Джо Бевърли
Тъмна страст (7)

Седма глава

Елф забеляза Уолгрейв в момента на влизането му.

Разбира се, в тази бляскава компания всеки облечен в траурно черно щеше да изпъква. И дума не можеше да става за някакво шесто чувство, което да я е известило за присъствието му. Разбира се, че нямаше такова нещо.

Все пак не можеше да отрече объркващото потреперване в стомаха си или това, че ръцете й внезапно са овлажнели от пот.

О, господи! Вече ставаше нелепо.

Тя съсредоточи вниманието си върху младия лорд Нортроп и усмихнато прие предложението му за следващия танц. Докато той я водеше напред си наложи да не гледа към Форт.

Все пак потреперването в стомаха й беше от нерви. Не бе свикнала да се сблъсква с Уолгрейв из целия град. Ами ако той разпознаеше в нея Лизет?

Докато музиката започваше и тя правеше реверанс, сама се увери, че е почти невъзможно да я разпознае.

Тази вечер, приготвена до съвършенство от Шантал, бе напълно лейди Елф. Пясъчните й къдрици, ненапудрени, бяха обсипани с малки сини цветчета в тон с бледосинята копринена рокля. Нямаше крещящи червено-златни украси, а фини като мрежа ширити в бяло и сребристо със ситни перлички. За бижута беше избрала комплект от перли и сапфир, който Лизет не можеше да си позволи, дори и да спестяваше хиляди години.

Макар облеклото й да бе точно това, което считаше за досадно, знаеше, че обществото го счита за елегантно и съвършено. Знаеше също, че е приятна компания, харесвана от почти всички. И все пак Форт, който понякога бе мил с глуповатата, безвкусна Лизет, щеше да се усмихне злобно на лейди Елфлид Малърън.

Въпреки добрите й намерения, очите й отново го потърсиха. Той говореше с Шарлот дьо Куртанс. Не, не говореше, флиртуваше! Шарлот бе очарователна млада жена, но колко нечестно бе да флиртува с нея, когато винаги само се зъбеше на Елф!

— Нещо не е наред ли, лейди Елф?

Думите на Нортроп я накараха да осъзнае, че се е намръщила. Тя побърза да заглади нещата с усмивка.

— Нищо особено, милорд. Просто една от онези мимолетни грижи.

Той вдигна ръцете им, за да може тя да мине под тях, след това се обърна.

— Има ли нещо, с което да мога да ви помогна?

Елф се усмихна.

— Благодаря ви, милорд, но не. А сега ми кажете какво знаете за Нова Скотия. Както знаете, брат ми беше изпратен там.

Това поведе разговора в друга, съвсем удобна посока. Нортроп беше един от мъжете, които биха й направили предложение, ако го насърчеше поне малко. Докато бъбреха и танцуваха, тя се запита, защо не го направи. Той беше млад, добре сложен, интелигентен, учтив…

Но не караше кожата й да настръхва, когато я докоснеше, и никога не я караше да мисли за секс. Елф си помисли, шокирана от себе си, че всъщност не може да си се представи да лежи гола в леглото с него — нещо, което успяваше твърде лесно — и твърде възбуждащо! — да си представи с Форт.

Кога бе започнала да мисли за него като за Форт?

Танцът свърши и тя помоли Нортроп да я заведе при леля й Кейт. Иначе щеше да бъде задължена да му прави компания, докато се появи нов партньор. След като освободи по този начин и двамата, тя забъбри с леля си, без да изпуска Форт от очи.

Искаше да бъде с него. Не се опитваше да се заблуждава по този въпрос. Но имаше и алтруистични мотиви. Неразумната враждебност между фамилиите им беше опасна и Елф възнамеряваше да сложи край на това. Тази вечер.

Шарлот беше открадната от друг джентълмен и Форт остана сам, а черните му дрехи го открояваха сред околните. Елф внезапно осъзна, че сигурно не е приятно да бъдеш толкова самотен.

Компанията от приятели на Форт се отдалечи от него и Елф отиде при самотния мъж, преди някой друг да е успял да го стори.

