Джо Бевърли
Тъмна страст (4)

Четвърта глава

Елф никога не бе идвала в Уолгрейв Хаус. Преди неудобната връзка на Син и Частити, семействата им определено не бяха в такива отношения, че да си ходят на гости.

Елфлид Малърън никога нямаше да си позволи да се заплесва, но в ролята на глуповатата Лизет Белхарди се чувстваше свободна да зяпа.

„Мрачно — реши тя, докато оглеждаше голямата квадратна зала. — Дори тежко.“ Тъмна ламперия покриваше стените и тавана по мода отпреди поне четиридесет години, а единствените украшения бяха четири мраморни статуи. Но не модерните класически голи тела, а четирима бележити римляни със сурови лица, сковано изправени и напълно облечени в тоги и с лаврови венци.

Елф усети ръката на стария лорд, Непокваряемия. Той вероятно си се бе представял по този начин.

А как ли си се представяше новият лорд?

Нямаше голяма възможност да гледа и размишлява. Уолгрейв я поведе към витите дъбови стълби, като очевидно нямаше настроение да се бави.

Елф изостави повечето от мъглявите си планове за бягство и се хвана за номера на Порша.

— О, милорд! Колебая се дали да ви притеснявам, но имам нужда да се облекча.

— Несъмнено. Хайде, ела.

Той продължи нагоре по стълбите и я поведе към една стая. Спалня.

Никога преди не бе влизала в спалня с непознат мъж! След това обаче си наложи да се отпусне. Това беше част от плана й. Когато я оставеше сама, щеше да избяга.

Уолгрейв й помогна да си свали мантията и й посочи гърнето зад един параван.

— Ето там. Ще се върна след минутка.

Стаята имаше две врати — едната, през която бяха влезли и друга, към съседното помещение. Той го заключи, сложи ключа в джоба си и излезе през първата. Елф чу как ключът се завъртя и в тази ключалка.

Прозорецът. Порша бе избягала през прозореца.

Уолгрейв очевидно наистина смяташе да се върне само след минутка, затова Елф се спусна бързо към прозореца и го отвори рязко. С първия поглед надеждите й се стопиха. До долу се спускаше отвесна тухлена стена. Порша бе използвала чаршафа от леглото, за да се спусне до земята, но тази стая не предлагаше такива удобства, а и Елф знаеше, че не разполага с време. Тя чу стъпки, затвори прозореца и изтича зад паравана. Озова се там точно когато чу превъртането на ключа в ключалката.

— Още ли си там? — попита той с огромна липса на деликатност. — Надявам се, че нямаш някакви затруднения със стомаха.

Елф откри, че наистина има нужда да използва тоалетната. Отчасти за да прикрие неудобния шум от действията си, тя извика:

— Ни най-малко, милорд. Тъкмо си завързвах връзките.

— Истинска загуба на време.

Забележката му й напомни, че се е изправила пред съдба, по-лоша от смъртта, без никакъв признак, че може да избяга. Вътрешностите й започнаха да потреперват нервно.

Никога не бе смятала, че ще се стигне чак дотам. Беше много приятно да мисли за секс, но сега, когато това бе близко и реално, никак не й се искаше да го прави. Не искаше такива интимни отношения с мъж, когото едва познаваше, особено когато това, което знаеше за него, не й харесваше.

Още повече — той не показваше никаква топлота или припряност. Елф потрепери при мисълта за такова хладнокръвно обладаване на тялото й.

Ами възможността да забременее? Самата мисъл да каже на Ротгар, че носи копелето на граф Уолгрейв, беше достатъчна, за да я докара до истерия!

Все пак трябваше да се преструва на срамежливо желаеща и да се надява на шанс да избяга.

Тя завърза набързо връзките си. След това, когато се увери, че маската й е здраво закрепена, се показа иззад паравана.

— Ужасно съжалявам, че ви накарах да чакате, милорд.

— Няма значение. Имаме предостатъчно време.

Беше отпуснат и се усмихваше, но Елф прецени, че това е по-скоро от добри обноски, отколкото от топлота. Може би му се струваше грубо да се мръщи на партньорката си за нощта.

Той отключи вратата на съседната стая и й направи знак да мине. Елф се подчини и се озова в друга спалня, ярко осветена от два разклонени свещника. Несъмнено това беше неговата спалня, тъй като из нея бяха разпръснати някои лични вещи — бръснач на масичката за миене, напудрена перука върху дървена поставка и редица книги с позлатени подвързии.

Елф се обърна и го видя да отива до орехова масичка, на която имаше кристална гарафа и чаши, той наля наситено кехлибарено вино.

— Хайде, Лизет — рече младият лорд и й предложи едната чаша. — Ще ти хареса толкова, колкото и това, което се случи в лодката.

Елф усети как бузите й пламват под маската и взе виното. Започна да му се възхищава, като по този начин се опитваше да спечели време.

— О, милорд, каква красива чаша!

Можеше ли да го напие? Съмняваше се. Възможностите му сигурно бяха подобни на тези на братята й, които можеха да изпият забележителни количества портвайн и бордо, без да изглеждат повече от леко почерпени.

Тя отпи. Както и очакваше, вкуси отличен портвайн, но се престори на изненадана:

— О, милорд! Толкова хубаво вино! Какво е?

— Портвайн. Едно от добрите вина, които не идват от твоята родина. Може би ще мога да възпитам и небцето ти, както и някои други части на тялото ти.

