Джо Бевърли
Тъмна страст (6)

Шеста глава

Аманда беше предсказала неприятности.

Дори и в каретата вечерта продължи да предрича беди, но когато пристигнаха в дома на Сафо, положението не можеше да бъде по-нормално. Къщата й се оказа с много тераси на модерна улица и тази вечер, тъй като там щеше да има събитие, всички прозорци светеха.

Аманда и Елф се спогледаха и слязоха, за да влязат в къщата.

В елегантното, измазано с бял гипс фоайе, камериерка и лакей стояха, готови да поемат наметалата им и да ги отведат нагоре по стълбите. Елф забеляза, че фоайето е съвсем обикновено, но картините и орнаментите не са. Тя погледна една намръщена маска, която като че ли бе изработена от ковано злато, и се запита откъде ли е дошла. Но все пак виждаше, че може би брат й намира това място интригуващо и приятно.

В горната част на стълбите друг слуга ги насочи към дневната, от която вече се носеше бърборенето на благовъзпитана, но радостна тълпа. На вратата стоеше Сафо и посрещаше гостите си. Елф се нуждаеше от цялата си самодисциплина, за да не я зяпне втренчено.

Беше може би шест фута^[1] висока. Макар кожата й да не бе мургава, тенът й не беше английски. Широките скули и леко полегатите очи я караха да се сеща за един руски граф, когото бе срещнала наскоро, и който твърдеше, че има татарска кръв.

Тежките й, гъсти кафяви коси се спускаха чак до коленете, придържани само от покрити със скъпоценни камъни гребени, а облеклото й изглеждаше почти средновековно. Или може би византийско. Носеше свободна рокля с бронзов цвят под елегантна туника, инкрустирана със злато и камъни, и страшно много необикновени пръстени.

Странното бе, че Елф — правилно облечена с корсет, обръчи, фуста и горна рокля — внезапно се почувства смешна.

Сафо се обърна и се усмихна на Аманда.

— Лейди Лесингтън, толкова се радвам, че успяхте да дойдете — дори и да бе изненадана, го прикри. — Мисля, че тук ще намерите хора, които познавате.

След това се обърна към Елф и Аманда ги представи една на друга. Тъмните очи на Сафо за момент останаха неподвижни.

— Лейди Елфлид. Какво неочаквано удоволствие! Надявам се вечерта да ви хареса. Моля ви, ако има нещо, с което да помогна да ви стане още по-удобно, не се колебайте да ми съобщите.

След това се обърна към следващия гост и Аманда и Елф влязоха в стаята.

Декорите бяха по-обикновени, а мебелите — подобни на тези в повечето модерни къщи. Компанията също изглеждаше съвсем нормална, ако не се смяташе това, че някои от жените споделяха вкуса на домакинята по отношение на свободните дрехи.

— Ако търсим скандалното — промърмори Елф на Аманда, — съмнявам се, че ще го открием тук. Но можеше да ме предупредиш за външния й вид.

— Защо? Тя е висока и е чужденка. У госпожа Куентин беше облечена нормално. Тазвечерната рокля й отива повече. Не съм изненадана, че Ротгар…

— Шшт! — Елф се обърна и поздрави един свой познат.

Докато се разхождаше из стаите, осъзна, че хората, с които се поздравяваше тук, бяха измежду най-интересните й познати. А и непознатите изглеждаха като хора, с които искаше да се познава.

Изключително интригуващо.

Все пак се чудеше, защо Ротгар никога не е канил Сафо в Малърън Хаус.

Разбира се, никога не бе срещала Сафо в някои от по-нормалните места. Тя или не получаваше покани, или предпочиташе да не ходи. Никой от хората тук не бе от най-консервативните членове на обществото. Може би другаде щяха да се отнасят хладно със Сафо. Може би тя наистина имаше вкус към жени любовници. Защо иначе щеше да приема името Сафо — на гръцката поетеса, убита заради любовните си предпочитания?

В единия ъгъл свиреше дамско трио. Скоро Сафо плесна с ръце и насочи вниманието на гостите към музиката. Трите свиреха наистина много добре и скоро към тях се присъединиха две певици, които пееха прекрасно. Музиката даде възможност на Елф да огледа компанията и да забележи нови хора.

Граф Уолгрейв направо й се наби в очи.

Черните му дрехи го караха да изпъква над паунските модерни цветове наоколо, това наистина беше ексцентрично — все още да носи дълбок траур седем месеца след смъртта на баща си.

Разбира се, това бе възможно най-великолепният траур. Тази вечер черната му дреха и панталоните бяха от брокат, тежко избродирани със сребро, както и тъмносивата му жилетка. Сребърните копчета и катарами проблясваха от малки диамантчета.

