Джо Бевърли
Тъмна страст (14)

Четиринадесета глава

Маркиз Ротгар не направи опит да се разкрасява, преди да тръгне за Уиндзор с каретата. Този случай не бе подходящ за блясък. С Божията помощ, Син вече можеше да е предупредил краля за опасността. Сега Ротгар трябваше да предотврати съсипването на семейната репутация.

Даже и с шестте от най-добрите му коне му отне повече от час да пристигне в провинциалния дворец на краля. Старинните стени се издигаха величествено над сгради, прибавяни и приспособявани през вековете от различни монарси.

Трябваше да премине през много стаи, за да стигне до краля. Ротгар обаче напредваше със забележителна скорост. Беше изпратен с поклони от облицованата зала на стражите, но те не изглеждаха кой знае колко нащрек. След това един лакей го преведе през тронната зала и залата за аудиенции, покрай няколко души, надяващи се да бъдат приети от краля, насядали наоколо и възхищаващи се на великолепния таван на Верио и на празния резбован трон.

Няколко човека се опитаха да говорят с него, но той им направи знак, че работата му не може да чака. Видя завистта в очите им, но изпита малко съчувствие към такива молители. Повечето от тях просто искаха подаяния от краля, за да финансират скъпите си удоволствия.

Джордж, с отпочинало лице и подути очи, крачеше из стаята, когато му съобщиха за пристигането на Ротгар. Той се обърна тревожно към него.

— Лорд Ротгар! — възкликна кралят. — Такива неща стават!

Ротгар веднага забеляза отсъствието както на механичната играчка, така и на брат си, и направи дълбок поклон на краля и кралицата, която бе в напреднала бременност и седеше наблизо с кутре в скута. След това отправи по-малки поклони към лорд Бют и Чарлз Гренвил, които също бяха тук.

— Добре че дойдохте — рече Гренвил с престорена топлота. — Мислехме, че сте извън страната, милорд, и се страхувахме за вашата репутация.

— Неведоми са пътищата Господни и ето ме тук, за да оправя всичко. Механичното устройство?

— Беше доставено. Но лорд Синрик пристигна навреме.

— Той се отнесе грубо с мен! — възкликна ядосано крал Джордж.

— Извинявам Ви се от негово име, Ваше Величество, но съм сигурен, че това е било необходимо.

— Е, аз пък не съм! И ако устройството е толкова опасно, как тогава би могло да бъде подарък от вас, милорд? Бихте ли могли да ми обясните тази история? Можете ли? Гренвил казва, че бил замесен някакъв роднина на Бют, но лорд Бют отрича да знае каквото и да било. Устройството е пристигнало от вашия дом, милорд, но вие не знаете за това. Лорд Уолгрейв е замесен, но е действал по нареждане на моя първи секретар и следователно е невинен. И никой не бе в състояние да ми обясни. Недоволен съм. Безкрайно недоволен!

Кралят попи потта от челото си с копринена кърпичка с монограм и позлатени краища.

— Съвсем разбираемо, Ваше Величество — рече Ротгар, като с труд си наложи да остане спокоен. — Уверявам Ви, че ако знаех нещо по този въпрос, щях да Ви информирам незабавно. Все пак може би трябва да извините лорд Уолгрейв. Той е млад и е приел съвет от по-възрастни мъже.

— Изненадан съм, че го защитавате, Ротгар — каза Гренвил, който вече не се усмихваше. — Вие не сте приятел на това семейство.

— Опитвам се да не позволявам на пристрастията да ми влияят, Гренвил, а и, разбира се, сега нашите семейства са свързани. Разбрах, че целта на Уолгрейв е била просто да се открие коренът на този заговор, насочен срещу Негово величество.

— Веднага щом намерим Майкъл Мърей — рече Бют, — ще го заловим! Потресен съм, неизмеримо съм потресен, задето съм държал до гърдите си такава усойница.

— Точно толкова близо ли? — попита меко, Ротгар.

Лордът се изчерви.

— Това е просто израз, милорд.

— Да, разбирам — Ротгар отново се обърна към краля: — Проводих неколцина от хората си на едно място, където може да бъде открит Мърей, Ваше Величество. В същото време изпратих съобщение до кабинета на господин Гренвил, с което му предложих да изпрати войници там и също да претърси корабите надолу по Темза. Нямах представа, че той е счел за по-важно да бъде тук.