— О, милорд… — промърмори Елф, като отпиваше бавно и търсеше отчаяно начин да избяга от съдбата си. Нещо в маниера на Уолгрейв подсказваше, че той има само една цел и няма да я изпусне от погледа си. Можеше ли да използва камата срещу него?

Тя отпи още една глътка и му се усмихна. Уолгрейв пресуши чашата си, остави я и се приближи към нея.

— Започва да ти харесва? — след това грабна чашата от ръката й и я хвърли безгрижно на пода. Тя се претърколи и разля съдържанието си по килима. — Това е добро предзнаменование.

Елф гледаше потресено чашата. Почувства облекчение, че не се е счупила, но бе загрижена за петната по килима… След това той я сграбчи.

— Милорд!

Уолгрейв я стисна в прегръдките си и затвори устата й със своята. Елф се замъчи да се отскубне.

— Спрете! Имайте милост, милорд!

— Защо? — по лицето му не личеше никаква несигурност.

— Аз… Страхувам се.

— Няма да боли прекалено много.

— Не е заради това, милорд! Просто много важна стъпка е да загубя девствеността си. Искам да помисля малко.

— Не ставай глупава — каза той и отново я целуна.

Елф кипна и го ритна по пищяла с всички сили. И тъй като, за разлика от капитана, лордът не носеше ботуши, той изруга и се отдръпна.

Но продължи да я държи за ръката. Елф сви пръстите си в юмрук и замахна към изпъкналото място на панталоните му. Уолгрейв се извъртя и пое удара с хълбока си, от което ръката й се натърти. В следващия момент Елф се озова по очи на леглото с хванати здраво зад гърба й китки и с едно тежко коляно на кръста.

— Какво ти става, по дяволите? — изръмжа той.

— Не искам да го правя! — изхленчи тя, като бързо се върна към ролята си. — Страх ме е — и това беше истина. Чувстваше се безпомощна.

— Ти си една проклета дяволица. Много добре, Лизет, да бъде, както искаш. Но само след малко ще ти се стори, че е било много по-удобно да се подчиниш, отколкото това, което ще се случи сега.

Той пусна ръцете й, но Елф едва дишаше от тежестта му, камо ли да се бори. Уолгрейв вдигна полите й.

Тогава вече Елф започна да се съпротивлява, да рита и да се извива, но той разкопча първо единия, а след това и другия й жартиер. След това отново хвана ръцете й и ги завърза.

Когато Елф разбра, че няма да я бие или нещо още по-лошо, престана да се съпротивлява. Той свали чорапите й и завърза с тях глезените й. След това я постави, доста внимателно, на една страна по средата на голямото легло. Дори издърпа завивките под нея, за да лежи върху чаршафа.

Елф се вцепени, когато ръцете му отново се плъзнаха под полата й, но той просто развърза връзките на корсета, за да махне тръстиковите обръчи.

— Ето — каза Уолгрейв, хвърли го настрани и отметна назад разбърканата си коса. — Това е всичко, което мога да направя, глупаво същество такова — след това метна завивките върху нея. — Ще спя в съседната стая с отворена врата. Ако промениш решението си, просто ми кажи.

Тя го наблюдаваше как си отива, като си мислеше, че вероятно е можела да се справи с цялата тази работа по-добре.

Елф не знаеше колко би й било удобно да се подчини, но едва ли щеше да бъде по-малко от сегашното й положение. Завързаните й ръце започнаха да горят и изпитваше бясна нужда да опъне краката си. Успя да се преобърне по очи, но с това само влоши нещата. Сега лицето й беше потънало в пухената възглавница и трябваше да извива врата си, за да диша.

Стотици пъти се изкуши да го повика, но успяваше да се сдържи. Вместо това се опита да обмисли възможностите си. Ако станеше любовница на графа, можеше да й се удаде шанс да избяга. Но не можеше да си представи как ще стане това, без да бъде разпозната.

Ако разкриеше самоличността си, той вероятно нямаше да се опита да я прелъсти. Никога не беше харесвал острия език и непочтителността й към неговия пол. И със сигурност нямаше да позволи на Елфлид Малърън да избяга, за да каже на Ротгар за заговора.

След дълги размисли реши, че най-добре ще бъде да продължи с ролята си на Лизет, плахата френска любовница. По този начин щеше да избегне разкриването си и да избяга на сутринта. Само ако успееше да го убеди да я развърже!

След това осъзна, че камата е все още в корсета й. Но как можеше да я използва? Силно се съмняваше, че ще може да намушка Уолгрейв с нея, но щеше да й послужи, за да се освободи. Ако можеше да използва ръцете си.

Или пък ако ръцете й бяха отпред.

— Мосю? — извика тя, като си напомни да използва френския. След малко отново извика, но по-силно: — Мосю!

Той беше оставил вратата отворена и Елф чу шум от движение в съседната стая. След това светна. След малко той се появи със свещник в ръка.

Плановете на Елф моментално се разлетяха на малки парченца, когато го видя.

Сигурно спеше гол.

Очевидно просто бе навлякъл дълга черна копринена роба, хлабаво завързана с шнур на кръста, тя осъзна, че гледа втренчено великолепните му гърди и побърза да вдигне очи.

— Дойде ли ти умът в главата, Лизет?

Тя си наложи да се съсредоточи върху целта си.

— О, милорд, толкова ми е неудобно. Бихте ли ме развързали?

— Разбира се, че не. Затова ли ме събуди?

— Не мога да мигна — изхленчи тя. — Не може ли поне да ми завържете ръцете отпред? Претърколих се така и не мога да се върна обратно.