Какво, за бога, правеше той тук? В ума й се заблъскаха стотици подозрения, но трябваше да ги отхвърли. Той не можеше да знае за намерението й да дойде тук. Дори самата тя не го знаеше предварително. А и по-вероятно бе той да се старае да избягва Елфлид Малърън, отколкото да я търси.

Едва ли подозираше, че тя и Лизет са една и съща жена.

Да не би да се опитваше да нарани Ротгар чрез Сафо?

Елф го гледаше как бъбри с хората около него и си помисли, че обноските му не могат да се нарекат топли, но са далеч от злорадото презрение, с което бе свикнала. По реакциите на другите — по едно време той ги накара да се разсмеят — личеше, че не им е неприятен.

Всъщност доста й напомняше на мъжа, който я бе взел в плен предишната нощ. Странно стягане в гърдите почти я зашемети. Може би Шантал я бе пристегната твърде силно.

— Господи! — рече Аманда иззад ветрилото си. — Това не е ли Уолгрейв?

Елф бързо извърна поглед. Аманда имаше достатъчно глупави идеи в главата си.

— Не мога да проумея, защо е тук.

— Може би заради прекрасната музика. Признавам, че ако знаех за нея, щях да се моля да получа поканата по-рано. Той е разкошен мъж — добави тя, като все още наблюдаваше Уолгрейв над ръба на ветрилото си.

— Никога не съм го отричала.

— Виж какъв добре оформен крак има. Макар че, разбира се, възможно е да носи подплънки на прасците.

— Не ставай глупава.

— О, да! Ти знаеш със сигурност, че този крак си е целият негов.

— В тези чорапи би трябвало целият свят да го знае. Мисля, че мъжете би трябвало да носят поли.

Аманда се изкикоти, но преди да продължи по темата, четенето на стихове започна.

След малко Елф осъзна, че всичките четци са жени. Тя се огледа да види дали мъжете намират това за странно, но не личеше такова нещо. Доколкото разбираше, стиховете бяха много добри.

Все пак вниманието на Елф бе насочено почти само към Уолгрейв. Откриването на нейния роднина тук бе като да види енорийски свещеник в публичен дом и разкриваше по същия начин характера му, но в този случай достоверно.

Това бе още едно напомняне, че може би у младия лорд има нещо повече, отколкото тя вижда.

Спомни си как Частити я убеждаваше, че брат й е бил доста приятен човек преди събитията около смъртта на баща им. А Порша, която го познаваше от дете, го наричаше свой приятел, и то такъв, на когото винаги може да се довери. Но все пак Порша се страхуваше, че омразата на Уолгрейв към Малърънови се е превърнала в лудост, която би могла да разруши всичко добро у него.

Нима тогава той мразеше само Малърънови? Това едва ли изглеждаше честно. Неговият баща бе виновен за всичките неприятности, а Ротгар ги бе уредил, така че сестрата на Уолгрейв да може да се омъжи за Син. Разбира се, в крайна сметка старият лорд беше загинал…

Мислите я караха да не откъсва поглед от него. Може би графът усети това, защото също я погледна. И незабавно от лицето му изчезна всякаква следа от безгрижие.

Елф беше и мъничко разочарована. Каква глупачка беше! Нима наистина бе очаквала той да чезне по своята изгубена проститутка и незабавно да усети присъствието й?

Да, беше го очаквала.

Какви неща само научаваше за себе си!

Искаше герой, убиец на дракони. Искаше да е упадъчно красив. И луд от страст.

По нея. По лейди Елфлид, наричана Елф, на която не й липсваше чар, но която никога не бе накарала някой мъж да полудее от страст.

Той извърна поглед и отново се усмихна на компанията около себе си, но Елф усещаше напрежението му. Порша бе права. Чувствата на графа към Малърънови бяха като лудост, която се разпространяваше.

Елф започна да се чуди, дали не може да бъде излекуван, защото не беше в природата й да пренебрегне едно страдащо същество…

Когато сервираха закуските и напитките, Елф намери домакинята и каза, както се надяваше, небрежно:

— Колко изненадващо, че лорд Уолгрейв е тук. Редовно ли идва?

— Умерено редовно, милейди. Това неприятно ли ви е?

— Не, не! — заяви Елф. — Но винаги съм си мислила, че има по-голяма склонност към хазарта и спортовете, отколкото към поезията и музиката.

— Може би той е по-уравновесена личност, отколкото предполагате. Или може би докато баща му беше жив, се забавляваше да се събира с хора, които Непокваряемия определено не харесваше.

— Но не се събираше с брат ми.

Сафо се усмихна, може би, за да покаже, че е разбрала многото значения на думите й.

— Форт винаги пита, преди да дойде, дали е вероятно брат ви да присъства.

На Елф й се наложи да потисне изблика си на гняв, задето тази жена го нарича по име с такава лекота.