Гренвил се изчерви.

— Оставих някои способни хора да се занимават с това, Ваше Величество. Всъщност оставих лорд Уолгрейв да им помага, тъй като той беше, съвсем разбираемо, твърде нетърпелив да оправи всичко това. Дойдох тук, защото чувствах, че Негово величество трябва да бъде уведомен колкото е възможно по-скоро.

— И както изглежда, той не е — Ротгар се обърна към краля: — С Ваше позволение, Ваше Величество, нека седнем и ще Ви разкажа всичко колкото мога по-добре. Сигурен съм, че лорд Бют и господин Гренвил ще прибавят своята лепта.

— Не зная нищо — рече тревожно Бют. — Нищо — но тъй като кралят направи знак, че разрешава, той седна с другите, като очевидно се опитваше да реши откъде точно идва заплахата за поста му.

 

 

Старата кръчма изглеждаше запусната, но когато Елф видя отворена вратичката, водеща към улея, разбра, че някой е бил там. Тя зееше с разбита ключалка. Въпреки че Брайт сложи ръка на лакътя й, за да я спре, Елф се наведе напред и надникна вътре. Независимо от дневната светлина, стаята без прозорци изглеждаше мрачна, но все пак се виждаше достатъчно добре, че вътре няма нищо друго, освен старите бъчви.

Ковчегът беше изчезнал.

На неравния под нямаше особени предмети.

— Няма го — прошепна тя.

— Наистина го няма — каза един познат глас.

Елф се изправи и видя Форт. Той стоеше до потрошената вратичка, облечен в дълбок траур, и въпреки израненото си лице, бе възвърнал цялата си аристократична надменност.

Елф потисна разсейващите я чувства и попита:

— Къде е?

Сега забеляза войниците зад него и като усети, че нещо променя атмосферата се обърна и видя други войници да излизат иззад близките сгради и да гледат подозрително Малъръновите слуги. Някои от майките наблизо сграбчиха любопитните си деца.

— Нямам представа — рече Форт. — И аз току-що пристигнах.

— Е, нито пък ние, защото и ние сега пристигнахме.

Елф видя, че цялото внимание на Форт е насочено към Брайт и си помисли, че ако беше куче, козината на врата му щеше да бъде настръхнала. Беше сигурна, че брат й реагира по същия начин. Те бяха стари врагове заради Порша. Един господ знаеше каква глупост можеше да стане сега…

Тя се обърна с гръб към тях, отиде до една от уличните метачки, които стояха наблизо — беззъба старица, облечена в дрипи.

— Бихте ли ми казали, госпожо, дали някой е идвал тук тази сутрин да вземе нещо от тази сграда?

Зачервените очи на жената се размърдаха и тя отстъпи няколко крачки встрани, като придържаше сгънатата престилка до гърдите си.

— Не съм взела нищо! Честна!

— Разбира се, че не сте — каза Елф с възможно най-успокояваща усмивка. — Никой не иска да ви причинява неприятности. Просто очаквах да намерим нещо в това мазе. Всъщност — един голям камък. А той не е тук. Вероятно нашите приятели са дошли тук преди нас.

Жената я изгледа остро.

— Приятели, а? И ги търсят ония с червените куртки? Не ща главоболия.

Елф чу стъпки зад себе си и разбра, че не са на Форт.

— Брайт, имаш ли дребни монети?

Той сложи една в ръката й и тя я протегна към жената.

— Ето, вземете. Не е нужно да правите каквото и да било за нея. Но ако знаете нещо, би било много любезно от ваша страна да ни кажете.

Старицата грабна монетата и очите й се стрелнаха наоколо.

— Е, добре, изглеждаш ми честна, добра дама, затуй ще ти кажа. Преди малко идваха някакви мъже с каруца. Разбиха тая врата. Чудна работа де, щото вчера вратата хич не беше заключена и в проклетата маза имаше само няколко стари бъчви. След туй взеха един дяволски голям камък! Хич не ми стана ясно — рече тя, вживявайки се в историята. — Бог ми е свидетел, по света има достатъчно големи камъни, ако човек иска да си има такъв. Ама оня свещеник — с перуката — подскачаше наоколо и им викаше да не го издраскат. Откак съм родена, не бях виждала таквоз нещо.

