Джо Бевърли
Тъмна страст (3)

Трета глава

Елф замръзна от ужас. Най-сетне бе различила натрапчиво познатия глас.

Беше се хвърлила в прегръдките на своя роднина, лорд Уолгрейв, но той се бе оказал предател. Това беше нелепо. Абсолютно нелепо. Защо един от най-богатите и могъщи мъже в кралството имаше нужда от Стюърти и бунтовници? Но след това си спомни, че неговият баща е клонял към якобитите по време на бунта от 1745 година. Това безразсъдство бе дало на Ротгар контрол над стария лорд, което в крайна сметка го бе накарало да полудее.

Измъченият й за кислород мозък се втурна да измисля нова стратегия. Съмняваше се, че Уолгрейв ще я познае. Дали щеше да стои спокойно, докато убиваха непозната жена пред очите му? Дали щеше да я спаси разкриването на самоличността й?

Той мразеше всички Малърънови.

Елф стисна здраво камата, макар да знаеше, че това оръжие не може да й помогне срещу двама силни мъже.

Накрая Уолгрейв проговори.

— Да умре ли? — изрече безгрижно той и я прегърна още по-здраво. — Дявол да го вземе, човече, тази хубава птичка няма достатъчно мозък, за да разбере нещо по-сериозно от украсата на шапките си. Освен ако — подчерта Уолгрейв — не искаш насила да я накараш да се замисли върху това.

— Познавате ли я, милорд?

Елф се осмели да надникне и видя, че шотландецът не е прибрал дългата си, страшна кама.

Уолгрейв въздъхна, сякаш носеше огромен товар.

— Тя е сегашната ми любовница и е отегчително ревнива — повдигна брадичката й с недотам нежна ръка. — Би трябвало да те накажа за това, котенце. Наистина не мога да ти позволя да ме преследваш навсякъде и да се бъркаш в работите ми.

Елф потръпна, защото в очите му блестеше истинска ярост. Но тъй като очевидно не беше смъртоносна, можеше да приеме тази роля.

— Je suis desolee, monsieur^[1] — подсмръкна тя, като нервността в гласа й дойде съвсем естествено. След това продължи пак на френски: — Бях толкова сигурна, че ще дойдете тук с нея.

Той отговори на същия език с абсолютна лекота:

— Дори да реша да отида някъде с други жени, нямаш право да ме шпионираш или да възразяваш, нали? — и подчерта думите си, като стисна брадичката й толкова силно, че я накара да изскимти.

— Да, милорд!

— Нали видяхте? — каза той на другия на английски. — Не представлява никакъв проблем.

Ножът на шотландеца проблесна.

— С всичкото ми уважение към вас, милорд, тя би могла да ни навреди дори и с несъзнателното си бърборене.

— Английският й не е особено добър, но възнамерявам да я държа под око. Не се грижете. Няма да каже никому нищо, докато не стане твърде късно, за да има значение.

След тези думи, без повече да обръща внимание на проблясващата кама, той поведе Елф към осветената Южна алея.

Макар пулсът й да бе започнал да се успокоява, краката й още трепереха. Не й бе трудно да се притисне до Уолгрейв и да прошепне:

— Благодаря ви, мосю!

— Не ми говори толкова скоро — отвърна той, отново на френски. Макар да му липсваше нейният съвършен акцент, очевидно владееше езика отлично. — Моят шотландски приятел несъмнено ни следва, а и говорех сериозно. Ти си моя пленница.

— Пленница? Не можете да направите това!

— И какво ще ме спре? Която и да си, малка палавнице, избягала си от придружителите си и си се впуснала в лекомислено приключение. Което пък означава, че мога да направя изчезването ти много лесно. Махни тая играчка — прибави той, като погледна камата й. — Няма да ти свърши работа.

Елф я пъхна обратно в корсета си, но промърмори:

— Тя ме спаси от онзи мъж.

Нервите й бяха започнали да се стабилизират. Почти. Уолгрейв не я беше разпознал. Това едва ли бе изненадващо, тъй като бе маскирана. Основна опасност представляваше гласът й, защото се бяха срещали достатъчно често. Но все пак, ако говореха само на френски, може би самоличността й щеше да остане скрита.

Докато се смесваха още веднъж с празнуващите, Елф се молеше за това. Чувствата му към Малърънови бяха толкова лоши, че ако я разпознаеше, можеше да я хвърли обратно в ръцете на шотландеца — убиец. А и ако успееше да му се изплъзне, той никога нямаше да разбере кого е спасил, особено при положение, че бе замесен в държавна измяна.