— Лорд Уолгрейв като че ли е взел неприязънта на баща си заедно с титлата му — отбеляза тя.

— Ни най-малко. Не изпитва неприязън към мен — Сафо спря една преминаваща прислужница, взе две чаши от табличката й и подаде едната на Елф. — Мъжете могат да бъдат много глупави, милейди. Умната жена стои настрана от големите им проблеми.

Елф отпи от чудесния млечен пунш.

— Наистина ли? Ами ако една жена обича един мъж?

— Умната жена не обича мъжете.

— Да не искате да кажете, че не обичате мъжете?

— Казвала ли съм някога, че съм умна? Но мъжете имат закони, създадени впрочем, за да се справят удобно с несъгласията си. Понякога е опасно за жената да се меси.

— Мъжете се убиват и заради несъгласията си, независимо от кодексите.

— Вярно е — тази идея като че ли не тревожеше Сафо. — Кого желаете да предпазите? Братята си или лорд Уолгрейв?

— Братята си, разбира се.

— Дали?

Какво, за бога, виждаше тази жена? Елф разтвори с една ръка ветрилото и го размаха пред лицето си, за да се защити от погледа й.

— Също така не бих искала да стане нещо лошо и с Уолгрейв. Все пак сестра му е омъжена за моя брат. Но ако се стигне до избор, бих избрала братята си.

— Може би — с тези думи Сафо отмина и Елф, водена от някаква странна сила, потърси своя опасен лорд, съпровождана от Аманда.

Трябваше да си признае, че й е невъзможно да стои в една стая с Уолгрейв и да не говори с него. Така беше от първата им среща. Този импулс до ден-днешен не бе довел до нищо, освен до остри забележки — с изключение на времето, когато тя беше Лизет.

Какво щеше да стане този път?

Той стоеше сред една разредена група от хора и на Елф й бе лесно да застане до него.

— Изненадана съм да ви видя тук, лорд Уолгрейв.

Той се сепна, сякаш наистина го бе смушкала с нещо остро, след това се обърна към нея като към враг.

— За мен е още по-изненадващо да ви видя тук, лейди Елфлид.

— Това е първото ми посещение — въпреки тона му, Елф бе твърдо решена да бъде спокойна и учтива. Това със сигурност бе възможно. — Приятно събитие, нали?

— Наистина. Но се чудя дали Ротгар би ви позволил да стъпите в този дом.

— Ротгар не контролира действията ми.

Вече се дуелираха с думи.

— Ротгар контролира всяко проклето нещо, което може.

— Тогава може би аз не мога да бъда контролирана.

Устните му потрепнаха подигравателно.

— Несъмнено е вярно. Сигурно си имате своя функция — нещо като кръст, който той да носи.

Елф с мъка се сдържа да не се впусне с пълна сила в караница. Отли глътка от пунша си, в който имаше и малко бренди, и направи втори опит:

— Защо сте толкова разгорещен, милорд? Всъщност не мисля, че някога съм ви сторила нещо лошо.

Той също се овладя.

— Колко вярно! А прехвърлянето на греховете на братята върху сестрата би било глупаво.

Поклони се и щеше да отмине, ако Елф не го бе спряла, хващайки го с ръка. Това я изненада също толкова, колкото и него, и й се наложи да потърси набързо някаква причина.

— Патах се дали сте получили вест от Частити и Син.

Той повдигна вежди.

— Мислех си, че е по-вероятно брат ви да ви пише, отколкото сестра ми на мен.

— Жените поначало са по-добри в кореспонденцията. А и Ротгар е извън града и аз съм при лейди Лесингтън. Ако има писма в Малърън Хаус, може и да не зная. Това, че ви попитах, беше просто импулс — и то глупав — сигурно говореше като идиотка.

Той махна деликатно ръката й от ръкава си, сякаш беше насекомо.

— Страхувам се, че сте прекалено отдадена на импулси.

— А вие сте прекалено отдаден на критики!

Както обикновено, по време на такива схватки, той изглеждаше така, сякаш иска да я удуши.

— Не — каза Уолгрейв, като очевидно едва се сдържаше. — Не съм получавал никакви писма. Все пак са минали само три дни, откакто заминаха за Портсмут, но смятам, че възнамеряват да се качат на кораба точно сега. Несъмнено ще изпратят писма, преди да отплават. Както знаете, плаването нерядко бива отлагано. Ще ви уведомя веднага щом получа някакви новини.

С тези думи той се обърна и отмина. Всъщност първо отиде да поговори със Сафо, след това си тръгна. Сафо погледна към Елф заинтригувано и някак развеселено.

— Сбърках — промърмори Аманда. — Не е като Ромео и Жулиета, а като Бенедикт и Беатриче. Ако някога открие, че те е целунал, сигурно ще хукне да си мие устата!