Свещеник с перука? Тогава Елф си спомни думите на Робъртс, че уличните гамени са били наети от някакъв шотландски свещеник. Маскираният Мърей?

— Не ми звучи необичайно — рече тя, сякаш съвсем леко заинтригувана. — Какво направиха с камъка?

— Туриха го в сандъка, дето го бяха донесли преди — тя се изкикоти. — Ковчег беше, много смешно. Свещеникът се суетеше, сякаш носеха труп. Все викаше, че трябва да турят камъка вътре, преди да го вдигнат. Туй беше вярно, нали искаше да не го драскат. Все го наричаше „камъка“. Ама туй не беше камък, ами цяла скала.

— А този свещеник тук ли беше, когато другите започнаха да изнасят разни неща?

— Не, дойде после.

— И предполагам, са сложили сандъка в каруцата и са си отишли?

— Точно тъй! — рече жената, сякаш бе чула гениално заключение. — Точно тъй направиха, господарке.

Елф погледна към реката.

— Както вече се убедихте, госпожо, този свещеник не е съвсем с ума си. Той смята, че този камък е много ценен и възнамерява да го откара с кораб във Франция и да го подари на краля там…

Жената отново се изкикоти.

— Божке, как ми се иска да го видя това!

— Бихме спестили срама, ако успеем да го спрем, преди да се качи на кораба. Чудя се кой ли пристан би могъл да използва.

Очите на жената отново станаха остри.

— Войници и всичко останало — промърмори тя. — Съмнявам се, че ми казвате цялата работа, господарке, ама ми изглеждате добра. Чух ги да споменават Харисъновия пристан. Близо е до реката.

— Преди колко време?

— Не много. Сигурно още не са се качили на кораба.

Елф хвана мръсната, покрита с мазоли ръка на старицата.

— Как се казвате?

Жената се поколеба, но отговори:

— Диби Кътлоу, господарке.

— Благодаря ви за помощта, госпожо Кътлоу. И ако някога имате нужда от нещо, елате в Малърън Хаус на Марлборо Скуеър — след това се обърна към Брайт: — Свещеникът вероятно е маскирания Мърей. Да вървим!

Видя Форт, който беше застанал на известно разстояние, но сигурно бе чул всичко, да се обръща към войниците и да им дава заповеди. Тя се приближи до него.

— Това е сериозна работа и няма място за съперничество. Ако се състезаваме, можем доста да си пречим един на друг.

Не беше сигурна дали очите му са леденостудени, или пламтят от гняв. Може би беше леден гняв. Елф имаше на разположение само няколко секунди да ги огледа, защото той се обърна остро към Брайт:

— Какъв план за действие имате?

На Елф й се прииска да го удари; задето я пренебрегва по такъв начин, но сега не беше време и за това.

Обеща си да го направи по-късно, като си спомни какво бе казал Ротгар на Син. Те обаче не бяха обсъждали възможността да поговорят, да се обяснят, да се разберат.

О, по дяволите мъжете и всичките им кодекси на поведение!

— Трябва да обградим онзи пристан от двете страни — рече Брайт. — Всъщност от три страни. Някои от войниците могат да се качат на борда на нашата лодка и да пазят откъм реката, в случай че онези успеят да откарат товара си на борда.

— С лодка ли дойдохте?

— Това беше най-бързия начин.

— И сте минали под моста? — за момент Форт погледна Елф и тя предпочете да си мисли, че внезапно проличалият му гняв може да идва от загриженост за нея. Все пак веднага след това той се обърна към хората си: — Ефрейтор, изпратете четирима души с хората на лорд Брайт да заемат позиции на реката.

— Да, милорд! Какви са нарежданията?

— Да се спира всеки подозрителен съд. Не, по дяволите! Реката е твърде оживена…

— Аз ще се кача на лодката — рече Елф. — Мога да разпозная Мърей.

— Твърде опасно е — рече троснато Форт.

— Съгласен съм — добави Брайт.

— Каква хармония в мненията! — Елф извади пистолета. — Ще застрелям всеки мъж, който се опита да ме спре.

Форт и Брайт я изгледаха със зяпнали уста и се спогледаха, сякаш си изразяваха съчувствие взаимно.

