръка за ръка, пееха си някаква песничка и смигаха на всеки мъж по пътя си. Поспряха пред каруцата.

— Здрасти, красавецо! — подвикна русата и се приближи още повече. — Ще дадеш ли да си глътнем от туй шише?

Нат изръмжа нещо и им подаде бутилката, след това попита тихо:

— Какво става, Сали?

Сали се изкикоти, сякаш беше казал нещо смешно, и се качи до него на сандъка.

— Ами аз не мисля, че е отвлечена, а ти?

След това му намигна и наистина опъна дълъг гълток от бутилката. Голяма работа беше тая Сали, пък и съблазнителна с тия нейни форми и весели очи. Ако той беше такъв мъж, разбира се.

Тя бърбореше много и за други неща, затова Нат можеше само да благодари богу, че не е загряла работата за господарката.

— Трябваше да наблюдаваме за нападение на шотландците, Сали.

— И туй не стана. Ама…

— Ама? — попита той и й хвърли бърз поглед.

Тя се сгуши до него. Боже, каква олелия го чакаше, ако Нети някога чуеше за това!

— Ама група улични гаменчета ги последва.

Деца! Улиците винаги бяха пълни с дрипави хулиганчета, повечето от тях крадци, и той дори не им беше обърнал внимание. Нат се огледа и видя двама от тях да клечат в една канавка недалеч и да играят някаква игра. Вероятно на зарове.

— Тия ли?

— Може и да са част от групата. Повечето избягаха де. Роджър и Рой тръгнаха след тях да видят дали няма да докладват на шотландците.

Нат промърмори няколко ругатни.

— Все пак не могат да я докопат в къщата, нали?

— Не мисля — прошепна Сали в ухото му, като си даваше вид, че се опитва да го съблазнява. — Но какъв е проблемът? Роджър и Лон ще проследят хлапетата до шотландците. Туй ни беше работата, нали?

— Аха, туй беше — отвърна Нат, но се чувстваше някак неспокоен.

Сега си спомни, че алената дама възнамерява да погледне какво държи лордът в мазето си. Без да се брои девствеността й, това си беше кървава и опасна работа.

— Виж, Сали, аз ще откарам тая каруца обратно на собственика й. Не мога да държа горката кранта тука цяла нощ. Ще се върна колкото мога по-бързо и тогаз може да се наложи да влезем. Стой тука и си отваряй очите.

Сали потрепка с клепачи към него:

— Не го ли правя винаги, красавецо?

После го целуна по бузата, слезе на земята, хвана пак Ела за ръка и се отдалечиха.

Докато караше каруцата обратно към конюшните, Нат си мърмореше недоволно: „Жени. Само неприятности.“

 

 

В „Пауна“ Майкъл Мърей, в ролята си на преподобния Кампбел, слушаше водача на групата, улични гамени. Колко мъдро беше постъпил, наемайки тези хлапета! Освен че беше евтино, такива дрипльовци минаваха незабелязани, само дето хората си държаха по-здраво портмонетата и другите ценни вещи, когато те се навъртаха наоколо.

Да, беше мъдро да наеме децата, но не бе очаквал такива новини. Значи алената курва отново се бе появила, и то на светско събитие. Знаеше, че понякога проститутките се промъкват на маскаради или пък биват вмъквани от любовниците си, но нещо в това същество го караше да се чувства неспокоен.

Жалко, че гаменчетата не я бяха видели да влиза в дома на лейди Ярдли. Мърей даваше мило и драго да разбере с кого е пристигнала.

Не беше с Уолгрейв. Той беше влязъл сам в монашеския си костюм.

А сега отново отиваха в къщата му, щастливи като плъхове, които се връщат в дупката си. Може би тя все пак му беше любовница? Или глупава млада жена, мамеща съпруга си всеки път, когато й се удаде възможност?

Но това някак не се връзваше с изцапаните с кръв жартиери.

Мърей не разбираше ситуацията и изобщо не я харесваше.

Той хвърли на момчето една монета и го изпрати да си върви, след това седна и задъвка устни. Не, никак не му харесваше.