— О, престани да се правиш на глупава! — тросна се Елф. — Искам да си вървим.

Но в каретата на път за дома, Елф не можеше да не мисли за лорд Уолгрейв — спокоен, сред приятни нему хора. Една негова страна, за която дори не бе подозирала.

— Ако не бях там, Аманда, щеше ли да ти се стори компанията на лорд Уолгрейв приятна?

— Възможно е — призна Аманда. — Той е доста красив и притежава забележителен стил…

— Не те питах дали искаш да си легнеш с него!

Аманда се изкикоти.

— Такива мисли обикновено изникват, когато се обсъжда поведението на някой хубав мъж. Но да, когато не говори с теб, изглежда доста приятен. Всъщност изцяло друга личност. Все пак през по-голямата част от времето ми беше трудно да ви преценя обективно поради шума и дима от откритата война. Поне е ясно, че той не разпозна Лизет.

— Това е вярно.

„И — помисли си Елф — може би в това се крие коренът на недоволството ми.“ Дълбоко в сърцето си искаше да я бе разпознал. Поне трябваше да усети вибрациите, вълнението, което тя чувстваше всеки път, когато се срещаха.

Със сигурност това не биваше да бъде съвсем едностранно.

Аманда се отпусна назад в седалката, като си вееше лениво с ветрилото.

— Но трябва да призная, че сбърках в опасенията си. Твоят набег в приключенията се оказа доста забавен. Отсега нататък ти ще избираш какво ще правим.

Елф си припомни мрачно за шотландците. Държавна измяна. Възможна заплаха за краля. Престори се, че се прозява.

— Трябва да отклоня предложението ти. Твърде изтощително е постоянно да търсиш необикновеното. Нека за в бъдеще се придържаме към общоприетите неща, скъпа моя.

 

 

Форт се укори, задето е напуснал толкова внезапно дома на Сафо. Колкото и да го дразнеше, Елф никога досега не го бе принуждавала да бяга. Нервите му сигурно бяха опънати до пръсване от тази работа с Мърей, проклет да бъде!

Или може би заради Лизет. Съдбата на глупавото девойче все още го тревожеше, макар и нищо да не бе станало по негова вина. Беше направил всичко по силите си.

Лизет го тревожеше и за друго. Не бе напълно убеден, че е невинна и като че ли тя беше пробудила заспалия му интерес към жените. Ето че сега бе открил, че се чувства сексуално заинтригуван от милейди Елфлид, по дяволите! Елф беше точно от този тип дръзки бъбривки, от които се отвращаваше. Обичаше жените да са сочни, мълчаливи и много опитни.

Или поне ги бе предпочитал, преди изцяло да се откаже от секс.

По дяволите, от месеци насам не бе мислил толкова много за някоя жена, а сега две проклетници от този вид населяваха главата му. Ако само можеше да се успокои за Лизет, и другите тревожни мисли щяха да изчезнат със сигурност.

Така че на следващата вечер, когато отиде на вечеря в дома на сър Джон Фийлдинг на Бау Стрийт, се зае с тази работа. Докато десетимата господа чакаха да бъде сервирана вечерята, той помоли да разговаря насаме със сър Джон, главния съдия на Лондон.

— Някаква неприятност ли? — попита прошареният мъж, който носеше копринено шалче върху незрящите си очи.

— От незначително естество.

Сър Джон се засмя.

— Така казват всички. Или пък казват, че питат за някой свой приятел. Какво мога да направя за вас?

Форт се усмихна, като знаеше, че сър Джон улавя всеки нюанс на тона и усмивката ще проличи в гласа му.

— Моят приятел — каза той — е бил в компанията на млада жена преди две нощи. Тя е избягала сама и той е загрижен за нейната безопасност. Чудех се дали не са се появявали някакви женски трупове.

— Доколкото зная — не, Уолгрейв, макар винаги да е възможно някои нещастници да бъдат изхвърлени от водите на Темза известно време след смъртта им. Име?

— Нямам и най-малката представа. Но все пак добре възпитана.

Сър Джон вирна глава и се обърна към Форт, сякаш да го огледа внимателно.

— Тогава нейното семейство сигурно е вдигнало тревога.

— А вдигната ли е такава тревога?

— Не.

— Тя е чужденка — французойка — и е на гости на свои роднини тук. Твърдеше, че може и да не вдигнат тревога веднага.

— Глупаво девойче — изръмжа сър Джон, разбирайки намека, че жената е търсела богат любовник. — И е срамота, милорд, задето сте я направили своя плячка.

— Моят приятел — каза Форт — се е държал със значително приличие, като се имат предвид обстоятелствата. Щяла е да бъде в пълна безопасност, ако не е избягала.