Без да каже нито дума повече, Елф се обърна към четиримата избрани войници:

— Последвайте ме!

Докато ги водеше към реката, чу Брайт да казва:

— Знаех си, че е опасно да се въоръжават жени.

Чу и отговора на Форт:

— Разбира се, дамите от самото си рождение биват обучавани как да се държат.

Спомни си един подобен разговор на бала по случай годежа на Брайт, когато едва не се бе стигнало до размяна на удари. В момента само се надяваше двамата да не се сбият заради нея.

Лодката и осемте гребци стояха малко по-далеч от стълбите, но при знака й се приближиха, за да може тя да се качи. Елф обясни накратко ситуацията на Удхам, водача на екипажа.

— И така — каза накрая тя, — искам да бъдем на позиция в реката срещу Харисъновия пристан. Можете ли да се справите?

Набитият мъж на средна възраст огледа оживеното движение по водата.

— Да, милейди, макар че няма да бъде лесно. Другите лодки няма да искат да ни заобикалят.

— Направете всичко възможно.

 

 

Както беше казал Удхам, бе доста лесно да се излезе на реката с осмина гребци, но трябваше да се блъскат за благоприятни води с другите лодки, превозващи стоки от и за корабите. Задържането на едно място по бързите води, без да се блъснат с други съдове, бе по-трудно, но лодкарите се справиха.

Елф огледа края на пристана, където се товареха стоки на лодките. Беше трудно да разпознае, когото и да било, но точно тогава забеляза как вдигаха нещо от една каруца.

Ковчег?

— Ето! — викна тя на войниците. — Виждате ли онзи сандък?

Отне им известно време, но и те го забелязаха. Онези товареха ковчега на лодката. Под пристана, една фигура с бяла перука почти танцуваше от вълнение, докато наблюдаваше операцията.

— Това е нашата мишена — обърна се Елф към войниците. — Трябва да предотвратим натоварването й на някой кораб.

— Моля за извинение, милейди — рече един от войниците, но по реката това би било опасно. Ако ковчегът бъде натоварен на кораб, няма да бъде голям проблем. Един съд може да бъде спрян и претърсен и по-надолу по реката.

— Не всеки, милейди — каза Удхам. — Виждате ли онзи кораб там? — той посочи към объркващата гора от мачти. — Онзи, дето плава под френския кралски флаг?

Елф засенчи очи и наистина го видя.

— Какво искате да кажете?

— Мисля, че това е корабът, откарващ френския посланик обратно, и е единственият, който се готви да отплава. Обикновено такива съдове не се спират.

— Блокирайте пътя на този кораб! — нареди Елф.

— Да, милейди — отвърна Удхам, но после прибави: — Това, дето товарят ковчега на него, е лихтер. Лихтерите са големи съдове. Ако решат да минат през нас, ще станем на трески.

Елф виждаше, че е прав, но не можеше да се отпуска.

— Тогава ще трябва да го спрем, преди да е минал през нас, нали?

Ковчегът вече се намираше на лихтера и групите на Брайт и Форт се бяха приближили. От внезапното раздвижване на тълпата Елф разбра, че става нещо. В далечината се появи редица от мънички войници с червени куртки, които бяха насочили мускетите си.

Към кого?

Към един човек с пистолет.

Точно когато видя, че човекът с пистолета не е Мърей, той стреля и редицата мускети блъвна огън и смърт. Човекът с пистолета се прекатури назад и падна в реката. Бе убит друг човек.

Кой? Мили боже, кой?

Елф стоеше, сграбчила една от мачтите, и наблюдаваше как лихтерът се движи мудно по реката, докато на пристана цари объркване. Но лихтерът се движеше настрани от тях, настрани от френския кораб!

— Какво прави той? — извика Елф, като се опитваше дори да не помисля за мъртъвците. — Накъде отива? Приближете се до него!

— Не, милейди — отвърна флегматично Удхам. — Той се отправя към френския кораб. Лихтерите са без платна и мачти и не могат да завиват бързо като другите. Трябва да използват течението на реката. Лодкарите на лихтерите познават реката, както вие ръката си, и в крайна сметка ще се озоват до френския кораб. Разбира се — прибави той, като огледа с присвити очи препълнената със съдове Темза, — това означава, че дори да не иска да се удари право в нас, не може да направи много по този въпрос.

