Джо Бевърли
Тъмна страст (17)

Седемнадесета глава

За да запази разсъдъка си, Елф се потопи в работа, нова и стара. Управляването на домакинствата на Ротгар отнемаше част от деня й, както и работата й в търговията.

В прибавка се зае с идеята си за самозащита. Скоро двете с Частити придобиха доста умения с пистолета. Ротгар не се възпротиви и дори поръча на един оръжеен майстор да изработи оръжия за малките им ръце, включително и съвсем миниатюрни, които можеха безопасно да бъдат носени в джоба.

Все пак отклони желанието им да се обучават с шпага.

— Това е смъртоносно изкуство, Елф, и се използва само в дуела. Едва ли някой ще те предизвика.

— Може би аз искам да предизвикам някого.

Погледът му й показа, че знае кого има предвид.

— В такъв случай използвай пистолети. Те изравняват силите. Все пак за обща употреба вероятно ще искаш нож, след като очевидно го харесваш като вечерно украшение.

Така се появи нов учител на име Хюно — мълчалив негър, който преподаваше интересни начини за убиване и осакатяване с късо острие. Син също се заинтригува от тези уроци и скоро всички развиха добри умения в хвърляне на нож.

Един ден, точно когато беше изпратила ножа право в сърцето на мишената с човешки ръст в една от свободните стаи, Елф чу ръкопляскания. Обърна се и видя Ротгар на вратата, леко усмихнат.

— Искаш ли да опиташ? — попита тя.

Брат й протегна ръка и взе ножа. Само след секунда той вече трептеше до нейния.

— Откъде мислиш, че познавам Хюно, скъпа? Исках да бъда колкото се може по-добре въоръжен, но без грозни издутини. Син само е изгубил, посвещавайки се на грубия военен свят.

Син се засмя:

— Добре, предизвиквам те. С топове на двадесет крачки. Ротгар се поклони леко.

— Съжалявам, но трябва да отклоня. Елф, пристигнаха документи от Лион.

Елф забърза към другата работа, която запълваше дните й — участието й в семейната търговия.

Започваше да разбира вълнението, което Брайт намираше в това. Син считаше тази работа за безинтересна. Той имаше нужда от движение на открито. Ротгар като че ли виждаше в търговията и финансите, средство за достигане на крайната цел — власт и сигурност за семейството. Но Брайт, а сега и тя, гледаха на това като на предизвикателство, като на една голяма игра.

И знание.

А знанието само по себе си бе удоволствие.

Сега знаеше как се различават коприните в зависимост от страната, където бяха произведени, и начина на обработка. Знаеше за точенето и пресукването, както и други специфични неща. Беше посетила тъкачите на коприна в Спитълфийлдс, беше гледала и слушала, за да научи за различните качества и апретури.

Също така слушаше, когато Ротгар говореше за правни и парламентарни ситуации. Плановете бяха в Британия да се забрани вносът на готова коприна. Ако това станеше, производството на коприна щеше да процъфти. Ако не, разширените производствени мощности щяха да стоят неизползваеми.

След като мисли дълго, тя взе първото си значително решение и препоръча да се похарчат пари за създаването на малък цех в Норуич, за някои от тъкачите в Спитълфийлдс, които искаха да напуснат Лондон.

Стори й се много тревожно, когато Ротгар не се поколеба да й даде тези средства, и й се прииска Брайт да е с тях, за да даде мнението си.

— Недей да бърчиш чело — рече Ротгар. — Мисля, че си пренебрегнала един урок. В тази игра никой не очаква да печели всеки път. Някои от твоите решения ще бъдат истински провал. Трябва да гледаш в перспектива.

Вратата се затвори тихо зад гърба му, Елф се усмихна и както правеше всеки ден, благодари на небесата за щастието си.

Тази мисъл неочаквано й напомни за старицата близо до пристанището. Не беше се обадила за помощ, но сега на Елф й хрумна, че жената може да се страхува. Или пък пътуването през Лондон без носилка или карета й бе твърде уморително.

Елф отиде да даде документите на Грейнджър, който все още се държеше хладно с нея, и поръча да й приготвят каретата. Когато срещна Частити, покани я да отиде с нея. Скоро двете потеглиха, придружени от двама въоръжени лакеи, освен кочияша. Елф вече не желаеше да постъпва глупаво по този въпрос.

Каретата спря в края на опустошеното от пожара място. Бедняците все още преравяха наоколо, но днес като че ли повечето бяха деца, които се ровеха май за игра, отколкото от отчаяние. Елф извика да й отворят вратата и слезе, като повдигаше поли далеч от мръсотията. Насочи се към децата, които вдигнаха погледи, стреснати и бдителни.

— Не се страхувайте — рече Елф. — Просто търся една старица, която срещнах тук. Каза, че името й е Диби Кътлоу. Познавате ли я?

Едно момиченце, може би на около осем години, кимна.

— Знаеш ли къде живее?

Момичето отново кимна.