— Хм! Както вече казах, не съм чувал за никакви подозрителни смърти на млади жени. Но все пак дайте ми описание и ще проверя.

— Благодаря. Средно тегло и ръст. С фини кости, но закръглена, където трябва. Беше с маска, но брадичката й бе малко квадратна, макар устните й да бяха красиво оформени. Би могла и да е хубава… — Форт осъзна, че гласът му е станал замечтан, защото си представяше как Лизет лежи на леглото и го поглъща с очи. — Когато я видях за последен път — каза рязко той, — бе с ярка рокля на алени райета върху алена фуста и всичко това беше покрито с маково червено домино, носено с външната страна навътре.

Сър Джон поклати глава.

— От това няма полза, Уолгрейв. Ако й се е случило нещастие, ще я намерят чисто гола. Такива дрехи струват пари. За бедните всички дрехи струват пари. Ако убиецът й не я е съблякъл, изметта от кварталите ще го направи. Цвят на косата?

— Не зная. Беше напудрена.

— Е, поне един напудрен труп ще вдигне шум, уверявам ви! Ще ви уведомя, ако чуя нещо, но ако не са я отмъкнали за някой публичен дом, тя е в безопасност с роднините си. И можем да се молим да е научила нещо от това си приключение.

Публичен дом. Защо не му бе хрумнала тази мисъл? В Лондон изобилстваха жени, готови да продават телата си за жълти стотинки, но девиците бяха на мода. Това означаваше, че много публични домове търсеха момичета, безпомощни и останали без всякаква надежда, стига да са девствени.

— Мога да ви наема полицай, Уолгрейв. Моите служители са забележително умни в намирането на хора.

Това го изкуши, но бе твърде опасно. Част от Форт се тревожеше за глупавата Лизет, но другата част подозираше, че тя е нещо много повече, отколкото изглежда. Ако работеше за Мърей, не можеше да позволи на Фийлдинг дори да я помирише.

Форт съпроводи главния съдия до масата.

— Благодаря ви, сър Джон. Ще си помисля.

След вечерята, докато мъжете седяха доволно и се наслаждаваха на коняка и тютюна, Форт намери възможност да се срещне за малко с Джон Гренвил, силния държавен секретар. Не беше трудно, защото Гренвил изпитваше същото нетърпение да поговори с него.

— Е, Уолгрейв? — попита мъжът в един тих ъгъл. — Имаш ли вече някаква представа какво смятат да правят тези шотландци?

Той беше спретнат — в сериозни дрехи и внушителна сива перука — и отпиваше сдържано от коняка си, сякаш в чашата му имаше горчиво лекарство.

— Ще бъде скоро, но не мога да ви кажа нищо повече. Мърей ме държи на тъмно — лордът отвори кутийката си за енфие от сребро и обсидиан, и предложи на държавния секретар, но той отказа с жест. Форт си взе една щипка и добави: — Доколкото разбирам, той държи всички на тъмно за цялостния план.

— Но ще използва играчката, онази пагода, нали?

— Така казва и аз успях да я взема от Ротгарското абатство за него. В къщата ми е, под охрана. Но наистина е жалко. Това е изящен предмет, със съвършена изработка. Когато се навие, всички малки фигурки около нея и на балконите се раздвижват и изпълняват задачите си. Играчката беше в центъра на вниманието на бала с маски, който Ротгар даде миналата година.

Един бал, който Форт никога нямаше да забрави. Балът, на който умря баща му.

Форт не беше казал на Гренвил, че използването на пагодата е негова идея. Главната причина, поради която Мърей поемаше риска да се свързва с непознати, бе тази, че не знаеше как да доближи смъртоносен предмет до краля. Форт, който играеше ролята си на конспиратор, беше изтъкнал, че това е подарък, който кралят би желал и който познава добре.

Кралят не бе присъствал на злощастния бал в Ротгарското абатство, но беше дошъл там няколко дни по-късно, за да удостои с присъствието си сватбата на Частити със Син. Беше видял автоматичната играчка и бе изразил мъгляво желание да я има. Очевидно беше, че е въпрос на време, преди Ротгар да я предложи като подарък.

Така че когато Мърей попита за някакъв предмет, който да бъде изпратен на краля, пагодата изникна в ума на Форт. Беше идеално, тъй като Ротгар накрая щеше да бъде обвинен в якобитски заговор.

Когато Мърей се съгласи, Форт изпрати хора да откраднат играчката. Сега тя бе скрита в мазето му, докато дойдеше време шотландците да я направят смъртоносна. Трябваше да изпитва удоволствие при всяка следваща стъпка, но вместо това откриваше, че се чувства все по-неловко.

— Нямам доверие на Мърей — каза той на Гренвил. — Със сигурност не му вярвам, че ми казва истината за плановете си. Очевидно е подозрителен — след това му разказа за събитията във Воксхол.