— Лорд Уолгрейв, ще повървите ли с мен? — молбата беше доста дръзка, но не неразумна, тъй като много двойки се разхождаха из залата, докато чакаха да започне следващия танц.

Той се обърна бавно с лице към нея, като очевидно смяташе да откаже. Това обаче щеше да превърне отношенията им в откровена грубост, което те обикновено се опитваха да избягват. След достатъчна пауза, за да прозвучи почти като обида, той й протегна ръка.

Колко странно, че не бе забелязвала ръцете му досега. Е, все пак при последната им среща вниманието й бе погълнато от него като цяло.

Той повдигна едната си вежда и Елф прочете подозренията му толкова ясно, сякаш ги бе изрекъл на глас. Беше си помислил, че му играе някакъв дребнав номер, за да го постави на мястото му!

Тя сложи бързо ръка в неговата и двамата закрачиха величествено из балната зала. Макар и внезапно да бе станала нервна, бе изпълнила първата част от плана си. Докато се разхождаха така, никой нямаше да се присъедини към тях. Така че ако успееше да не обръща внимание на докосването му, имаше възможност да стопи леда.

— Да не би да сте планували да изненадате всички ни, милорд? — попита палаво тя.

— Да ви изненадам ли, лейди Елф?

Да, „стопяване“ беше точната дума. Гласът му можеше да вледени някое от близките парникови растения.

— Толкова рядко ви виждаме на тези нормални светски събития — тя помаха с ветрилото си и хвърли крадешком поглед към хладното му лице. Може би ако го подразнеше, щеше да го позатопли. — Ако бях суетна жена, щях да си помисля, че ме преследвате, Уолгрейв.

— Защото пристигнах тази вечер тук след вас? — той се обърна и я погледна с повдигнати вежди. — Но тогава трябва вие да сте ме преследвали у Сафо, тъй като пристигнахте по-късно — изгледа я, сякаш изведнъж го бе осенила някаква мисъл. — Така е! Няма защо да бъдете срамежлива, скъпа милейди. Ако изпитвате страст към мен, само кажете и ще се занимаем с това.

Загубила духовно равновесие, Елф отвърна троснато:

— Съмнявам се, че ще имате тази смелост, милорд.

Той се засмя, но не приятно.

— Ами опитайте. О, опитайте, Веспа. Дори ако искате тук, на пода на балната зала.

Елф прибягна до прикритието на един прост въпрос:

— Веспа?

— Означава оса.

— Тогава бих искала да не се държите толкова грубо, Уолгрейв.

— Подхожда ви, вие обичате да жилите.

Спряха до голяма колона, украсена с цветя и той се обърна към нея. След това, съвсем объркващо, повдигна ръката й към устните си за флиртуваща целувка.

— Е? — попита Уолгрейв, като се усмихваше, но в очите му нямаше никаква топлина. — Много дами обичат да преследват и измъчват обекта на обожанията си. Обожавате ли ме, моя най-скъпа Елф?

Сякаш нарочно беше застанал така, сред облак кремави цветове, докосващи дясното му рамо, обвит от аромата на розите наоколо.

Елф не си позволи да се поколебае и изрази същата фалшива усмивка.

— Обожавам ви точно толкова, колкото и вие мен, мой най-скъпи Форт, защото вие ме измъчвате също толкова, колкото и аз вас.

— Да ви измъчвам? Потърсил ли съм ви пръв поне веднъж? А вие като че ли тичате по мен като оса към сладко.

— Сладко ли? Господи, милорд, във вас има сладост, колкото в любимите горчилки на лекаря ми.

Все пак, докато вееше бързо ветрилото пред пламналите си бузи, Елф не можеше да не признае, че винаги го е търсила първа. По дяволите този мъж! Щеше да се махне от него, ако не подозираше, че той иска именно това и че то би означавало победа за него.

Беше време да помоли за мир. Можеше да го направи, а и щеше да спаси достойнството си. Преди събеседникът й да успее да измисли нова острота, която да запрати по нея, тя сложи ръка върху неговата и го принуди да продължат разходката си.