Изражението му се отпусна и се превърна в кисела усмивка. Той остави свещника на една маса и седна на ръба на леглото, за да разтрие гърба й по тревожно нежен начин.

— Горката Лизет! Предполагам, че си уплашена до смърт. И както казваш, ти е неудобно. Виждаш ли какво става, като се впускаш в луди приключения във Воксхол?

— Виждам, милорд. Никога вече няма да бъда толкова глупава — и това беше истина. След тази нощ Елф не искаше повече приключения.

— Но не мога да рискувам да избягаш, нали разбираш? Не съм сигурен, че няма да избъбриш неща, за които не бива да се говори. А и има вероятност онези мъже да наблюдават къщата. Нямам намерение на съвестта ми да лежи един невинен живот.

Изненадващо, мъжът звучеше искрено. Това беше един Уолгрейв, когото тя не познаваше.

— Разбирам, милорд. Но само ако можете да завържете ръцете ми отпред…

Мъжът потърка гърба й още малко и когато спря, Елф едва не запротестира.

— Много добре — каза Уолгрейв и развърза китките й. След това я претърколи по гръб и дори и даде малко време да се протегне и да махне част от фибите и иглите, преди отново да завърже ръцете й, но този път отпред.

Въпреки неудобството и опасността, Елф не можеше да не се възхити на красотата му, когато беше толкова близо до светлината на свещите. Обвити в лъскава черна коприна, мускулите на гърдите и шията му се очертаваха ясно. Никога не бе предполагала, че мъжката шия може да представлява особен интерес.

Ужасно й се искаше да го види целия…

— Промени ли решението си, миличка? — ленивият глас откъсна Елф от развратните й мисли и тя го погледна засрамено. — Както личи по лицето ти, май искаш да ме изядеш.

Беше я завързал почти незабелязано! И бе прочел порочните й мисли дори през маската. Вероятно бе облизала устните си!

— Е? — рече той и проследи с пръст линията на брадичката й. — Още няма един. Имаме пред нас много от нощта — палецът му погали леко като перце устните й. — Узряла си за това и го знаеш. Знам, че мога да ти доставя удоволствие…

Можеше ли някой да завладее ума на някого, като използва нежен, убедителен глас, за да оформя мислите му по свое желание? Или той просто изричаше на глас истината за нейните желания?

Макар да не можа да отрече на глас, Елф успя да поклати отрицателно глава. Много неохотно. Не можеше да повярва на желанието си да приеме това предложение, и то толкова скоро след като се бе борила с него. Никога не бе предполагала каква е властта на неочакваната любезност върху едно събудено тяло.

Телата, можеха да бъдат много порочни.

Той сви рамене и се изправи. След това, с обезоръжаващ немирен блясък в очите, развърза шнура на робата си и я остави да се отвори.

Елф погледна. Устата й пресъхна и сърцето й заби по-бързо.

Той остави черната коприна да се плъзне надолу по ръцете му, след това я хвана с една ръка.

Напомняше й на статуя, но не на суров римски сенатор, а на гол гръцки атлет. Гъвкавите твърди мускули бяха съвършено подредени около дългите, силни кости.

— Абсолютно сигурна ли си, Лизет? — Елф вдигна поглед и видя шеговитото изражение, което заплашваше да стопи разума й. — Като моя любовница ще ти бъде позволено да правиш всичките порочни неща, които си представяш, както и някои, за които дори още не си си помислила.

О, да. О, моля те…

Точно тогава множеството причини, поради които това щеше да бъде лудост, надделяха. Елф отново поклати глава, макар че й се плачеше.

Той сви рамене, вдигна свещника и се отправи към стаята си, а красивият му гръб постоянно я изкушаваше да промени решението си.

— Междувременно — каза той, вероятно от леглото си, — ако още веднъж ме повикаш, ще го приема като искане да задоволя твърде очевидните ти апетити, независимо дали клатиш глава или не.

След това свещите бяха загасени и се възцари тишина. Елф лежеше по гръб, разтреперана от похот и унищожена от срам. Неясният глад, предизвикан от целувки и облечени мъжки тела, сега бе придобил конкретна форма. Желанията й вече не бяха мечтателни, а силни, настоятелни и съсредоточени върху Фортитюд Харлей Уеър, лорд Уолгрейв — мъжът, който вероятно най-малко щеше да ги задоволи, ако разбереше коя е.

Опита се да си каже, че и преди е чувствала това безпокойство. Чистата случайност я бе хвърлила към него тази нощ. Вероятно чувствата й към всеки друг красив мъж, спасил я от смърт, щяха да бъдат същите.

Не беше сигурна, че го вярва, но изкушението да се залови за думата му и да го повика я изненадваше. Той можеше да съблече дрехите й, докато останеше гола като него. След това да легне до нея и да я докосва така, както я беше докосвал в лодката, но да стигне по-далеч. Щеше отново да смуче зърната й, да я гали.

И тогава щеше да й е позволено също да го докосва, да се наслаждава на грапавите и гладките, твърдите и меките места по тялото му. Вкусът. Миризмата…

Не!

Елф реши да започва с бягството си, преди да е направила нещо ужасно. Първо протегна ръце нагоре, за да измъкне камата. Именно тогава разбра, че проклетникът е завързал ръцете й с опакото една към друга.

Послужи си само с дясната ръка, като се чувстваше благодарна, задето камата се намира от външната страна на дървения корсет, в долната предна част на корсажа. Поне не можеше да се намушка в сърцето. Когато я освободи от ножницата, я изпусна и тя падна на леглото. Докато опипваше да я намери, прободе ръката си и изсъска от болка. Досега не бе осъзнавала колко е остра!