— Ако я доведеш тук, ще ти дам едно пени.

Очите му внезапно се присвиха подозрително:

— Покажи ми.

Елф бръкна в джоба си, извади оттам едно пени и го показа на детето.

— Добре тогава — рече момиченцето и се затича по неравната земя като козле.

Частити оглеждаше разрушената кръчма.

— Тук ли си била затворена?

— Да. В избата. Не е ли странно, че изпитвам такава привързаност към това окаяно място?

— И аз имам мили спомени от една прашна таванска стая.

Двете се спогледаха и се усмихнаха.

След малко Елф се обърна и видя Диби Кътлоу да куцука надолу по покритата с коловози уличка. Изглеждаше малко по-добре и Елф осъзна, че жената носи нови ботуши и чиста, здрава престилка. Нима всичко това можеше да се купи с дребната й монета?

Елф се приближи към нея и я поздрави:

— Госпожо Кътлоу, исках да се уверя, че сте добре.

Очите на старицата се стрелнаха наоколо, все още напрегнати и бдителни.

— Добре се оправям, госпожо.

— Помислих си, че ще ви е малко далеч да ме посетите на Марлборо Скуеър, ако имате нужда от нещо.

— Далечко ще бъде, госпожо, да. Ама аз съм си добре. Негово благородие се погрижи за това.

— Негово благородие? — „Да не би Ротгар да се бе погрижил за това вместо нея?“

— Лорд Улгив или нещо такова — рече Диби. — Май беше с вас оня ден, и ми изпрати гвинея. Каза, че щяло да има по една всяка седмица и наистина има. Бог да го благослови.

Форт! Наистина какво го караше да й отнема благотворителността? Само защото бе позволила на този проблем да се изплъзне от ума й за седмица-две…

Елф реши твърдо да си възвърне позициите.

— Имате ли добро жилище, госпожо Кътлоу?

— Стая имам.

— Бихте ли искали къща в провинцията? Далеч оттук?

Старицата отстъпи назад.

— Не ме водете далече, госпожо! Искам да си остана тука! — разкривените й пръсти стиснаха престилката и жената изглеждаше така, сякаш всеки момент ще заплаче.

— О, не! Разбира се, че не! Никой няма да ви направи нищо, което не искате… — на Елф също й се доплака. Просто желаеше да помогне на тази жена, но всичко се объркваше.

И с Форт бе станало така. Дали наистина не бе просто непохватна?

Елф се огледа наоколо и в главата й започна да се оформя идея. Тя докосна сключените ръце на Диби.

— Радвам се, че лорд Уолгрейв се е погрижил за вашето благополучие. Не се тревожете за нищо друго. Но предложението ми си остава. Ако имате проблем или сте в нужда, само изпратете някой със съобщение до Малърън Хаус на Марлборо Скуеър и аз ще направя каквото мога.

След тези думи тя даде на нетърпеливото момиченце неговото пени и се върна в каретата.

Докато подскачаха по обратния неравен път, Частити попита:

— Значи не е в нужда?

— Очевидно мисли, че е добре. Вероятно, защото брат ти я е направил пенсионерка с една гвинея седмично.

— Ти май си доста ядосана?

— Мисля, че го е направил просто за да ме ядоса!

— Може би малко. Но знаеш ли, той е добър по природа. Откакто стана лорд, направи много подобрения. Със слугите се отнасят добре и им се плаща повече. Разбрах, че е посетил всичките ни имоти и е разрешил дългогодишните затруднения на наемателите ни. Нашият баща не беше добър, а по-скоро истински скъперник.

— Радвам се, че Форт се държи отговорно — каза искрено Елф. Обичаше да слуша за добродетелите му. Все пак още бе ядосана от намесата му в нейните работи. — Имам план…

Частити направи ужасена гримаса:

— Сега пък какво?

Елф се засмя.

— О, нищо порочно, уверявам те.

— Сигурна ли си?

Нещо в гласа на Частити накара Елф да попита:

— Да, защо?

— Защото тази сутрин посетих Форт и най-сетне го намерих, седнал на едно канапе. Нали ми каза, че когато застане във вертикално положение, ще се чувстваш свободна отново да го нападнеш?

— Той не е във вертикално положение, когато е на канапе!

— Сигурна съм, че ще се опита да се изправи на крака, когато влезеш в стаята.

— И несъмнено ще се нарани.

— Елф, страх ли те е?

Тя погледна снаха си.

— Разбира се, че ме е страх.

— Може да нареди да те изхвърлят — забеляза Частити. — Мисля, че трябва да опиташ. Той ми каза, че веднага щом се възстанови, смята да се премести в Уолгрейв Тауърс.

Елф се паникьоса. Беше се поуспокоила от мисълта, че Форт се намира само на няколко улици разстояние.

— А ние скоро ще бъдем в Абатството. Никой не стои в Лондон през лятото. Господи, всичко може да се случи, ако позволя месеците да се изнижат така. Ох, това е по-лошо от посещение при зъболекар!