— Грешите, милорд — нарочно си вееше бавно и се усмихваше на преминаващите приятели, сякаш разговорът им не беше от значение. — Просто играя ролята на умиротворител. Сестра ви е омъжена за моя брат и това в известен смисъл ви прави част от моето семейство. Не мога да понасям враждебност сред роднините си.

Елф внимателно избягваше да го поглежда.

— Умиротворител? Затова ли сме винаги във война?

— Не е моя вината.

— Така ли? В няколкото случаи, когато сме били принудени да бъдем заедно, никога не сте се колебали да ме жилите.

— Аз? — Елф кимна на дукесата. — Не мога да си припомня нито един такъв случай.

— Ами спомнете си първия път, когато се срещнахме. Вие веднага ме обвинихте, че съм безсърдечен брат.

— След като изобщо не помогнахте на горката Частити, когато имаше нужда от вас…

— Целият свят я смяташе за побъркана развратница. Беше намерена с мъж в леглото си! Всъщност дори аз я видях с мъж в леглото.

— Моите братя не биха ме изоставили при такива обстоятелства!

— Можем само да се молим вярата ви никога да не бъде поставяна на изпитание. А и в крайна сметка — прибави той — аз наистина се дуелирах с нейния прелъстител, което е мой братски дълг.

— Дуелирахте се със Син, проклетнико, а не с онзи ужасен Върнхам!

„Защо, о, защо винаги се заяждаха!“

Той като че ли изтрезня.

— Пребих Върнхам. Проклетият ви брат ми попречи да го убия. Това не се вместваше в изкусния му план.

— Планът на Ротгар успя — забеляза Елф. — Син и Частити се ожениха.

— И все пак свърши със смъртта на баща ми.

Внезапно се озоваха от дребнавото заяждане в мрачната реалност.

— Не можеше да стане другояче — каза тихо тя. — Той полудя и се опита да убие кралицата — майка.

— Полудя заради брат ви.

— Не. Просто може би е преминал границата, защото винаги си е бил луд. Частити ми е разказвала как я е затворил в Мейдънхед, как се е опитал да я бие и как вие сте го спрели.

Той извърна поглед:

— Не е лудост един баща да бие своенравната си дъщеря.

— Значи тогава е бил с ума си?

Елф усети напрежението в него, което сякаш се опитваше да счупи невидими окови. Мъчеше се да си отиде или се мъчеше да остане с нея? Или просто се бореше със спомените?

— Не, не, не беше с ума си. Харесваше му да й причинява болка. Предполагам, че щеше да му достави удоволствие и да я убие. Само че…

— Само че вие не искахте той да умре, защото ви е бил баща. Разбирам.

Тогава Форт я погледна и дори се усмихваше, но мрачно.

— Нищо не разбирате, Елф, понеже сте благословена, вместо прокълната — той отново се спря, но този път до прозореца, далеч от цветовете и аромата. — Откажете се от омиротворяването. Обречена сте на разочарование. Баща ми беше болен човек и брат ви използва и него, и мен като марионетки. И междувременно ни съсипа. Няма да забравя това.

— Баща ви грешеше, а не брат ми.

— Но баща ми беше мой баща, докато вашият брат си е ваш брат. Вие вярвате в семейството. Очаквате братята ви да ви подкрепят дори и когато грешите. Нали разбирате, тази добродетел не е запазена само за Малърънови.

За пръв път говореха сериозно, а тя се проваляше със задачата си.

— Но той е мъртъв — възрази Елф. — Това е минало. Нима времето не заличава всички рани?

— Изглежда, че не. Но кръвта може да бъде успокояващо лекарство.

— Няма да ви позволя да извикате на дуел някого от братята ми!

Това твърдение беше нелепо, но Елф се изненада, когато видя на устните му лека усмивка.

— Ще ме жилите до смърт, за да го предотвратите?

— Бих направила всичко, за да го предотвратя. Вие сте част от семейството ми, макар да го отричате.

Неочаквано изражението му стана мрачно.

— Да не би да искате да кажете, че сте загрижена за мен?

— Разбира се, че съм! Не сте искали да бъдете замесван във всичко това и не е честно да страдате. Не вярвам, че ще се почувствате по-добре, ако успеете да убиете Ротгар, а то няма и да бъде лесно.