Държавна измяна! Господи, но това беше нелепо! Винаги го бе смятала за женкар, за безчувствен брат, за злобен враг, но не и за откачен.

Но щеше да си блъска главата над това по-късно. Първо трябваше да продължи да го заблуждава, докато й се удадеше възможност да избяга. Надяваше се все още да му е останало достатъчно от женкарството, за да бъде заинтригуван от една лекомислена французойка.

— Моля ви, пуснете ме да си отида у дома, милорд. Не бъдете жесток!

— Жесток ли? Повярвай ми, дете, в момента съм много нежен, идеален рицар. Това не ми е в природата, така че не поставяй късмета си на изпитание.

— О, не желая това ни най-малко, милорд! Благодаря ви, милорд! Мисля, че бяхте чудесен!

Колкото по-глупаво звучеше, толкова по-малко нащрек щеше да бъде той. Елф си спомни за Аманда и се огледа из тълпата. Това начинание бе нейна идея и трябваше да се увери, че приятелката й ще се върне здрава и читава у дома. Но колкото и да се оглеждаше, не можеше никъде да зърне сребристосиньото домино.

Уолгрейв се отправяше към изхода като Мойсей, разделил Червено море на две. Макар и да бе инкогнито и облечен в прости тъмни дрехи, нещо в маниерите му караше останалите да се отдръпват при вида му.

Къде беше Аманда?

Трябваше да е сигурна, че приятелката й е в безопасност. Също така трябваше да се погрижи Аманда да не вдигне шум. Елф възнамеряваше призори да се е върнала у дома, без някой да разбере за безразсъдството й. Ако Аманда се върнеше първа и вдигнеше тревога, щяха здравата да загазят.

Започна да се отчайва, но при наближаването до реката, дори и Уолгрейв трябваше да забави властния си ход. Елф имаше възможност да се озърта по-внимателно и най-сетне забеляза дама със синьо домино, стъпила на пейката под едно дърво и отчаяно оглеждаща тълпата. Аманда дори беше свалила маската си и изглеждаше паникьосана.

Елф съсредоточи погледа си върху нея, сякаш можеше по този начин да привлече вниманието й. На два пъти очите на приятелката й се плъзнаха по нея Тогава Елф осъзна, че тя търси яркочервена мантия, а нейната все още беше с тъмната страна навън. Елф свали бързо качулката си и показа червената коприна.

Очите на Аманда преминаха по нея, върнаха се и се спряха. След това се усмихна широко с облекчение и скочи от пейката. Елф изсъска раздразнено. Аманда се хвърляше право в лапите на опасността, понеже Уолгрейв лесно можеше да я разпознае.

За момент се запита дали не би могла да използва това, за да се освободи. Той със сигурност нямаше да се опита да плени и двете. Но след това си спомни за шотландеца — убиец. Не можеше да позволи на Аманда да бъде разпозната и изложена на опасност!

С поглед, отправен към тълпата напред, Уолгрейв я водеше, но тя продължаваше да гледа в посоката, откъдето можеше да се появи Аманда. Веднага щом приятелката й се провря през тълпата, тя й махна с ръка да спре. Аманда се закова на място с въпросително изражение на лицето. Елф й направи успокоителен жест, като се надяваше приятелката й да разбере това като „върви си у дома“.

На изхода на Воксхол, Уолгрейв отново бе принуден да спре. Той изруга, но вниманието му бе насочено към хората, които препречваха тунела пред тях.

Елф обърна глава и каза само с устни: „Върви си у дома. В безопасност съм.“

Аманда се намръщи и присви очи, за да огледа по-внимателно придружителя на Елф. След това устните й се разтвориха от изненада. След още няколко секунди очите й се разшириха ужасено, но развеселено.

Това изражение се запечата в съзнанието на Елф, докато Уолгрейв се провираше през тълпата и я водеше към воксхолската алея. За бога! Аманда си мислеше, че тя се отправя по своя воля към страстна нощ с лорда на своите мечти!

Когато излязоха и тръгнаха към стълбите на Воксхол, Елф видя и добра страна в нелепото положение. Аманда нямаше да одобри това, но нямаше и да вдигне тревога и да изложи на риск репутацията на приятелката си.

А и щеше да бъде в безопасност. Трябваше само да наеме лодка и да стигне до стъпалата на „Уоруик стрийт“.

Един лакей бе инструктиран да чака там цялата вечер, за да придружи дамите до дома. Разбира се, щеше да има само една дама, но Аманда със сигурност щеше да измисли някакво обяснение.

Засега Елф трябваше да се съсредоточи само върху собствената си безопасност и странния проблем с държавната измина.