По-възрастният мъж поклати глава.

— Едва ли това е било приятно за теб, Уолгрейв. Моите благодарности, задето изигра ролята си.

— Щастлив съм да изпълня дълга си — Форт помисли още малко, тъй като изпитваше неохота да се откаже от оръжието си срещу Ротгар. Но то нямаше да свърши работа. Рисковете бяха твърде големи. След това каза: — По мое мнение кралят трябва да бъде предупреден за пагодата.

— Не, не! — Гренвил се наведе напред и по бузите му се появи лека руменина.

— Защо, по дяволите?

— Защото кралят е твърде привързан към Бют.

Форт знаеше, че Гренвил мрази лорд Бют, довереник на краля и понастоящем министър-председател на Англия, но не спомена за това.

— Със сигурност Негово величество може да бъде предупреден да не казва на никого.

Гренвил изсумтя.

— Негово величество казва на Бют дори кога ходи по голяма нужда. Ще му каже и за това, повярвайте ми. На Бют също са му редки зъбите. Ще си отиде у дома и ще се разбъбри пред всички, включително и пред братовчед си, Майкъл Мърей.

Форт бе очаквал Гренвил да издаде заповед за арестуването на Мърей. Но държавният секретар имаше други идеи. Той искаше да хване Мърей на местопрестъплението. Преструваше се, че идеята му е заговорът да бъде потушен завинаги, но Форт знаеше, че в същото време се надява да съсипе и Бют. Гренвил и Бют бяха съперници за властта в кралството.

Всичко това бе една дяволска бъркотия.

— Знаете какво би се случило, ако предупредим краля — продължи убедително Гренвил: — Бют ще се разприказва. Мърей ще си плюе на петите. Само че ще се върне друг път, когато ние няма да бъдем в заговора — Гренвил се наведе напред: — Беше истински късмет, че този човек се обърна към вас, Уолгрейв и, че вие сте били достатъчно умен, за да не го отблъснете още при първите думи.

На Форт често му се искаше да бе изхвърлил Мърей веднага, а не да се забърква в тази каша.

— Не се тревожете за краля — продължи Гренвил. — Той е в безопасност. Казахме на хората му да бъдат изключително внимателни към неочаквани подаръци. И тъй като и вие сте включен в това дело, ние сме готови и нащрек. Не могат да действат, докато не получат играчката.

На Форт му се искаше да може да сподели увереността на Гренвил.

— Защо просто не арестуваме Мърей и не го принудим да си каже всички подробности?

— Трудно е да се измъкне каквото и да било от такива фанатици, а и дните на дибите и щипците^[2] отдавна са отминали. Без да имаме доказателства, разни хора ще се развикат „несправедливост“ и „да се доведе пред съда“.

— Дяволски рисковано е.

— Хората ми наблюдават Мърей.

— Само да можехме да разберем какво се крие зад всичко това — рече Форт. — Какъв смисъл има да се убива кралят, когато той има двама братя и дете на път? Изглежда като плод на чиста злоба.

— Може би е именно това.

— Мърей не ми прави впечатление на заслепен от злоба човек. По-скоро е като фанатик с кауза. Веднъж или два пъти ми спомена за някакъв камък. Камъкът на Съдбата. Имате ли някаква представа какво може да бъде?

— Може би някакъв амулет? — каза Гренвил, но махна пренебрежително с ръка. — Ако очаква той да го предпази, ще открие, че не му е достатъчен, когато го хванем на местопрестъплението. По дяволите, господине, ще го разчекнем между четири коня, както направиха французите, когато го хванем в опит за убийство на кралска особа.

— Стига опитът да си остане неуспешен — рече сухо Форт. — Негово величество не заслужава ранна смърт. Но се страхувам, че ролята ми е почти изпълнена. Пагодата е в ръцете ми. Когато дойдат за нея, ще ви уведомя. Останалото зависи от вас.

Форт отмина нататък, за да поговори с други мъже. В десет, когато вече беше прилично да си отиде, той напусна дома на сър Джон, като възнамеряваше да се прибере у дома и отново да нагледа проклетата пагода. Макар че беше поставил на вратата двама въоръжени мъже, които да я охраняват неотклонно, все още се тревожеше да не бъде отнесена без негово знание.

Чувстваше се като застанал върху склад за муниции, заобиколен от огън.

Подозираше, че Ротгар възнамерява да подари играчката на крал Джордж по случай раждането на първото му дете, по някое време през август, но можеше да си представи с какъв ентусиазъм би я приел той по всяко време. Вероятно щеше да прояви нецарствено нетърпение да я навие и пусне в действие.

И в този момент експлозивът, който Мърей възнамеряваше да постави, щеше да запрати огън и парчета желязо по всички близкостоящи.