Планът му беше готов. Дори сега Джейми прибираше камъка на безопасно място. Скоро щеше да има машинката. На другия ден, хановерският претендент щеше да умре. На този етап не можеше да понася несигурностите.

Той си плати питието и се върна в къщата на лорд Бют, като размишляваше за лорда и алената му курва. Уолгрейв винаги бе представлявал несигурност и Мърей съжаляваше, че изобщо се е свързал с него.

Все пак бе едно от имената от дадения му списък на англичани, тайни поддръжници на Четиридесет и петимата. На повечето от тях никога не им се бе налагало да разкриват колебливото си предпочитание към принц Чарли, а някои от по-младите сега заемаха високи постове.

Когато Мърей разбра, че връзката му с лорд Бют няма да го приближи до краля, започна да се свързва с хора, проявили непредпазливост и оставили някакво доказателство. То по никакъв начин не беше достатъчно силно, за да ги принуди да го подкрепят, но бе достатъчно, за да изпитат неохота да го издадат.

Мърей се ухили злорадо на красивите къщи, докато минаваше покрай тях. Половин дузина перове бяха в списъка му и в тези дни те седяха в хубави домове като тези и се тревожеха за Майкъл Мърей и нещата, които можеше да каже.

Но не се тревожеха прекалено много. Не, те си казваха, докато потупваха тлъстите си тумбаци и си наливаха поредното бренди, че дните на Стюъртите са свършили. Този Мърей е просто един луд. Младежките им грешки нямаше да се върнат, за да ги тревожат.

Мърей щеше да им докаже, че не е луд и че дните на Стюъртите не са свършили. Скоро тези надути Хановерци щяха да са навън по канавките и да правят какво ли не, за да свържат двата края, както правеха днес честните последователи на Стюъртите.

Когато срещна Уолгрейв, намери веднага оръжието си. Тук уличаващото доказателство беше по-силно — някои разкази от първа ръка за среща на крал Джеймс и принц Чарлз. Разбира се, доказателството беше срещу бащата на сегашния лорд. Това бе шок за Мърей, но новият граф изглеждаше страшно загрижен да не стане скандал, а в същото време чувстваше горчивина заради кралската неблагодарност.

Очевидно лесен за използване човек.

Той се вмъкна в друга къща, всъщност бордей, между големите сгради, свали свещеническите дрехи и облече обикновени. Старицата — стопанка с радост осигуряваше пространство и мълчание срещу няколко пенита. След това, вече като Майкъл Мърей, излезе през друга врата и продължи пътя си към стаите си в дома на лорд Бют на Саут Одли Стрийт.

Да, увери се той сам, Уолгрейв беше правилния избор. Мърей се нуждаеше само от някой, който да познава Двора достатъчно добре, за да измисли начин да се приближи смъртоносен предмет до Джордж от Хановер. В това отношение младият лорд бе свършил работата си. Още повече, по-късно беше разкрил истинския си мотив — омраза и жажда за отмъщение към някакъв си маркиз Ротгар.

Мърей не се интересуваше от маркиза, но се радваше, че знае какво движи лорда. Обичаше да разбира слабостите на хората.

Беше доволен от положението, докато не чу доклади за твърде много случайни срещи между Уолгрейв и новия държавен секретар Гренвил. Това доведе до срещата във Воксхол, която, като се позамислеше сега, бе грешка. Но Мърей все още искаше да знае каква роля играе алената курва. Дали беше шпионка на Уолгрейв? И ако беше — за какво?

Когато пристигна в дома на Бют, забърза към малката си стая, преди някой да забележи, че ръцете му са започнали да треперят. Беше толкова близо. Толкова близо! Не можеше да позволи на каквото и да било да провали плановете му на този етап.

Той измъкна от джоба си една миниатюра и се вгледа в хубавия портрет на красив младеж с бяла напудрена коса. Чарлз Едуард Стюърт. Неговият приятел. Разбира се, принц Чарлз вече не бе толкова млад и не можеше да си позволява такъв добър художник. Това само по себе си правеше миниатюрата — подарък от самия принц — истинско съкровище. И напомняне на това, което той трябваше да бъде. Идолът на Мърей бе принуден да се скита из Европа и да зависи от милостта на различни монарси. Това трябваше да се промени. Това щеше да се промени.