Имаше нужда от братята си, но щяха да минат дни, докато някой от тях пристигнеше. Нямаше представа къде ще се извърши покушението. Уолгрейв беше намекнал, че ще я държи пленница само няколко дни. Шотландецът бе казал, че времето наближава.

Но тя не можеше просто да стои и да чака братята си. Трябваше сама да направи нещо. А не можеше да не признае, че освен тревога и страх, я гъделичка и истинско вълнение.

Най-сетне срещаше някакво предизвикателство и малърънската й душа ликуваше. Най-сетне разбираше, защо нейният близнак се е чувствал принуден да търси труден и опасен начин на живот.

Вероятно заради това гъделичкане в кръвта.

И какво трябваше да направи сега?

Тя позволи на Уолгрейв да я води надолу към лодките, като в същото време обмисляше възможностите си. Щеше да изпрати съобщение на братята си, но междувременно трябваше да действа.

Елф си състави наум списък с нещата, които трябваше да направи, сякаш се приготвяше за голямо забавление. Първо, да избяга от Уолгрейв, без той да разбере кого е хванал. Второ, да разбере колкото е възможно повече за заговора.

Запита се дали не трябва да смени последователността им. Ако останеше с Уолгрейв, може би щеше да научи повече за заговора. Но не. Подозираше, че лордът планира за престоя й неща, които не включват политическите му наклонности.

Трето? Може би да проследи предателите и да се погрижи да попаднат в ръцете на правосъдието. И то без Уолгрейв да свършва на ешафода.

Спомни си, че едва предишния ден е обещала на Частити да предотврати такова нещастие — и в гърдите й се надигна истеричен смях.

Наказанието за държавна измяна беше обесване, изкормване и разчекване, макар че благородниците якобити биваха само обезглавени. Тя погледна мъжа до себе си — ясно изразени арогантни черти, кестенява къдрава коса, усмирена от черна панделка. Нима тази красива млада глава трябваше да бъде отделена от тялото й и оставена да гние на кол на някоя оживена улица?

Не можеше да понесе тази мисъл. А и не само той щеше да страда. Всеки предател автоматично биваше поставян извън закона, което означаваше, че титлата му се анулираше, а наследниците му биваха лишавани от цялата му собственост.

Частити щеше да попадне под облак от позор, Син — също. Шуреят предател щеше да направи на пух и прах военната му кариера!

Опасностите — очевидни и подразбиращи се — стопиха вярата на Елф, че може да се справи с това. Нямаше представа какво да направи. Ужасно й се искаше Ротгар да е наблизо. Щеше безволево да хвърли всичко в способните му ръце и да се върне към планирането на великолепни забавления.

Но беше единствената тук, която да направи нужното, и следователно, трябваше да го направи. Първото нещо бе да избяга.

Почувства как ръката на графа се отпуска. Тя използва възможността и се отскубна от прегръдката му. Но Уолгрейв реагира веднага и я притисна до себе си толкова жестоко, че Елф се уплаши.

— Още един опит — каза той с равен глас — и ще ти причиня по-голяма болка от тази.

Тя потрепери. Усещаше, че той говори сериозно. Макар и да беше спасил едно глупаво младо момиче, щеше да я контролира и с болка, ако се наложеше.

Искаше й се да го познава по-добре и да може да предсказва действията му. Преди връзката на Син с Частити, семействата Уеър и Малърън рядко се срещаха. Лорд Торнхил — както се казваше тогава Уолгрейв — със сигурност не посещаваше подходящи за една дама места. Всъщност дори се говореше, че не е нищо повече от безделник и женкар.

Както и да е, при запознанството им впечатленията й не се бяха подобрили. Елф го смяташе за избухлив, нагъл и безчувствен към хората, които се изпречваха на пътя му. Тъй като произхождаше от много сплотено семейство, беше потресена, когато разбра колко малко го интересува благополучието на сестра му. Ротгар го бе принудил да признае, че са били жертви на безскрупулните амбиции на баща им, но Уолгрейв не се чувстваше особено благодарен за това.

След смъртта на баща му наистина изглеждаше, че е променил морала си, но бе станал по-студен и проявяваше тъмна, кипяща злоба към всички от фамилията Малърън. Бог знае защо! Със сигурност не можеше да се каже, че е обичал жадуващия си за власт баща, но дори и да беше така, защо трябваше да обвинява Ротгар за смъртта на четвъртия лорд? Дори и Ротгар да бе натиснал спусъка, сигурно бе принуден да го направи.