Частити се засмя.

— Ах, какви романтични чувства! Ще отидем ли да го посетим?

 

 

Форт се зарадва, когато чу, че сестра му е пристигнала, защото възстановяването му протичаше безкрайно досадно. А и умът му, останал без работа, придоби досадния навик да се отклонява към Елф Малърън. Или по-точно към Лизет в неговата стая — рошава, с маска, топяща се от докосванията му, довеждаща го до екстаз заедно с нея.

Струваше му се дяволски трудно да смеси това същество с милейди Елф, с острия ум и още по-остър език. И все пак по някаква причина, мисълта Елф да е тук с пясъчните си коси и без маска и да прави с нея същите неща, които бе правил с Лизет…

Дяволите да го вземат!

Ако можеше да измисли някаква причина, щеше да се премести в друга стая. В която и да е друга стая. Той огледа с отвращение тежките мебели и мрачните завеси. Можеше да се обзаложи, че в стаята витаят призраци. Нямаше да бъде далеч от истината. Призраците на баща му и на Лизет все пак бяха твърде странна компания за леглото.

Тъкмо се усмихваше на тази мисъл, когато Частити влезе с букетче в ръка.

— Рози? Очарователно, но е необичаен подарък за един джентълмен.

Тя се наведе и го целуна по бузата.

— Не виждам защо трябва да се подаряват цветя само на дамите. А и са от Елф — в нехайния начин, по който изрече тези думи, се криеше лека бдителност.

Тъй като не знаеше как да реагира, той извърна поглед встрани:

— Колко… странно.

Розите бяха хвърлени в скута му и сега го нападаха с уханието си.

— Джентълмените обикновено се държат учтиво, когато им поднасят подаръци.

Форт погледна простичкия букет от розови, кремави и жълти рози.

— Само към подаряващия — отбеляза той.

— Тя е долу. Да я повикам ли?

 

 

Елф си наложи да седи тихичко в приемната даже когато мина достатъчно време, за да разбере, че Форт няма да я приеме. Изкушаваше се да отиде горе и да влезе насила, но това едва ли щеше да свърши чудеса.

А и щеше да й се отрази много зле на нервите да се срещне с него в онази стая с онова легло, с онази пейка и онова огледало.

Затова не бе напълно съкрушена, когато Частити се върна с една от розите в ръка.

— Значи не ги изхвърли през прозореца?

— Все още е почти прикован на канапето — Частити сви рамене и й подаде розата. — Не беше много ясен, но подозирам, че искаше ти да я вземеш. Все пак няма да те приеме. Изглежда твърдо решен.

Елф стана, взе розата и вдъхна сладкото й ухание.

— Каза ли защо?

— Не твърде свързано, но спомена, че не искал да извърши убийство или самоубийство. Може би времето…

— Не, не времето — каза Елф, като поведе Частити навън. — Времето просто вкоравява някои неща.

Бяха изпратили каретата обратно вкъщи, затова тръгнаха пеш от Абингтън Стрийт към Марлборо Скуеър.

— Но какво можеш да направиш? — попита Частити. — Не мисля, че ще помогне, ако му се натрапиш.

— Ще го ужиля — отвърна Елф.

Точно тогава минаха покрай един магазин за играчки. Елф влезе вътре и купи топка и чашка, като топката беше завързана за дълга връв. След това нареди да я изпратят в Уолгрейв Хаус с поздрави от мадмоазел Лизет.

 

 

Форт уволняваше Дингуол.

— Не сте ли доволен от мен, милорд? — попита мъжът. За пръв път показваше някаква реакция и тя изглеждаше като обида.

— Сигурен съм, че работодателят ти е бил доволен от теб, Дингуол. Но той е мъртъв. Реших, че вече е време да го погреба.

— Да го погребете? Милорд, да не би да имате някаква лека нестабилност на ума…

— Дали не откачам ли? Като баща ми? Страшно би ти се искало да ти бъда окован във вериги, нали? Напротив, идва ми умът и осъзнавам, че повече нямам нужда от живо наказание в къщата си. Ще наредя на господин Пеликоу да ти плати заплатата, заедно с щедър подарък за дългата ти служба. Опитвам се да поправя грешките и пропуските на баща си.

Дингуол вероятно беше вбесен, но само устата му потрепери:

— Работата ми е да ви наглеждам! Аз трябва да…

— Трябва да приемеш уволнението си.

— Вие не сте достоен да заемете мястото на баща си.

— Тогава съм сигурен, че ще се радваш да служиш на някой по-добър господар — рече Форт, вдигна играчката и хвърли топката по цялата дължина на връвта. Топката не улучи чашата. Той се усмихна на Дингуол.

— Прав сте, милорд — изражението му можеше да се разбере почти като състрадание. — Опитах се, но не мога да направя нищо — след това се поклони и излезе.

Форт отново хвърли топката и този път тя влезе в чашата.

— Справих се с един от призраците — каза той.