Форт искаше да бъде напълно сигурен, че помощниците и прислугата на краля няма да позволят да го доближи никакъв предмет, без предварително да са го огледали внимателно. Но не беше сигурен. Крал Джордж беше доста своенравен.

Само да можеше Мърей да отключи проклетата си уста и просто да обясни целия заговор!

Форт се бе помъчил да го привлече в собствения си приятелски кръг с надеждата да го хване пиян и отпуснат, за да научи всичко. Но Мърей пиеше колкото монахиня и изобщо не се забавляваше. Нямаше интерес към жените. Един господ знаеше какво прави с времето си. Може би четеше Библията?

Как можеше четенето на Библията да върви ръка за ръка с едно безсърдечно убийство?

И какво означаваше за Лизет апатията на Мърей към жените?

Форт можеше да заложи цялото си състояние, че е просто една невинна девойка, изпаднала в ужас от перспективата да прави секс. Ако беше така, бе малко вероятно да е пионка на Мърей. Но кое беше тогава това дръзко момиче, откраднало пистолета му?

Той въздъхна, осъзнавайки, че отново е започнал да се тревожи за проклетата жена. Почука по покрива на каретата с бастуна си и нареди на кочияша да промени посоката.

Щеше да направи нещо, за да успокои тревогата си.

Скоро влезе в приятното заведение на Мирабел — най-прочутата мадам на Лондон. Величественият и салон беше осветен от тежки полилеи, където мъжете пиеха и играеха комар, често с жени на скута. На многото подиуми из залата тънко облечени красавици заемаха неприлични пози, за да разпалят все още стаените огньове.

Форт направи знак, че иска да поговори насаме със собственичката, и беше въведен в елегантен будоар. Скоро хубавата, макар и със сурови черти Мирабел дойде при него. Тъмната й коса бе подредена в елегантна прическа, а рубиненочервената й копринена рокля нямаше да посрами и дукеса. Нито пък бижутата й, макар и винаги да бяха прекалено много.

Мадам бе очевидно разочарована, че един от най-богатите й редовни клиенти не е дошъл в дома, за да търси удоволствие, но нямаше нищо против и да продаде информация. Знаеше колко е полезно да има приятели по високите места.

— Известно ви е, че не се занимавам с търговия на плът, милорд.

— Но знаете кой се занимава. Щяхте ли да чуете, ако някое ново момиче е заставено да се продава в подобен дом?

— Не се интересувам от такива неща — тя започна да си играе с диамантената огърлица, разположена върху напудрената й бяла гръд. — Но бих могла да разбера.

Той й отправи усмивка, която обещаваше пари.

— Направете го. Ще ви бъда благодарен.

Тя отвърна на усмивката му.

— Разчитам! — след това, когато той се обърна да си върви, го попита: — Сигурен ли сте, че не можем да ви омаем, милорд? Както знаете, имаме всичко, което човек може да пожелае.

От начина, по който наблегна на думата „всичко“, Форт заподозря, че му предлага хубаво момче. Сигурно отсъствието му напоследък я озадачаваше.

— Благодаря ви, Мирабел, трябва да тръгвам.

Не й даде повече обяснения, но докато крачеше през пълния салон към вратите, се замисли за малко, върху странното си целомъдрие.

Преди смъртта на баща му, отношението му към жените бе доста ентусиазирано, но блажено просто. Стига една проститутка да имаше желание и да бе малко вероятно да е болна от нещо, той й се наслаждаваше, като се стараеше в замяна да й достави удоволствие. Винаги предпочиташе неспокойните пред пасивните тела.

Щеше да му отнеме доста време, докато излезе от заведението на Мирабел, тъй като постоянно му подвикваха приятели и познати. Спря се с група мъже, за да гледа как едно от момичетата съвършено изиграва оргазъм с невидим любовник.

Нищо. Не почувства нищо.

Но желаеше Лизет.

Тази мисъл го накара да се сепне. Нима беше стигнал до положение да се нуждае от изплашена девственица, за да погъделичка изхабения си вкус?

Той се измъкна незабелязано от групата, наблюдаваща демонстрацията, и излезе от дома на Мирабел, като се чудеше кога ли е замрял интересът му към секса. Спомняше си, че неотдавна този интерес бе силен, дори прекалено силен.

Но след смъртта на баща си забеляза, че това му увлечение внезапно е намаляло. Изненадващ брой светски лъвици намираха най-младия и красив лорд очарователен и любопитен. Известно време той им услужваше.

Ако предпочиташе проститутка, кесията му беше бездънна, а в Лондон се купуваше всичко, абсолютно всичко. По едно време смяташе, че може да намери забрава в изтощителен и изобретателен секс, или може би глупаво се надяваше да намери нещо повече.