Бащата на принца, Джеймс III, едва ли щеше да живее дълго. След това Чарлз щеше да бъде крал по право. Крал Чарлз III.

Мърей възнамеряваше да го направи крал поне на Шотландия, ако не и на Англия. Само внимателно премислените му планове да не бяха заплашвани от лоши случайности.

Първо старият крал беше умрял от апоплектичен удар. Мърей се радваше да види някои от хановерците мъртви, но това не пасваше на плана му. Старото парвеню беше германски аристократ с истински хановерски стил. Не беше популярен и смъртта му не бе приета с кой знае колко мъка, а по-скоро с удоволствие.

Ако най-големият син на Джордж II беше доживял да се възкачи на трона, и това нямаше да е лошо. Той щеше да поеме короната като разпътен мъж на средна възраст.

Само че сегашният узурпатор, внукът на Джордж II, бе красив младеж, наскоро женен за достойната си съпруга, която очакваше първото си дете. Беше роден и израснал в Англия, и дори нямаше немски акцент.

На англичаните нямаше да им хареса смъртта му.

Но в крайна сметка нямаше значение дали ще им хареса или не. Кралят щеше да умре, а камъкът — да свърши останалото.

Камъкът на съдбата. Тъй като митът казваше, че е бил някога възглавницата на Яков, той бе използван като част от церемониите по коронацията на шотландските крале, откакто свят светува. През 1303 година беше подло откраднат от Едуард I, убиецът на Уолъс, като част от опита му да грабне Шотландия, както някога бе поробил Уелс.

И като още едно богохулство, камъкът беше поставен в трона за коронации тук, в Лондон, в Уестминстърското абатство. Оттогава всеки английски монарх седеше на свещения камък на Шотландия по време на коронацията си.

За Мърей нямаше никакво значение, че сега троновете на Англия и Шотландия са съединени. Когато Джеймс VI, крал на Шотландия, бе наследил трона на Англия, трябваше да си остане в Единбург и да управлява кралството си оттам! И трябваше да заповяда камъкът да бъде върнат на мястото си.

Ако го беше направил, династията Стюърт със сигурност нямаше да понесе тези беди.

А сега ето какво се бе случило. Синът на Джеймс, Чарлз, беше обезглавен от онези подли парламентаристи.

По-големият внук на Чарлз в крайна сметка бе възстановен на трона като Чарлз II, но въпреки дъжда от разпалени мъжествени клетви, не успя да създаде свой законен наследник.

След това другият син на Чарлз I, Джеймс, показа признаци на лицемерна набожност. Той прегърна Католическата църква и дори говорел, според слуховете, за възстановяване на монархията и връщане на камъка на Шотландия. Разбира се, англичаните се нахвърлиха върху него и го изгониха, като дори отрекоха, че синът му е негово истинско дете.

Синът на този син бе възлюбления принц на Мърей, който бе начело на напразната инвазия през 1745 година. Мърей беше сигурен, че тя щеше да успее, само ако Джеймс III бе положил клетвата при коронацията си върху Камъка на съдбата в Скоун, в Шотландия.

Чарлз III щеше да го направи й по този начин да влезе в правото си навреме.

Мърей се изсмя. Англичаните щяха да тъгуват за смъртта на краля си, но щяха да си коронясат друг, без дори да разберат истинската беда. Бяха загубили камъка. Новият монарх нямаше да бъде коронясан върху камъка, който щеше вече да е далеч, във Франция, с истинския крал, очакващ завръщането му у дома.

Вече го бяха поставили на безопасно място и само очакваха сандъка, в който щеше да пътува. След известно време Камъкът на съдбата щеше да упражни магията си и фалшивата династия на Хановерците щеше да си изгние без инвазия или насилие.

Което оставяше на Мърей последната задача — да убие сегашния крал.