Както беше казала на Аманда, бе наистина лудост да чувства каквото и да било физическо привличане към този мъж. Дори и сега, буквално пленничка в грубите му ръце, усещаше онази еротична енергия с нервите си и нейде дълбоко в себе си, където една похотлива част от нея се раздвижи с надежда.

„О, глупаво същество! — каза си тя. — Престани!“

Докато той я дърпаше към стълбите, Елф погледна назад, като се питаше дали Аманда ги следва. Но видя само три зловещи фигури. Всичките носеха тъмни плащове, триъгълни шапки и маски. Въпреки маските, никак не приличаха на хора, дошли да се повеселят. Приличаха на убийци.

— Да — рече Уолгрейв, все още на френски. — Наистина си в по-голяма безопасност с мен. Те биха ти прерязали хубавичкото гърло, без да се замислят.

И тези хора бяха негови съмишленици? Как можеше да е толкова глупав?

— Но не се притеснявай — каза той без никаква топлота. — Ако правиш каквото ти кажа, нищо лошо няма да ти се случи.

Лодките все още стоварваха на брега празнуващи, но вече имаше и такива, които чакаха да ги откарат обратно. Елф обмисли няколко възможности да използва лодкарите, за да избяга. Но при приближаването на Уолгрейв, един лакей с напудрени коси се отдели от групата чакащи слуги и наду сребърна свирка. Незабавно към тях се плъзна частна лодка, задвижвана от шестима набити гребци.

Елф гледаше слисано. Това бяха слугите на лорда в отличителните си ливреи. Трябваше да очаква такова нещо. Ротгар почти винаги пътуваше по реката в същия стил.

В средата, на лодката имаше място, покрито със зелени кадифени завеси с герба на Уолгрейв, осветено от висящи лампи. Той я бутна вътре, настани се до нея и дръпна завесите, докато лодката се отправяше към центъра на широката река.

В покритото място можеха да се сместят осмина, така че пространство не липсваше, особено след като Елф седна от едната страна, а лордът се изтегна от другата. Сега още повече се чувстваше в клопка, когато бе останала сама с него. Не хранеше илюзии, че ще успее да го пребори. Той беше два пъти колкото нея и се знаеше, че тренира много от обичайните мъжки спортове, включително и новия — бокс.

— Какво смятате да правите с мен, милорд? — попита тя. Гласът й без никакво усилие звучеше нервно.

— Интересен въпрос.

Той свали маската си и я хвърли на една възглавничка. Не беше нищо повече от лента черна коприна, но без нея изглеждаше по-малко заплашителен. Разбира се, това не означаваше, че Елф подценява опасността.

— Свали си маската — рече Уолгрейв, като я оглеждаше по доста обезпокоителен начин. Дали щеше да я разпознае?

Елф вдигна ръка, сякаш за да хване маската си, но всъщност покри устата и брадичката си.

— О, не, милорд!

— Защо?

— Срамувам се, милорд. Всъщност аз съм добро момиче. Това беше просто едно глупаво приключение…

— Да не би да мислиш, че можеш да останеш с маската цяла седмица? — в ъгълчетата на очите му се появиха гънчици, които го правеха да изглежда странно непознат.

След това думите му стигнаха до съзнанието й.

— Седмица ли?

— Не мога да си позволя да те изпусна от очи, докато не завършат някои неща.

Да, спомняше си, държавната измяна. Как можеше да бъде толкова побъркан?

— И — добави той — ако си мислиш да правиш опити за бягство, трябва да знаеш, че онези мъже ще те хванат и ще те убият. Може да ти се стори доста странно, но с мен си далеч в по-голяма безопасност.

Елф извърна поглед — повече разтревожена, отколкото изплашена. Аманда можеше и да не вдигне тревога тази нощ, но ако не се върнеше до сутринта, щеше да извика войници! Следователно трябваше да избяга от Уолгрейв тази нощ.

Тя разтвори завесите и надникна навън към тъмните води на реката, полюляващите се фенери на другите лодки и далечните светлини на кейовете и сградите по бреговете. Сега не можеше да избяга, а и убийците сигурно ги следяха.

— Сигурен съм, че са там — рече лениво той. — Е? Маската.

Елф се обърна отново към него.

— Позволете ми да я оставя още малко, милорд. Моля ви! Толкова съм изплашена!

Той поклати глава.

— Ти си едно глупаво същество. На колко си години?

— На двадесет — излъга тя.

— Достатъчно голяма, за да знаеш някои неща. Дай ми име. Сигурен съм, че ще бъде фалшиво, но все трябва да те наричам някак.

— Лизет. И е истинско.

Неособено убеден, той отвърна:

— Е, ще свърши работа.