— О, господи! — прошепна Елф.

Точно тогава зърна Мърей.

Можеше да се направи само едно нещо.

Елф се обърна към войниците:

— Кои от вас е най-добрият стрелец?

Един от тях пристъпи напред:

— Аз, милейди. Името ми е Пикет.

— Е, Пикет, мислиш ли, че можеш да убиеш мъжа, който стои на онзи съд?

Той помисли, като гледаше натам с присвити очи.

— Ако лодката ни се движи твърде бавно, той ще бъде лесна мишена, милейди.

— Удхам, постарайте се лодката ни почти да не се движи.

— Да, милейди.

Войникът коленичи на една от покритите с кадифе седалки, опря цевта на дългия си мускет на облегалката и се прицели много внимателно. След това с шумно щракване издърпа иглата и махна капачето. Елф гледаше с пресъхнала уста как пръстът му натиска постепенно спусъка.

Тогава между тях премина друг лихтер, закри гледката им и направи голяма вълна. Пикет промърмори нещо, след това каза:

— Боб, дръж си очите отворени за такива работи, ако обичаш.

— Готово, Били — каза един от другите войници. — За следващите няколко минути изглежда чисто.

Пикет изчака вълната да се уталожи, като по този начин позволи на лихтера да се приближи още повече. Това щеше да направи изстрела по-лесен, но Мърей би могъл просто да отклони поглед от лодкаря си и френския кораб, и да види необичайната гледка на благородническа ладия сред всичките тези работни съдове. След това със сигурност щеше да зърне войниците в червени куртки и този, който се целеше към него.

Тогава Мърей наистина се помръдна и погледна обратно към пристана. Когато се обърна отново към лодкаря на лихтера и френския кораб, погледът му премина през лодката на Елф. Устата му се отвори, сякаш за да изкрещи нещо, но гърмът на Пикетовия мускет заглуши всичко. Когато димът се разсея, Елф видя шотландеца, проснат върху ковчега със скъпоценния Камък от Скоун.

— Мърдайте, мърдайте! — извика Елф.

Осем яки весла ги тласнаха извън пътя на лихтера и го избегнаха на косъм. Прогизналата от кръв парцалена кукла, която толкова скоро представляваше човек, мина само на няколко стъпки от тях.

Като й се искаше ръцете й да престанат да треперят, тя каза:

— Чудесно, Удхам. Можеш ли да кажеш на онзи водач на лихтера да се насочи обратно към пристана Харисън?

— Добре, милейди. Но ще му отнеме известно време.

— Няма значение колко, стига товарът му да не се озове в крайна сметка на френския кораб.

Когато размяната на викове започна, придружена от няколко неприлични израза от разстроения водач на лихтера, Елф се обърна към войниците:

— Добра работа, Пикет. Чист изстрел. Вероятно спаси живота на горкия водач.

Тогава за пръв път го погледна по-внимателно и видя, че е на не повече от двадесет години и е пребледнял от ужас. Но при думите й младежът порозовя от срам.

— Нищо работа, милейди.

— Напротив. Беше много важно и ти изигра ролята си добре.

Удхам беше свършил с нарежданията си към водача на лихтера, затова Елф отново се обърна към него:

— Можем ли да се върнем на пристана, моля?

Най-сетне можеше да се отпусне на седалката. За нещастие изчезването на това напрежение позволи на страховете й за Форт да я залеят като води на река.

Спомни си как в дома на Сафо, когато Форт бе вързан, а братята й — сърдити, не беше сигурна на кого принадлежи крайната й преданост. Сега вече знаеше.

Брайт я очакваше на стълбите сам.

Значи не бе ранен той. Елф изпита облекчение, разбира се, но не и от главната си грижа.

Не виждаше никъде Форт или войниците, които бяха дошли с него. На гредите се виждаше нещо червено, което блестеше на слънцето.

Кръв.

С бясно разтуптяно сърце тя скочи на крака, отчаяно искаща да слезе първа от лодката. Веднага щом гребците прибраха веслата, тя сграбчи ръката на Брайт и се качи на дървения под.

— Добре свършено — рече той.

— Форт? — попита Елф.

Брайт стана сериозен:

— Получи куршум в крака. Не мисля, че животът му е застрашен.