 

 

В мрачното фоайе на Уолгрейв Хаус, под неодобрителните погледи на римски сенатори и безизразните очи на един лакей, Форт се обърна към Елф:

— Искаш ли нещо освежително, скъпа моя?

Странно притеснена от безстрастния слуга, Елф поклати глава, като си напомни, че е маскирана и така напудрена, че никой не може да я разпознае.

— Ела тогава — каза Форт и я поведе нагоре по широкото стълбище, по което се беше спуснала на пръсти само преди няколко нощи.

След малко влезе в спалнята му и спомените за предишното посещение тук довяха пристъп на страх. Но странно, това само допринасяше за страстното вълнение, което я движеше.

Тя погледна към Форт и видя мъжа, който щеше да я поведе през лабиринта на сластните усещания. Защото тя го бе пожелала. Може би все пак тя наистина беше Лизет използвачката, а не Елф — грижливата спасителка.

Нямаше никаква представа, знаеше само, че го желае, желаеше всичко, което той можеше да предложи.

Всички мисли се разлетяха на парченца, когато усети ръцете му на раменете си. Вдигна поглед, безпомощна пред първите ветрове на приближаващата буря.

— Бих предпочел да свалиш маската си — каза тихо той. — Имаш думата ми, че ще запазя самоличността ти в тайна. Тези удоволствия са най-приятни, когато всички бариери са свалени.

В един идиотски момент Елф се изкуши да го направи, но след това поклати глава. Той проследи с пръст меката кожа на маската и лицето й настръхна от докосването. След това Форт хвана главата] й с две ръце, като дразнеше ръба на челюстта й с палци.

— Наистина се питам коя си… Но — прибави той и докосна устните й със своите — това едва ли има значение сега, а и елементът на тайнственост е интригуващ.

Целуна я отново — дузина мимолетни целувки, толкова омайващи, че тя се повдигна на пръсти, за да ги улови и да им се наслаждава. Усмихнатите му устни я избягваха, но езикът му я докосваше като искрица гореща влага.

Тя се засмя и направи същото с него, танцуваше игриво с устни и език, докато той я притегли към себе си. Тази целувка не бе механична и изпитателна. Елф се стопи под този пламък.

Течна, топла, готова да бъде погълната.

Накрая той освободи устните й. Елф облегна замаяната си глава на гърдите му. Широкият ръкав на монашеската роба беше паднал до лакътя му, разкривайки силна ръка, греховно украсена с изпъкнали вени.

„Мъжките ръце — помисли си зашеметено тя, докато вдигаше ръкава му чак до широкото рамо — заслужават повече внимание. Но може би бе по-добре, че ги криеха, защото иначе жените щяха да бъдат в постоянна опасност…“

Роклята й се отвори неочаквано. Елф погледна изненадано надолу и се засмя. Той я бе разкопчал с една ръка. Сега избегна изследванията и я смъкна от раменете й. След това я обърна, за да развърже връзките.

Когато ги разхлаби достатъчно, той смъкна презрамките върху ризата й, докато гърдите й се показаха навън. Всъщност смъкна я точно под тях, за да изглеждат, сякаш ще прелеят, а зърната й стърчаха гордо през тънката коприна.

Елф ги покри инстинктивно, Форт се засмя и я гризна по врата.

— Успокой ги, щом искаш, Лизет, докато смъкна всичко от теб.

След това подръпна панделката на полите й и ги пусна като алена локва в краката й. Свали ръцете й от гърдите, за да може корсажът да последва полите.

Сега беше чисто бяла — от напудрената в бяло коса през бялата маска, изискано бялата кожа и ефирната копринена риза, която стигаше до средата на прасците й.

Само устните и забулените й зърна придаваха цвят на сцената.

Ако черното не се смяташе за цвят. Той стоеше зад нея в черната си роба и приличаше на сянка. Или на дявол.

Или на любовник от най-тъмните й сънища.

Тя потръпна, но не от страх, а от погледа му. Със сигурност, на всяка жена й се искаше да бъде гледана по този начин от любимия си.