Най-сетне я хвана.

След това откри, че като я държи с дясната си ръка, не може да пререже връзките около китките си. По дяволите този лукав мъж! Но все пак успя да достигне глезените си и скоро краката й бяха свободни.

Тя седна на ръба на леглото в почти абсолютна тъмнина и се опита да намери начин да пререже жартиерите, свързващи китките й. Но само се намушка още няколко пъти, от което по ръцете й потече кръв. Трябваше да постави острието между китките си, за да може да ги освободи.

Бе невъзможно.

След това я осени вдъхновение. Стисна дръжката на малката кама между зъбите си и вдигна свързаните китки към острието. Оказа се учудващо трудно и по някое време й се прииска да извика от яд. Зъбите й не можеха да държат здраво камата, така че все не успяваше да приложи голям натиск. В устата й се събра слюнка и често й се налагаше да изважда ножа, за да преглъща. Беше й трудно да намира точния ъгъл и се порязваше отново и отново.

Въпреки множеството парещи рани, не искаше, не можеше да се откаже.

Коприната се раздели толкова внезапно, че Елф ахна и изпусна камата на пода. Замръзна, докато се ослушваше за шум от съседната стая.

Само тиктакането на часовника нарушаваше тишината. Тя си пое дълбоко дъх, разтреперана, сви и отпусна ръце няколко пъти и притисна чаршафа към раните. След това сложи отново камата в ножницата й и слезе от леглото. Помисли си дали да не остави тук обръчите, но без тях полите й щяха да бъдат прекалено дълги, затова ги сложи отново. После облече плаща си с тъмната страна навън и дръпна качулката над напудрените си в бяло коси.

От чорапите и жартиерите не ставаше вече нищо, но Елф си помисли дали не биха могли да послужат, за да я разпознаят. Не можеше да си представи как. Взе обувките си и се изправи лице в лице с предизвикателството. Трябваше да излезе от стаята и да избяга от къщата, а след това да прекоси Лондон посред нощ, като бе съвсем вероятно убийците да се спотайват в сенките.

Изкуши се да отиде до съседната стая — тази на Уолгрейв, където можеше да намери пистолет. Но не можеше да поеме този риск, макар и ужасно да й се искаше да има оръжие.

Елф сви рамене и си напомни, че е Малърън. Както брат й често казваше, за Малърънови всичко е възможно.

Тя прекоси на пръсти стаята и се опита да отвори вратата към коридора. Бравата се завъртя безшумно — беше добре поддържана.

Елф тръгна опипом към стълбите и се опита да убеди себе си, че никой няма да остави пречки по средата на коридора. Все пак не можеше да вижда достатъчно добре, за да е сигурна, затова се движеше с мънички стъпки и протегнати напред ръце. Последното, което искаше сега, бе да се блъсне в нещо. Когато стигна до стълбите, сърцето й биеше лудо и нервите й бяха опънати до скъсване. Ама че авантюристка! Ако в момента имаше възможност да се обади на братята си да дойдат да я защитят, щеше да го направи веднага!

Тя си пое няколко пъти дълбоко дъх, за да успокои дишането си и надникна през парапета. В някои богати домове държаха нощем пазач във фоайето — за безопасност, а и в случай че някой пристигнеше ненадейно. Но такъв лакей със сигурност щеше да има лампа, фоайето на Уолгрейв Хаус бе тъмно, ако не се смяташе светлината на фенера над вратата.

Елф пропълзя надолу, като опитваше всяко стъпало. Бяха солидни като камък. Това едва ли бе изненадващо. Допреди шест месеца този дом бе принадлежал на стария лорд — Непокваряемия. Той бе един закостенял тиранин, който нямаше да позволи, както някое стъпало в къщата му да скръцне, така и дъщеря му да се омъжи против волята му.

И все пак Елф въздъхна облекчено, когато стъпи върху хладните плочки на пода в коридора. Сега вече можеше да мисли с бистра глава.

Навън вероятно чакаха убийци. Преди да напусне къщата, трябваше да намери оръжие.

Тя провери методично стаите на слабата лунна светлина, докато намери онази, която търсеше — кабинета на Уолгрейв, където имаше най-голяма вероятност да намери пистолети.

Завесите бяха спуснати и тя ги дръпна. Това й даде достатъчно светлина, за да претърси стаята. В някакви чекмеджета под шкафа с книги намери кутия с два красиви пистолета за дуел.

 

 

От мястото си в сенките на улицата между Уолгрейв Хаус и съседната къща, Кени видя как завесите на един от прозорците се дърпат назад. За нещастие главата му бе на няколко крачки под перваза и не можеше да надникне в стаята. Чудна работа все пак. Слугите сигурно отдавна си бяха легнали, следователно трябва да бе лордът.

„Чудно, много чудно.“ Ако Кени имаше оная закръглена курва в ръцете си за нощта, нямаше да се скита из стаите и да си играе със завесите.

Кени споделяше подозрението на водача си за високомерния лорд и явно работата му не беше чиста. Искаше му се да има на какво да се качи, за да надникне вътре. Но нямаше, затова само сви рамене и продължи да си чопли зъбите, като не изпускаше къщата от очи.