Всичките сили напуснаха Елф и тя се строполи в прегръдките му, като заплака от мъка, от облекчение или може би от чисто изтощение, проникнало чак до костите й.

Усети как я вдигат и носят, но заспа, преди брат й да намери начин да я закара у дома.

 

 

След два часа обяснения, въпроси и извинения, Ротгар напусна дневната стая на краля през един страничен вход и попита най-близкия лакей къде е брат му. Намери Син, пазен от стража в една малка стая на долния етаж, но изтегнат удобно с чаша питие в ръка.

При влизането на Ротгар той вдигна халбата.

— Още колко време ще запазя главата си?

— Неопределено, макар Негово величество все още да не е напълно убеден. Поздравления, задето си използвал главата си по предназначение. Забележителен войнски замах.

— Да де, но като си припомня, май извърших всички видове обиди на кралска особа и съдейки по реакциите му, шансовете ми да се издигна до майор, да не говорим за полковник, са доста мъгляви.

— Може би ще трябва да го убедим в цената ти. Къде е онова дяволско устройство?

— В съседната стая. Настоях да го сложат на място, където ще мога да го държа под око.

Ротгар отвори вратата. Яркоцветната китайска пагода стаеше на една малка масичка, фигурките й бяха замръзнали и чакаха само освобождаването на пружините си, за да се превърнат в смъртоносни.

— Наистина жалко — каза той. — Изключително хитро направено.

— Ще я взривим ли?

— Предполагам, че при възможност би се взривила сама. Въпросът е да го направим безопасно. Запрятай ръкави. Ще я занесем.

— Ние ли?

— Че кой друг? Изглежда, била е носена нагоре-надолу по стълбите без никакъв риск. Но в противен случай би ли трябвало да накараме други да поемат този риск?

— Господи, ако не те познавах по-добре, щях да си помисля, че се чувстваш разкаян.

— Мислиш, че не съм в състояние да изпитвам подобни неща?

Син поклати глава.

— Мисля, че си в дяволски странно настроение. Много добре. Давай да преместим това нещо.

Не беше тежко, но бе неудобно за носене, особено след като искаха да го придвижват с голямо внимание. Все пак в крайна сметка го изнесоха от крепостта и го сложиха на тревата близо до реката. Син извади кърпичка и избърса потта от челото си.

Ротгар, напълно невъзмутим, повика слугите и ги накара да донесат стари дюшеци и мускет, а след това изпрати на краля съобщение, че го кани да гледа спектакъла от далечния балкон, ако желае.

— Защо? — попита Син.

— Заради издигането ти във войската, разбира се.

Веднага щом кралят и кралицата се показаха и можеха да ги видят, Ротгар накара слугите да наредят дюшеците около пагодата. Накрая отдалечи всички на безопасно разстояние и подаде мускета на Син.

— Сигурен съм, че си по-опитен от мен с тия неща. Опитай се да прекараш куршума през отвора между дюшеците, който оставихме.

Син зареди внимателно пушката и я вдигна, като се прицелваше. Запъна петлето с щракване. Пръстът му натисна бавно спусъка — с гръм и пламък, куршумът полетя напред.

Секунди по-късно се чу още по-силен гръм, който разпрати във всички посоки парцали, перушина и парчета метал.

— Дявол да го вземе! — рече Син, като опря приклада на земята. — Представи си това да беше непокрито и вътре в някоя стая!

— Наистина — каза Ротгар и се обърна към балкона.

Кралят и кралицата обаче бяха изчезнали.

Когато слугите се завтекоха да приберат мускета и да разчистят след взрива, той каза:

— Въпросът е, дали копие на тази играчка ще бъде скъп подарък за краля, или ще го разядоса здравата?

Син се заля в смях.

Когато се върнаха в крепостта, откриха не само очакващата ги карета, но и куриер от краля, който изискваше незабавната поява на лорд Синрик.

— Уви! — рече Ротгар. — Не е забравил да те обезглави за обида на кралска особа. Искаш ли да се качиш на каретата и да избягаш от страната?

За пръв път Син изглеждаше разтревожен.

— Господи, братко, какво мислиш, че иска?

— Предлагам ти да отидеш и да разбереш. Все пак — прибави любезно той — винаги си казвал, че искаш да се справяш сам с живота.