Но каквото и да търсеше, намираше само страдание.

Когато удоволствията престанаха да взривяват съзнанието му, той продължи с болката. Дами или проститутки, жените никога не протестираха, а някои дори като че ли се наслаждаваха на грубостта му. Но веднъж, когато видя раните, които беше направил по сочното тяло на една графиня, намрази себе си.

Докато каретата му се приближаваше и той се качваше в нея, се надяваше мислите да не личат върху лицето му. Когато потеглиха към Уолгрейв Хаус, внезапно си припомни за Порша. Тук, в тази карета, бе готов да изнасили приятелката си от детинство, само защото знаеше, че това ще нанесе удар върху Брайт Малърън, нейния съпруг.

Когато си спомни за това, той вдигна ръце, за да потърка слепоочията си. Древен инстинкт на мъжете бе да нападат врага си чрез жените.

Но Порша?

Господи, Порша!

Разбира се, че нямаше да го направи, не можеше да го направи!

Но все пак й беше натрапил една целувка. Целувка, която нямаше нищо общо с нежност, нито дори със сласт. Гневно, властно нападение.

Беше спрял дотам, слава богу. Само че понякога, докато лежеше в тъмното, без да може да заспи, не беше сигурен дали изнасилването е било дотам невъзможно. Всъщност можеше да изключи напълно коя е, дори напълно да изключи факта, че е личност.

Изплашен от себе си, след това той бе обладавал съвсем малко жени и скоро бе спрял съвсем. Знаеше, че приятелите му се тревожат, задето се превръща в подобие на своя лъжеморален, вманиачен от гордост баща. Но ето че се бе появила Лизет…

Раздразнен, той пропъди мислите за досадната женичка.

По дяволите!

Той имаше всичко. Трябваше да може да направи нещо с нея. Нещо, което да си струва.

Но какво? Не искаше да бъде копие на баща си. Непокваряемия, макар много хора да му се възхищаваха, не бе давал и пет пари за съпругата, синовете или дъщерите си. Беше обладан от гордост и собствените си грандиозни планове. И в крайна сметка се бе оказал покваряем в преследването им.

Форт имаше своя собствена гордост и свои планове — благородни идеи за използването на богатството и властта си за добри цели, за поправянето на извършените от баща му злини. Но все пак, под това се таеше друг план — не, по-точно нужда: да съсипе надменния маркиз Ротгар, както маркизът го бе съсипал. Знаеше, че единият план противоречи на другия, но бе твърдо решен да изпълни и двата.

Сестрата на Ротгар, Елф, изникна в съзнанието на Форт и той си спомни оживеното й лице, докато си разменяха остри думи у Сафо. Колко типично бе за Ротгар да остави сестра си да лудува и да кръстосва шпаги с хората, които не харесва! Форт беше помислял веднъж-дваж да я включи в някой от плановете си за разрушение.

Знаеше, че това означава той да умре. Но смърт за такава кауза можеше да бъде добре дошла. Това, което живееше, едва ли можеше да се нарече живот. А и имаше брат.

Веднага след смъртта на баща им, Форт беше изпратил седемнадесетгодишния Виктор в Италия. Каквото и да се случеше, малкият му брат щеше да го преживее и да бъде в сравнително добра форма да поеме отговорностите на семейството. Това позволяваше на Форт да преследва отмъщението си.

Чрез Елф?

Тя бе същество, което създаваше само неприятности, но нещо в нея го възбуждаше до болка — може би фактът, че тя има истински добро сърце. Понякога, когато по-скоро го дразнеше несъзнателно, отколкото нарочно да се заяжда, му бе дяволски трудно да не се размекне и да забрави изобщо, че е Елф Малърън.

Промърмори някаква ругатня.

Мили мисли за Елф.

Прекален интерес към онази глупава Лизет.

Може би Мирабел имаше право да е загрижена за него. Може би една нощ изтощителен, необикновен секс с няколко от най-опитните й курви щеше да излекува болката му. Все пак щеше ли да мисли толкова много за Лизет, ако тя не бе първата жена, разбудила сексуалните му апетити от месеци насам?

Това я правеше двойно, тройно опасна.

Да отиде обратно при Мирабел? Не, този вид секс все още не го привличаше.

В някой от клубовете си? Там се занимаваха главно с хазарт, а сега не бе в настроение за това.

В някое кафене? Късните посетители на тези места обикновено биваха потънали дълбоко в разговори за философия или политика. А последното нещо, което му се искаше в момента, бе да мисли.

Докато се отправяше към Пикадили, видя осветената Девъншир Хаус и си спомни, че е получил картичка за бала на дукесата.

Танците щяха да отвлекат ума му от мислите за час-два. С повече късмет, дотогава странното му настроение щеше да е отминало.