 

 

Вътре в кабинета Елф благодари на небесата за близнака си, който я бе научил на всичко, което знаеше. Тя взе единия пистолет, сипа точното количество барут, постави приготвения куршум в дулото и го натъпка. Когато беше готова, пусна внимателно пистолета в десния си джоб и се приготви да се изправи лице в лице с външния свят. Надникна през прозореца. Первазът се намираше на цели осем стъпки от земята, но сигурно щеше да успее да скочи, без да се нарани. Поколеба се, само защото вероятно имаше нощен пазач пред главните врати. Нямаше голяма възможност да се приземи толкова тихо, че да не я чуе. А и трябваше да мисли за пистолета. Теоретично той нямаше шанс да гръмне, докато не бъде дръпнато петлето, но барутът беше опасна работа. Явно трябваше да остави уличката и да се опита да мине през стаите на слугите.

 

 

Мак се облегна на стената край уличката, която водеше към конюшните. На най-близките от тях бяха окачени фенери. Помещенията им сигурно бяха пълни със спящи коняри и кочияши. Но улицата беше тъмна и тиха. Мак наблюдаваше внимателно градините на Уолгрейв Хаус, но му бе трудно да се задържи буден. Миналата нощ не беше спал. Първо игра на зарове, след това търкулна една-две курви и сега най-много му се искаше да поспи.

Това си беше чисто губене на време. Ако лордът не искаше девойчето, щеше да го отведе някъде другаде. Едва ли щеше да промени решението си час по-късно и да я изхвърли навън. Според Мак, Майкъл Мърей се тревожеше прекалено много. Честно казано, цялата тая работа не му беше много по сърце. Душа даваше за Стюъртите, които по Божие право бяха крале на Англия и Шотландия. Беше наследил това от баща си и дядо си, които се бяха борили за каузата. Само че му се искаше да се е родил във време, когато човек може да го докаже с шпага и кръв. Вместо това му се налагаше да се промъква из Лондон, да шпионира и отмъква разни неща и да се прозява, облегнат на една грапава стена в малките часове на нощта.

 

 

Елф отвори внимателно облицованата дъбова врата в края на коридора и се озова, както и беше очаквала, в доста по-простото крило на слугите. Беше си наложила да чака и да се ослушва, но след като не усети движение, мина през нея и я затвори внимателно зад себе си.

Пред нея се разкри коридор, който при затварянето на вратата потъна в пълна тъмнина. Отново тръгна предпазливо напред, като се опитваше да се води от другите си сетива. Тъмнината я притискаше и й се струваше, че стените се приближават към нея, за да я задушат. Тя се спря, пое си дълбоко дъх и си наложи да се овладее.

Ето! Тиктакащ часовник. Сигурно се намираше в кухнята. Тръгна опипом към звука покрай стената и намери една врата. Трябваше да се поспре, да бъде внимателна, но нуждата да избяга от задушаващата тъмнина я подтикваше. Тя натисна бравата и влезе вътре.

Светлина. Беше само блясъкът на полуугасналия огън, но след тъмнината й се стори като ярко слънце. Стресната, Елф се помъчи да си поеме тихо дъх, защото вече беше забелязала издутите силуети на поне трима слуги по дюшеците на пода.

Един от тях се размърда. Сърцето й отново запрепуска.

Измяука котка. Дойде при нея и се заувива около глезените й. Можеше да я спъне. Елф се наведе и я погали, като издаваше успокоителни звуци.

Като че ли никой от слугите не я беше усетил. Вероятно работеха от зори до мрак и не се събуждаха толкова лесно от сън. Просто трябваше да внимава да не преобърне нещо, а това не бе толкова лесно. Не смееше и да пусне на пода котката, която лежеше доволно в ръцете й и й пречеше да си държи полите и наметалото.

Ох, най-сетне! Видя малък прозорец и до него — врата. Твърде вероятно бе да води навън. Ако събудеше някого, щеше да се спусне към нея.

Тя започна да пристъпва между телата и мебелите, като си налагаше да се движи много бавно. На три четвърти от пътя един слуга се надигна и промърмори нещо.

Елф замръзна. Мъжът отново легна, като все още мърмореше. Тя рискува да остави котката на пода и без да обръща внимание на топлината около глезените си, премина последните няколко крачки и натисна бравата.

Вратата не се помръдна! Бяха й нужни няколко секунди, за да може здравият разум да надделее над паниката. Разбира се, че държаха къщата заключена през нощта.

Тя хвана тежкия железен ключ и се опита да го превърти внимателно, но ключалката бе твърде скована. Накрая Елф използва цялата си сила и щракането на ключалката огласи стаята. Отново замръзна и притаи дъх.

Един от слугите се надигна, почти седна и промърмори:

— Как…

Елф остана, неподвижна като статуя, макар да й се струваше, че се чуват ударите на сърцето й. След малко мъжът отново легна, но не можеше да бъде сигурна, че веднага е потънал в дълбок сън. Наложи си да преброи бавно до двеста, докато отново натисне бравата и отвори вратата. За щастие тя не изскърца, а се отвори леко към малък двор. Елф мина през нея, затвори я отново и се облегна разтреперана на високата каменна стена.

След малко успя да овладее паниката. Нямаше избор, а това, което не може да бъде променено, трябва да бъде изтърпяно.

Тя беше Малърън. За Малърънови всичко бе възможно.

Беше започнала да счита това за проклятието на живота си. То означаваше, че всяко нейно действие трябва да бъде в интерес на обществото; да има четирима братя, твърдо решени да я предпазят от всичко и напълно способни да го направят — трябваше да стъпва внимателно, защото не искаше мъже да се убиват един друг призори.