Но стоеше зад нея. Елф се опита да се обърне. Той я спря и тя успя да види само раменете и ръцете му, когато я обгърна. Кафяви мускулести ръце, по-бледи към раменете. Сигурно прекарваше доста време на слънце с навити ръкави. Вероятно в конюшните.

Колко странно, че чувстваше такова удоволствие от една обикновена прегръдка, когато просто я люлееше в ръцете си с облегната върху напудрената коса брадичка, спокоен и с пълно самообладание.

— Не откъсвай очи от огледалото — каза той и изчезна от погледа й.

Макар да се изкушаваше да погледне, Елф се подчини. Той се появи в огледалото и постави тапицирана пейка до нея.

Елф погледна озадачено, но точно тогава ръцете му отново я прегърнаха и я залюляха.

Погали я нежно през коприната, и дясната му ръка се плъзна към бедрото й. Елф премести поглед от ръката към усмихнатите му очи. Той сложи ръка под коляното й, сгъна крака й и го сложи на пейката заедно с обувката. Елф ахна, когато ризата се плъзна чак до слабините и откри цялото й бедро.

Можеше да се отскубне, но се отпусна в прегръдката му, докато наблюдаваше нежно танцуващите му пръсти и усещаше всичко стократно повече заради огледалото. Той я докосна по зърната — първо по едното, а после по другото, като в същото време я гледаше в огледалото.

Елф видя как собствените й ръце се размахват нагоре-надолу не за да го спрат, а за да намерят нещо, за което да се заловят.

— Протегни ги назад и се хвани за мен.

Ръцете и намериха гореща плът. Неговите бедра. Гърдите й изпъкнаха напред. Той развърза връзката на ниското деколте, дръпна коприната надолу и ги извади на показ. Розовите й зърна бяха по-големи, отколкото някога ги бе виждала.

Дясната му ръка се настани между разтворените й бедра и натисна зажаднялото за ласки място. Това доведе до нов порой от усещания.

И нужда.

Нима тази жена в огледалото — задъхана, движеща се, по някаква причина застанала на пръсти — можеше да бъде Елф Малърън?

Той застана пред нея на пейката, така че повдигнатият й крак се издигна над него като мост, поддържан от ръката му на глезена й.

— Сложи ръцете си на раменете ми.

Тя се подчини, радостна, че има опора и възхитена от топлата му, твърда плът.

— А сега наблюдавай как порочно се държиш, Лизет.

Елф си наложи да отвори очи. Едно диво същество се бе вкопчило в раменете му с напрегнати ръце, сластно полуотворена уста и порозовели от ласките му гърди.

— Милост! — прошепна тя, остави очите си да се затворят и се изви като лък, сякаш се опитваше да достигне жадувано съкровище.

Форт я премести малко по-назад, за да я погледа, след това я плъзна напред, като през цялото време я успокояваше с нежни докосвания.

Корави ръце обхванаха хълбоците й и я дръпнаха рязко напред. Прониза я болка и Елф извика, докато той я изпълваше до краен предел.

Стоеше, напрегната от чудните усещания, някои от които неособено приятни.

— Предполагам, че вече не съм девствена.

— Ако сега започнеш да се оплакваш, ще те удуша — някакво напрежение в него, почти вибрация, издаваше нуждата му. Дали и той се чувстваше като нея, съвсем на ръба, копнеещ за освобождаване?

— Всъщност мисля, че съм по-скоро доволна, милорд. Форт. Моят любовник… Моят първи любовник. Чудя се дали ти доставя удоволствие да знаеш, че никога няма да забравя това? Той стана, все още в нея, и я положи заедно със себе си на килима. Елф мълвеше името му в такт с тласъците, докато загуби дъх и способност да говори. Продължи да го мълви наум, като се вкопчваше все по-здраво и по-здраво в него, сякаш се страхуваше да не изгори.

След това въздъхна „Форт“ — с мечтателно примирение, като не забрави накрая да каже:

— Благодаря ти.

Той се засмя задъхано.

— Не можете да си представите какво удоволствие бе за мен да ви услужа, милейди.