След това й протегна ръка. Елф инстинктивно откликна, както на всеки джентълмен. Сложи ръката си в неговата. Само че вместо да я целуне, той я дръпна и я постави да седне в скута му.

Елф извика уплашено и се подпря на гърдите му, за да запази разстояние, но той ги отстрани с рязко движение я притисна до себе си.

— Ще прекараме доста време заедно, Лизет, и искам да се позабавляваме.

Ах, проклетникът! Като лейди Елфлид Малърън й се искаше да го зашлеви, но трябваше да играе ролята си на глуповатата Лизет. А и на такова близко разстояние опасността да я разпознае бе далеч по-голяма.

Тя извърна лице встрани.

— Къде ме водите, милорд?

— В дома ми.

Този дом се намираше близо до реката и като нищо можеше да има самостоятелни стълби до нея. Елф започна да се тревожи, че наистина ще я държи в плен. Не можеше да избяга от лодката, без да потъне в Темза. На собствените му стълби, с чакащите слуги и шестимата набити гребци, не можеше да си представи как ще се отскубне. А когато стигнеха в къщата му, можеше да я заключи.

Обмисли един начин да подобри шансовете си. Ако Уолгрейв повярваше, че е поласкана от вниманието на един прелъстител — благородник, ако оглупееше от похот, бдителността му можеше да отслабне.

Можеше ли да го направи?

След няколко секунди хладнокръвен размисъл, Елф реши, че може. Очевидно сигурността на нацията лежеше в ръцете й.

Тя отново се обърна към него и се отпусна в прегръдките му:

— Никога не съм била в дома на благородник.

За да може да държи главата си наведена, се правеше на срамежлива и си играеше с гравираните копчета на дрехата му. И тя беше черна, защото напоследък той носеше само дълбок траур — прост черен редингот и панталони. Но все пак пръстите й докосваха вълна от най-добро качество. Лорд Уолгрейв не се обличаше бедно, дори и за държавна измяна.

— Никога не си била в дома на благородник ли? — по гласа му личеше, че вече не е толкова нащрек. Едната му ръка бе увита здраво около нея, но другата се плъзна, за да я погали по шията. — Тогава за теб наистина ще бъде приключение, скъпа моя — докосването изпрати тръпки надолу по гръбнака й. — Ще можеш да се разпореждаш със слугите, да се къпеш в мляко и да закусваш от златни чинии. Ако остана доволен от теб, разбира се.

Това здравата нажежаваше положението. Предполагаше все пак, че жените обикновено се въртят около малкия пръст на един красив млад аристократ. Или при докосване на пръст. Ръката му се плъзна към мястото точно под ухото й и причини толкова силно усещане, че тя потрепери.

— О, милорд, аз съм добро момиче — възрази отново тя, без особени надежди да го убеди. Нима едно „добро момиче“ нямаше да намери докосването му отблъскващо?

Може би не.

— Девствена? — попита безстрастно той.

Тя кимна и този път наистина се почувства засрамена.

— Тогава ще се погрижа за теб. Няма да ти се стори чак толкова лошо, а и след първия път ще става все по-приятно и по-приятно. А сега — рече той, като махна ръката си от шията й и повдигна брадичката й — кажи ми честно, имаш ли семейство, което би вдигнало шум?

Само да знаеше! Елф се надяваше, че мислите не личат в очите й.

— За това, че ще отсъствам ли, милорд? Дойдох на гости от Франция и живея в дома на моята английска братовчедка. Омъжена дама — Елф използва възможността, за да наведе отново глава. — Не мисля, че веднага ще вдигне тревога…

— Колко любезно от нейна страна — гласът му бе придобил циничен, многозначителен оттенък. — А какво ще се случи, ако не се върнеш ден-два?

Елф проследи с пръст ширита по предната част на дрехата му.

— Ако съм с фин благородник…

— Няма да бъдат разтревожени, колкото се полага. Добре — пръстите му се плъзнаха отново в косата й, но този път обърнаха лицето й към своето. — Мразя сцените, Лизет. Нека да бъдем наясно. Нямам намерение да се женя за теб. Ако забременееш, ще платя за издръжката на детето, но няма да се оженим. Дори не смятам да държа постоянна любовница. Когато ми омръзнеш, ще има щедър подарък на раздяла, но очаквам от теб да приемеш освобождаването си без сцени.

Елф стисна очи. Надяваше се той да приеме това като шок, но й бе нужно да прикрие яростта си. Ама, че нагъл човек! И колко ужасно, че жените приемаха такива условия всеки ден.

— Е? — попита той.