Беше научила този урок на осемнадесет, когато неразумно бе насърчила един красив млад женкар, подценявайки намеренията му. Когато не му позволи да я прелъсти, той се опита да я насили. Но младежът имаше късмет. Шпагата на Ротгар само бе извадила от строя дясната му ръка. Завинаги.

Макар Скотсдейл да бе заслужавал това наказание, Елф бе научила урока си. Нямаше да излага повече мъже на опасност, особено братята си. Все пак на света сигурно имаше такива, който да бъдат по-умели в шпагата от Малърънови. Елф нямаше намерение да става причина за още смърт или осакатявания, затова трябваше да се измъкне сега сама.

Тя си пое дълбоко дъх. Досега не бе изложила името си. Беше успяла в първия етап на бягството си.

— Ох, по дяволите! — измърмори, като използваше речника на близнака си и се надяваше да добие и неговата увереност.

Извади пистолета от джоба си и дръпна петлето. След това тръгна на пръсти през малката градина, като се опитваше на слабата светлина да различи пътеките от храстите. Нещо докосна глезените й и тя едва не изписка, но видя светещите очи на котката и чу дружелюбното й мъркане.

— Марш! — изсъска Елф, но котката продължаваше да я гледа предано и да се увива около глезените й.

Елф измърмори нещо за съдбата си, престана да мисли за котката и се отправи към уличката. Беше сигурна, че никой няма да я види с тъмния й плащ, освен ако не се сблъскат.

Спря се до портата от ковано желязо да огледа тъмната улица. Ето, видя врага. Набитият мъж се бе облегнал на една стена. Може и да спеше, но Елф се съмняваше, че той няма да чуе изскърцването на вратата.

Тя се вмъкна в по-дълбока сянка и вдигна лявата ръка към сърцето си.

Този човек искаше да я убие!

След малко гневът потисна страха. Проклетият мъж искаше да убие една невинна млада жена, само защото му причиняваше неудобство. Ако не беше шумът, който щеше да вдигне, щеше да му прати един куршум!

Все пак трябваше да намери начин да се промъкне покрай него. Когато нахалната котка отново се допря до глезените й, Елф я вдигна и я сложи върху шестфутовата стена. Животинката остана там, като мигаше и мъркаше към нея. Младата жена отчаяно замаха, за да я накара да скочи от другата страна. Котката се размърда, но само за да скочи отново към нея.

— Съжалявам — промърмори Елф и я бутна от другата страна.

Животното измяука възмутено, когато се приземи, и мъжът се изправи рязко. Вероятно наистина бе заспал, но вече не беше. Той се огледа и извади пистолета. Елф чу щракването на петлето.

А сега какво?

Котката се потърка о портата. Мъжът със сигурност беше разбрал, че наоколо има някой! Но тогава, слава богу, котката се показа доста непостоянна в приятелството си и отиде да ухажва новия човек, като мъркаше високо.

— Махай се! — изръмжа мъжът и я ритна.

Елф можеше да му каже, че котката не се обезкуражава толкова лесно. Вниманието му обаче бе насочено само към животното, а и пред луната се събираха облаци. Тя реши да не изпуска този шанс. Дръпна тъмната качулка още по-ниско над очите си и вдигна резето. Само след секунди се озова зад портата и я затвори след себе си. След това се плъзна в дълбоката сянка наблизо и остана неподвижна. Сякаш боговете й се бяха усмихнали, облаците се сгъстиха и мястото потъна в почти абсолютна тъмнина. Тя притаи дъх, като се молеше котката да не си спомни за нея и да я последва, и се запромъква покрай стената.

Докато преминаваше покрай портата на съседната къща, се чу сърдито мяукане и Елф се уплаши да не би мъжът да е ритнал котката. След това чу ругатня и се надяваше, че животното го е одраскало. Но каквото и да ставаше, тя бе вън от опасност.

Като внимаваше къде стъпва и всеки момент очакваше преследване, Елф стигна постепенно до края на уличката и сви по друга, като по този начин изчезна окончателно от полезрението на мъжа.

С благодарствена молитва се облегна на високата ограда на някаква къща, за да събере останките от смелостта си за следващото изпитание.

Дори не знаеше къде е. Колко глупава беше винаги да се движи с карета или носилка и да не знае кое къде се намира. Но Уолгрейв Хаус беше на Абингтън Стрийт, което означаваше, че това вероятно е Морфет Стрийт. Може би все пак имаше някаква представа как да стигне оттук до дома на Аманда.

Пред много от къщите горяха фенери, които да осветяват пътя на минувачите. Елф забърза по улицата. Токчетата й тракаха силно по паважа, а сетивата й бяха нащрек за скитници и други злодеи.

Но не можа да не се усмихне на успеха си. Беше го направила! Беше постигнала първата част от бягството си! Сега само трябваше да намери пътя си през Лондон посред нощ, без да бъде ограбена, изнасилена или убита.

Това я отрезви. Никога не бе оставала сама през деня, камо ли в опасната нощ.

Какво трябваше да направи сега? По правило — да извести властите за съучастието на Уолгрейв в държавната измяна и да остави правителството да се оправя с това. Ако този човек беше толкова глупав, че да се забърква в такива работи, трябваше да си поеме последствията.

И все пак, и все пак… Щеше да бъде ужасно да го види обесен, а може би изкормен и разчекнат. Неотдавна във Франция един мъж, опитал се да убие краля, бе разчекнат между четири коня.