После напусна тялото й, но усещанията си останаха. Легнала по гръб на килима, Елф се протегна и му се усмихна.

— За съжаление подценявате въображението ми, милорд. Форт.

Някак несигурно, той я издърпа да стане, взе я на ръце и я отнесе до недокоснатото си легло. Там я сложи да стъпи на пода, за да отметне завивките, но когато се обърна към нея, се усмихна и докосна с пръст устните й.

— Това ми харесва.

— Кое?

— Тази усмивка. Изглеждаш много доволна от себе си.

Усмивката й стана още по-широка.

— Наистина съм доволна. И от теб, Форт — след това прибави дръзко: — Ако имаш нужда от препоръки, ще ти дам.

Той се засмя, вдигна я на ръце и я просна върху чаршафите. Едва тогава Елф осъзна, че все още е облечена, ако ризата с широка горна част, дантелените чорапи и едната обувка можеха да се нарекат облекло. Той свали обувката и я захвърли на пода.

След това я прикова към леглото със силните си ръце, но Елф се отпусна в прегръдките му. Моментът не беше опасен, просто сластен. Можеше да довери на този мъж и живота си.

Тази мисъл я изненада.

Голо доверие.

Дали това бе истината, за която бе споменал? Наистина й се искаше да свали маската и да бъде честна с него.

Тя прогони тези мисли и се съсредоточи върху страстта. Облиза устни.

— Имаш ли нещо друго порочно предвид, Форт?

Той се изсмя на глас и сякаш вселената се завъртя. Просто така, помисли си Елф. Нима човек се влюбваше просто така? Или просто осъзнаването я удряше като стрелата на Купидон?

Сърцето й бе започнало да бие с нов ритъм. Ритъм, който нямаше нищо общо с похотта, а само с любовта, с отчаяната нужда да го предпази и да бъде с него, която я терзаеше ужасно.

Защото не можеше да го има. Ако знаеше коя е, нямаше да я желае.

Щеше да има само тази нощ.

Но поне тази нощ можеше да има своя смеещ се любовник.

Когато той се отпусна до нея, Елф се сгуши в него, като се наслаждаваше на може би най-скъпоценния момент — близостта, тъй отпусната, без бариери.

Осъзна, че именно това бе търсила в тази нощ.

Само да можеше да се освободи от Елфлид Малърън и всичко, което включваше това, и да бъде Лизет! Щеше да го направи веднага, за да може да бъде близо до този мъж, да му носи смях и радост ден и нощ, и да получава изгарящо удоволствие в замяна. Самата мисъл за брак, за тази близост във вечността, накара очите й да се насълзят. Защото това никога нямаше да стане.

Или можеше? Тя умееше да се бори, беше Малърън. При Малърънови всичко бе възможно…

Форт придърпа завивките върху тях и я прегърна успокояващо.

— Поспи малко, Лизет. Обещавам ти да те събудя, за да продължим обучението ти, но за момента и двамата имаме нужда от малко почивка.

Никога не си беше представяла красотата на това да заспи в прегръдките му.

Той удържа на обещанието си. Макар и гледането в огледалото да бе възбуждащо, това може би й достави повече удоволствие. Свещите бяха изгорели и в пълната тъмнина докосванията, вкусът, миризмата и звуците бяха неимоверно засилени.

Той не проникна в нея, но въпреки това споделиха удоволствието изобретателно и порочно, преди отново да потънат в непробуден сън.

 

 

Когато се събуди, Елф откри, че се задушава от тъмен парцал и е обгърната от силни ръце. Помисли си, че Форт е намислил още някоя лудория, но това като че ли не й харесваше. Тя се загърчи и се опита да протестира, но някаква ръка притисна парцала до устата й и прекъсна и малкия достъп на въздух, който имаше.

По дяволите, какво си мислеше, че прави?

Когато ръката се махна, тя си пое дъх през тежкия, вонящ на мухъл парцал и се закашля.

— Престани или ще те удуша — изръмжа един глас.

Определено не бе този на Форт.

Глас с шотландски акцент.