Наистина не го бе грижа, а това предизвика нов пристъп на ярост. „Лизет“ можеше да бъде всяка от стотина млади жени. Тя просто се бе случила подръка.

Фактът, че Лизет беше лейди Елфлид Малърън, нямаше нищо общо с това. Но лейди Елф определено не бе свикнала да се отнасят с нея като с някоя, която случайно е попаднала подръка.

Тя се съсредоточи върху това да изглежда разстроена и объркана, и отвори очи.

— Разбира се, че никога няма да се ожените за мен, милорд. Не съм го и очаквала! Но за мен е ужасна стъпка да отдам непорочността си…

— Да продадеш — поправи я той. — Петстотин гвинеи, когато се разделим. Достатъчно, за да накара всеки бъдещ съпруг да не обръща внимание на някои дребни подробности.

Елф беше живяла в богатство и власт, и се страхуваше, че може понякога да е постъпвала също толкова нагло, макар и по свой начин. Братята й със сигурност бяха в състояние да провеждат такива хладнокръвни сделки с плътта.

Но когато гледаше всичко това от другата страна, то я ужаси.

— Е? — попита отново той. — Няма да те изнасиля, но ако трябва да те наблюдавам отблизо цяла седмица, някои чувствени експерименти ще накарат времето да минава по-бързо.

Елф си напомни, че трябва да го използва, за да избяга, и се сгуши още повече до гърдите му.

— Ако обещаете да бъдете мил с мен, милорд — прошепна тя.

— Добро момиче — ръката му отново я погали по шията, но този път успокоително, както се галеше котка. — Просто не можеш да повярваш колко мил мога да бъда, Лизет, А сега да видим малко повече от теб.

Той развърза панделките на наметалото й и го дръпна назад. След това примигна при вида на роклята.

— Скъпа моя Лизет! Нужни са ти уроци по вкус.

Елф го бутна назад.

— Как смеете!

— Най-сетне успях да те обидя, нали? — засмя се той. — Мила моя, това е най-ужасното съчетание, което някога съм виждал.

На Елф неудържимо й се прииска да го удари, но се страхуваше, че това няма да се връзва с наивния й маниер.

— Това са най-любимите ми дрехи — уведоми го нацупено тя.

— Тогава слава богу, че няма да ми се наложи да те представям в Двора — той докосна сърдитите й устни. — Ако питат мен, можеш да се обличаш и в цветовете на дъгата, кукло. Дори ще ти ги купувам, ако искаш. Но те искам най-вече гола… — след това наведе главата й назад и докосна устните й.

Въпреки че беше вбесена, на този етап Елф не можеше да му възрази, затова му позволи да разсее раздразнението й.

Знаеше нужните трикове този лорд Уолгрейв и можеше да бъде мил, както сам бе казал. Не й наложи целувката си, а си поигра с устните й, докато я галеше по тялото. Тя се отпусна и откликна съвсем несъзнателно.

Елф беше целувана веднъж-дваж, но никога — тъй като беше лейди Елфлид Малърън — с такава увереност и финес. Дори и най-дръзките й ухажори стояха постоянно нащрек, да не би да се появи Ротгар.

Уолгрейв не знаеше, че трябва да бди за опасности. Всъщност, в момента нито една не го заплашваше и той се чувстваше напълно спокоен.

След като преодоля първоначалната й неохота, той я притисна още по-здраво и я зацелува страстно. Елф се съпротивлява известно време, но след това се отпусна. В момента я целуваше истински майстор и тя нямаше нищо против да му се понаслаждава.

Влизайки в тона на действията му, тя плъзна ръце по раменете и погали врата му, докато той дразнеше устата й.

Кожата под пръстите й се смеси с вкуса му и с усещането за тялото. Удоволствието се натрупваше по-бързо, отколкото някога бе предполагала, че е възможно…

След това осъзна, че той е плъзнал ръка между телата им, за да я погали по гърдите. Въпреки слоевете на корсажа и ризата, това й причини истинско мъчение. Лордът разкопча кукичките на роклята и тя се разтвори, като останаха да я предпазват само украсеният с дантели корсаж и алената сатенена фуста.

Тя се отскубна с намерението да възрази, но той сложи пръст на устните й и каза:

— Шшт.

За свое най-голямо объркване, тя се подчини:

Виновни бяха очите му — онези яркосини очи, които й се усмихваха. Винаги ги бе приемала като опасни и никога не бе предполагала, че могат и да се смеят.

Трябваше да се усмихва по-често.

Сега излъчването му обгърна и двамата; онази еротична енергия, която винаги бе усещала. Тя я обгърна и я зашемети като треска.