Елф потрепери, като се опита да си представи великолепното тяло на Уолгрейв — унищожено по някой от тези начини. Със сигурност можеше да намери начин, хем да го спаси, хем да изпълни патриотичния си дълг.

Наоколо имаше хора, но само един я тревожеше. Еднокрак мъж изпълзя изпод стъпалата, където вероятно спеше и захленчи за монети. Може и да бе безобиден просяк, но Елф не желаеше да рискува. Тя насочи пистолета и му каза грубо да се маха.

Номерът мина. Мъжът запълзя обратно към дупката си, а Елф забърза нататък, като си мислеше, че улиците нощем не са толкова опасни, колкото я бяха учили.

Разбира се, вероятно малко жени се разхождаха, добре въоръжени. Което повдигаше интересния въпрос, защо. Мъжете винаги смятаха, че жените имат нужда от защита. Не беше ли разумно тогава на жените да се осигури възможност да се защитават сами?

„Срещу мъжете“, помисли си тя с мрачна усмивка. Несъмнено в това се състоеше уловката. Може би жените трябваше да поемат защитата си в свои ръце. Тази мисъл така я заинтригува, че тя пристигна на Уоруик Стрийт, без да разбере. Спретнатата модерна къща с тераси на Аманда, беше единствената с осветени прозорци, което означаваше, че приятелката й все още не си е легнала. Елф предполагаше, че обратното би било доста изненадващо, но поне домът не изглеждаше вдигнат под тревога.

Тя изкачи бързо стъпалата и почука лекичко, като се молеше Аманда да е там, готова да отвори.

Така беше. Приятелката й отвори предпазливо, тъй като бе облечена в нощен халат, сграбчи Елф и я дръпна вътре.

— Слава богу! Разхождам се по този етаж от часове. Как можа…

С поток от прошепнати укори тя поведе Елф нагоре към спалнята си. Затвори вратата и се облегна на нея, сякаш бе останала без дъх.

Елф я прегърна.

— Съжалявам! Обещавам повече да не се впускам в приключения!

Аманда най-сетне успокои дишането си.

— Със сигурност повече няма да успееш да убедиш мен! Никога не съм била толкова изплашена… И когато се спусна към Алеята на друидите с онзи мъж по петите ти… Е, хвана ли те капитанът?

— Разбира се, че не! — Елф най-сетне осъзна, че може да си махне маската и го направи. — И слава богу! — каза тя, като разтриваше лицето си. — Беше ми толкова горещо и неудобно с нея!

Но Аманда пристъпи напред и я хвана за китката:

— Тече ти кръв! Какво, за бога, се е случило?

Досада. Елф предпочиташе да запази повечето от подробностите в тайна поне докато обмисли възможностите си. Тя взе една хавлиена кърпа, притисна я до една от раните и каза:

— Бях завързана и трябваше да избягам.

— Завързана! — зяпна Аманда. — Но аз си помислих… Не беше ли Уолгрейв онзи, с когото тръгна?

— Така ли? — попита невинно Елф.

— Бях сигурна в това! Всъщност — погледна я строго Аманда — убедена съм в това. Той почти не беше маскиран! Помислих си…

Елф вдигна вежди:

— Че съм решила да преживея фантазиите си наяве? Глупости! Той просто ме спаси. Все пак е част от семейството ми.

— О, така ли! — Аманда взе кърпата, за да я потопи в легенчето с вода за миене. — А след като си намери защитник, не беше ли малко невнимателно от твоя страна да ме оставиш да се спасявам сама? — тя се върна при Елф, за да почисти раната. — И все пак това не обяснява пленничеството или раните ти.

Елф набързо скалъпи една история:

— Нали разбираш, Уолгрейв не знаеше коя съм. Той спаси една непозната и смяташе да ме прелъсти.

— Има си хас да не е смятал! Наистина, Елф…

— И когато му отказах, ме завърза.

— Проклетникът! — Аманда почисти засъхналата кръв и на другата й ръка и се изправи с мрачно изражение. — И?

— И какво?

— И когато те завърза, какво ти направи?

Елф огледа китките си. Раните бяха повърхностни, но щяха да останат няколко дни. Колко хубаво, че проницателните й братя бяха далеч!

— Отиде да си легне.

Аманда сграбчи Елф за ръцете:

— Скъпа моя, не е необходимо да ме лъжеш. Ако си била неразумна, ще ти помогна.

— Неразумна ли? Със сигурност беше неразумно да ходим във Воксхол.

— Елф! — почти кресна Аманда. — Какво направи този човек?

Тя освободи ръцете си.

— Не мисля, че е прилично да питаш за такива подробности, Аманда. Аз питам ли те какво правите със Стивън?

— А, значи все пак е направил нещо!

— Разбира се, че направи. Опитваше се да ме прелъсти. И — прибави замислено тя — беше изненадващо приятно. Целува се доста добре.

— Целува се добре! — възкликна Аманда и се строполи на един стол. — Да не искаш да ми кажеш, че лорд Уолгрейв те е завързал и след това не е направил нищо друго, освен да те целува?

— Не ме целуна, след като ме завърза. Това би било доста подло, нали?

— Колебая се дали да наруша невинността ти, но дори и джентълмените могат да бъдат подли.

Елф предполагаше, че е така. Сега виждаше, че Уолгрейв се е държал доста добре с нея, когато беше в ръцете му, можеше да направи всичко с нея. Но просто бе спасил една анонимна невинна жена и не й бе натрапил вниманието си, когато му бе отказала.