Дали не беше нещо упойващо? Не. От него се носеше лек аромат — мускусно ухание и почти незабележимата миризма на тялото му. Но излъчването не можеше да бъде открито от нищо друго, освен от онази част на жената, предназначена да откликва на мъжа.

Ръцете му се плъзнаха по гърба й. Докосването им по ребрата и гръбнака й изпращаха тръпки по цялото й тяло. С няколко опитни подръпвания той разхлаби връзките на корсета й толкова, че да освободи гърдите и докосне едното зърно.

Определено бе навлязла в непозната територия. Знаеше, че трябва да протестира, да се съпротивлява, но се чувстваше толкова прекрасно!

Дали щеше да й се случи отново? Беше избягала от Елфлид Малърън, към която постоянно трябваше да се отнасят с уважение. А тук бе просто жена, на която един мъж доставяше удоволствие. И то какъв мъж…

Тя отново се отпусна в ръцете му и се усмихна.

Той й се усмихна в отговор. Изглеждаше толкова различен от мрачния й, критичен роднина, че почти й се струваше, че си е сменил мястото с някой друг.

Че си е сменил мястото с мъжа на мечтите й.

— Харесва ти, нали, котенце? И какви още чудеса има да стават! — той освободи едното й зърно от стегнатия корсет и наведе глава.

Елф ахна още при първото докосване на езика му. Когато усети допира на зъбите му, тя изписка тихичко и го хвана за косата с намерението да го спре. Но само прошепна: „О, небеса!“ и го притисна още по-здраво към себе си.

— О! — промърмори тихо той до кожата й. — Значи позна небесата, а, мъниче?

След това се премести, за да измъчва и другата й гърда.

Елф осъзна, че стиска косата му толкова силно, че я издърпва от панделката. Тя поотпусна пръсти, но точно тогава усети пулсиращ сърбеж между бедрата си, който разбираше твърде добре.

Но никога преди не беше изпитвала горещо желание, подобно на това. Желаеше, нуждаеше се от мъж по такъв начин, какъвто никога не бе считала за възможен.

О, със сигурност досега бе пропуснала много! Някакво мъркане я стресна, особено когато осъзна, че идва от неговото гърло. Това я върна рязко в реалността. Грозеше я опасността сама да падне в капана, който бе приготвила за него. Скоро така щеше да затъне, че да забрави напълно плановете си за бягство!

Бягство, напомни тя на зашеметеното си съзнание. Трябваше да го омае. Нямаше и най-малката представа как. Една развратна част от тялото й шепнеше, че може да му позволи да я омае напълно и да види какво ще стане.

Докато все още смучеше едната й гърда, той докосна другата с нежните си пръсти. „О, да!“ помисли си Елф и отново измърка. Можеше да му позволи да я осветли по тези въпроси. Все пак бе искала да изпита това, а Уолгрейв очевидно притежаваше нужните умения.

След това умът й се проясни. Не бе възможно да се люби и в същото време да задържи маската на лицето си. Разкриването на самоличността й щеше да бъде истински срив. Освен скандала и чувствата му към всички от семейство Малърън, не искаше на един предател да му е известно, че Елфлид Малърън знае неговите тайни.

„Предател. Държавна измяна. Мисли, Елф!“

И тя положи всички усилия да пренебрегне чувствените му ухажвания, да събере мислите си и да намери начин да обърне нещата в своя полза. Като добре възпитана дама, предпазвана от четирима братя, й липсваше опит, но пък, след като беше израснала с четирима братя — единия от които напълно искрен близнак — не бе пълна невежа. Имаше някои теоретични представи какво да направи. А имаше ли смелостта? Разбира се, че имаше. Тя беше Малърън.

Елф се размърда леко и притисна длан до гърдите му. След това, докато той продължаваше да я влудява с изкусните си устни, тя плъзна ръка надолу, докато откри твърдото нещо, което търсеше.

Уолгрейв вдигна глава и я погледна развеселено:

— Мислех те за малка невинна птичка.

— О, такава съм, милорд! Просто не съм напълно невежа…

Нямаше представа какво да прави след това, затова го погъделичка там с единия си нокът. Той се засмя.

— Твоето пленничество и обучение обещават да бъдат приятни, Лизет — но след това отстрани ръката й и седна. — Все пак ще трябва да го отложим. Пристигнахме.

После, със сръчността на добре обучена камериерка, лордът напъха гърдите й обратно в корсета и завърза връзките. След това закачи кукичките на роклята, оправи наметалото и я изправи на крака.

Елф му позволи да я оправи като кукла. Беше слисана от факта, че лодката е стигнала до стълбите и е завързана за тях, без тя дори да усети това.

Да го омае, ама че работа!

Тя потрепери от възбуда и страх. Трябваше наистина здравата да внимава, ако искаше поне да забележи шанса си за бягство.

Той се качи на добре осветените стълби, водещи към Уолгрейв Хаус. Елф хвърли поглед назад, за да види врага, но видя само тъмната река, изпъстрена с подскачащите светлини на другите лодки. Нямаше начин да разбере, дали убийците са наблизо.

Озърна се наоколо, осланяйки се на нищожната надежда за някакъв път за бягство. Все пак високите колкото човешки ръст зидове на Уолгрейв Хаус я обграждаха, а отпред се мержелееше масивният силует на самата къща. Някои от прозорците светеха уютно, но сградата изглеждаше като непоклатим затвор.

Не ставай глупава, укори се тя, докато вървеше по пътеката до Уолгрейв. Пред тях и зад тях вървяха слуги с фенери. Частити бе избягала от още по-непоклатим затвор, а Брайтовата Порша се бе спуснала от прозорец на висок етаж! Винаги се намираха начини.

Ако останеше сама.

Тя хвърли бърз поглед към похитителя си. Той й се усмихна по начин, който подсказваше, че няма намерение да я оставя сама.

О, господи! Може би най-доброто решение бе просто да се развика за помощ. Но дотогава вече щяха да бъдат в къщата и се съмняваше, че слугите ще й се притекат на помощ.

 

 

Навън, откъм реката, Майкъл Мърей придържаше ранената си ръка и наблюдаваше как Уолгрейв и курвата вървят към голямата къща. Когато изчезнаха от очите му, нареди на лодкарите да ги откарат до стълбите на Уайтхол. Тримата му придружители се отпуснаха, понеже по всичко личеше, че скоро няма да се наложи използването на насилие.

Мърей не можеше да си спомни някога да се е отпускал, но сега напрежението го стисна като менгеме около раменете и врата. Дотук лордът беше удържал на думата си, държеше никаквицата под око. Но все пак нещо не му харесваше. Никак не му харесваше.

Французойка. Самият Мърей говореше отличен френски, а и в Лондон винаги имаше французи, но му се стори подозрително.

А и тя не се бе държала като изпечена курва. Дори и не като обикновена метреса. Една жена се отнасяше по по-специален начин с любовника си.

Той потърка раната си и си спомни как изобщо не се бе поколебала да нанесе удара. Това едва ли бе подходящ маниер за глуповатата любовница, за каквато искаше да я представи Уолгрейв.

Шестото чувство му подсказваше, че нещо не е наред, и не можеше да търпи такова нещо сега, когато времето бе тъй наближило. Щеше да му бъде по-леко, ако жената лежи мъртва под храстите на Воксхол. Значително по-лесно. Искаше му се и лордът да лежи мъртъв до нея, но имаше нужда от помощта му. А един мъртъв или дори изчезнал лорд щеше да предизвика неприятности.

Мърей започна да преценява дали ползата от Уолгрейв е повече от опасността, която представляваше. До момента, когато лодката се удари в стълбите на Уайтхол, вече бе решил неохотно, че ползата надвишава риска.

Засега.

Но когато играчката се озовеше в ръцете му…

Той плати на лодкарите и поведе групата си нагоре по стълбите на Уайтхол, като междувременно анализираше начините да намали този риск.

— Кени — рече той, — вие с Мак ще отидете да наблюдавате къщата на лорда. Искам да знам, ако пусне оная червената да си отиде сутринта.

— Тогаз, защо да не идем там утре рано? — изръмжа Мак и се прозина. — Направо съм скапан.

— Защото цялата тази работа може да се окаже шашарма, а в такъв случай той ще я изпрати да си върви веднага щом реши, че сме си тръгнали.

— Оная ли? — изкикоти се Мак. — Имаше обещаващи глезени, ама много, а всички знаем, че лорд Уолгрейв лесно може да ги накара да се вдигнат. Никъде няма да я пусне тая нощ.

— Не можем да рискуваме — Мърей се стараеше отвращението в гласа му да не личи. Неговите хора използваха курви. Дори и любимият му вожд, принц Чарлс Едуард Стюърт, не бе целомъдрен. Мърей нямаше да се опетни по този начин, но знаеше, че другите биха му се присмели за тази превзетост, а това щеше да подкопае авторитета му. Мак се намръщи, но се подчини на заповедта.

— И какво да правим, ако я изпрати да си върви? Да я проследим?

— Разбира се, че не. Убийте я.