На Елф й се стори странно, задето може да мисли толкова добри неща за своя роднина.

— И дори не знае коя си — рече Аманда и поклати учудено глава. — Изглежда, отървала си се абсолютно невредима.

Това пък напомни на Елф за неудобните шотландци и малкия проблем с държавната измяна. Господи, каква бъркотия! Имаше нужда да помисли, преди да каже каквото и да било на когото и да било.

— Господи, направо съм капнала! — каза тя, откачи кукичките на крещящата си рокля и се измъкна от нея. След това отново се обърна с гръб към приятелката си. — Спести ми повикването на Шантал и ми помогни с връзките, Аманда. Ще ти бъда благодарна, ако се добера възможно най-скоро до леглото си.

Аманда се приближи до нея, но след това каза:

— Да не би да искаш да ми кажеш, че носиш корсета си толкова хлабав?

Досада, досада и още досада!

— Той ги разхлаби.

— И аз така си помислих — рече Аманда и подръпна панделката. — Мъжете никога не ги завързват достатъчно стегнато.

— И без това не обичам да са стегнати.

— Щастлива си с тази естествено хубава фигура.

Аманда разхлаби връзките и Елф излезе от коравия, покрит с памучен плат корсет.

— Така е по-добре. Но ти имаш пълничка фигура, на която мъжете се възхищават.

— Ти пък притежаваш нежност, на която мъжете се възхищават, независимо че са непостоянни същества. Е? — попита Аманда, очевидно заинтригувана. — Какво мислиш за лорд Уолгрейв сега?

Елф се радваше, че вече може да се смее за това.

— Че е приятен, това признавам. Но просто, защото ме мислеше за някаква глупачка на име Лизет. Ако имаше представа за истинската ми самоличност, щеше да ме удуши — тя нежно обърна приятелката си към вратата. — Върви да си лягаш, Аманда. Сега съм в безопасност, а и ти сигурно си изтощена. Ще ти разкажа цялата история утре сутринта.

Когато остана сама, Елф развърза връзките, които придържаха двата джоба за талията й. През цялото време бе усещала пистолета в десния и се бе молила Аманда да не забележи издутината. Нямаше нужда да обяснява повече странности.

Сега изтръска барута. Искаше й се да има безопасен начин да върне оръжието. Уолгрейв можеше да си позволи да си купи ново, разбира се, но знаеше, че мъжете ценят такива пистолети. Тя проследи с пръст шарката от седеф и злато на дръжката. Оръжието очевидно беше изработено така, че да приляга на ръката му съвсем точно, а тя всъщност го бе откраднала.

Пет пари не даваше за такива глупави скрупули! Скри пистолета в задната част на чекмеджето. Щеше да го върне, ако можеше, но този човек бе един черен предател и не заслужаваше никакво внимание.

Но все пак, мислеше си Елф, докато развързваше копринената фуста, той беше любезен по свой начин. И беше много красив. Всеки от братята й беше красив по свой собствен начин. Никога преди не бе мислила да търси красота у бъдещия си съпруг, но сега си помисли, че е важно за нея. Мисълта за тялото му, изложено пред очите й, дразнеше ума й.

Защо от всички мъже на света, които можеха да я развълнуват, това бе станало именно с граф Уолгрейв?

Форт. Така го наричаха близките му приятели. И Частити го наричаше така.

Тя се поспря, загледана в отражението си в огледалото, без да го вижда, и си представяше как мърмори това име, докато целува кожата му в тъмнината. Никога преди това не си бе мислила такива неща за мъж.

Може би сега щеше да бъде различно. Може би просто бе имала нужда някой да събуди тези й желания, за да може да почувства увлечение и към други мъже. По-подходящи. Все пак разсъблеченият Форт бе за нея истинско откровение. Може би ако се омъжеше, съпругът й щеше да идва при нея, леко облечен, с разпусната коса, и тя щеше да изпитва същите чувства…

Елф се надигна, за да съблече ризата и навлече памучната си нощница, прокара ръце по събуденото си тяло. Честността й заповяда да си признае, че Форт я е вълнувал и облечен. И то повече, отколкото всеки друг мъж измежду познатите й.

Но това бе напълно невъзможно. Той бе не само враг на семейството, но и предател. Глупав, глупав човек!

Легна си с намерението да проведе задълбочен анализ на заплахата за кралството. Но веднага си спомни как лежеше в дома на Уолгрейв и се ослушваше.

Спомни си как се изкушаваше отново да го извика…

Дали вече беше открил, че я няма? Не, сигурно щеше да провери на сутринта. Дали просто нямаше да свие рамене и да реши, че глупавата Лизет се е върнала у дома? Или щеше да бъде загрижен за безопасността й?

Щеше ли да го е грижа, задето го е напуснала?

Не, вероятно щеше да се тревожи само за това, което тя знаеше. Което означаваше, че ще се опита отново да я намери и да я вземе в плен, за да не може да дрънка за делата му. Сърцето й заби нервно. Със сигурност не можеше да я намери. Не беше показал никакви признаци, че я познава и тя бе изчезнала без никаква следа. Надяваше се това да е вярно, защото ако Уолгрейв можеше да я намери, то значи можеха и онези шотландци с ножовете.

Тя придърпа завивките над главата си. Сега сластните й желания бяха охладени от страха. Само да не се бе случило всичко това! Само да не бе отишла във Воксхол!

Нещо порочно, ама че работа! Нещо напълно глупаво. А сега трябваше да си понесе последствията. Знаеше неща, за които можеше да плати с живота си.