— Може да се почувствам по-добре, ако той ме убие.

Равният му глас прониза сърцето й. Какво ли можеше да е толкова ужасно, че той да иска да бъде мъртъв? Нима опитът му миналата година да предизвика Брайт на дуел бе чисто и просто опит за самоубийство?

— Горката Елф — каза почти нежно младият лорд и докосна бузата й. — Пребледняхте, а аз съм ужасен, задето наруших блаженото ви съществуване с тъмната си душа.

След периода, в който беше Лизет, такова мимолетно докосване не трябваше да я стряска, но Форт за пръв път постъпваше така с Елф Малърън и цялото й тяло потрепери като докосната струна на арфа. И неговото изражение беше различно — все още мрачно, но не студено.

— Успокойте се! — рече той. — Ще престана с опитите си да навредя на семейство Малърън. Братята ви могат да се считат в безопасност, що се отнася до мен, освен ако не ме нападнат отново.

Елф успя само да каже:

— Благодаря ви.

— Няма защо — рече безгрижно той. — А и това ви освобождава да посветите енергията си в сграбчването на съпруг, преди напълно да сте се покрили с прах.

След това, с кратка целувка по кокалчетата на пръстите й, Уолгрейв се поклони и я остави във водовъртеж от чувства.

Когато най-сетне осъзна, че стои на същото място, тя си наложи да се усмихне безгрижно и се отправи към леля си, сякаш нищо не е било. За свое собствено успокоение се вкопчи в най-лесното чувство — гнева. Дявол да го вземе, пак бе имал последната дума!

Но това бе толкова малка част от цялото, че почти нямаше значение.

Самоубийство. Беше обмислял варианта да убие себе си или да се постави в положение, в което някой друг да го направи вместо него. Дали бе минало това време? Думите му за по-приятните начини даваха известни надежди, но това не се отнасяше до саморазрушението.

Ами обещанието му да прекрати враждата? Това трябваше да я изпълва с радост — и все пак сърцето я болеше.

Погълната от мислите си, тя промени посоката и се отправи към стаята за почивка на дамите, като се, надяваше да е празна и подходяща за размисъл.

Освен двете прислужници, които стояха отстрани, готови да предложат помощта си, нямаше никой. Елф седна на едно канапе, като си вееше с ветрилото и сякаш гледаше към мрачното бъдеще.

Колко странно, че най-значителният разговор, който бе водила е Фортитюд Харлей Уеър, най-вероятно щеше да бъде последния.

Къде можеха да се срещнат в бъдеще? Въпреки появяването си тук, Форт нямаше склонност към балове и соарета. Елф рядко ходеше на мъжки събирания, където се говореше за спорт или политика, и със сигурност не посещаваше хазартни или публични домове.

Трябваше да се радва, че на враждата е сложен край. Като се имаше предвид какви са опасностите от тази негова враждебност, трябваше да изпитва облекчение, задето се е отказал от нея и ще спре да се меси в делата на семейството й. А вместо това се чувстваше болезнено разстроена, задето щяха да се срещат рядко. Очевидно чувствата й към него бяха далеч по-сериозни, отколкото бе предполагала.

А той я смяташе за жилещо, досадно насекомо.

Спомни си за двата последни случая, когато водовъртежът на обществото ги бе хвърлил на едно и също място. Тъй като се чувстваше гузна, задето семейството й е донякъде отговорно за мрачния му вид, тя се бе опитала да го развесели. Може би се бе почувствала засегната от хапливостта му, но нима наистина се бе държала като оса?

Помисли си тъжно, че наистина се е радвала на няколкото им срещи, макар и да го смяташе за прекалено намръщен. От първата им среща я беше заинтригувал и бе предизвикал тръпнещ отговор от тялото й.

А сега, заради Воксхол, несъщественото привличане бе придобило реални форми. Без никакво усилие можеше да си припомни тялото, устните и вкуса му. Спомените дори изпълзяваха от паметта й, без дори да ги вика, и то в най-неподходящи моменти.

Но може би по-силно от това, че бе опознала тялото му, бе фактът, че бе опознала самия него. Беше го видяла, наистина го бе видяла да се държи непринудено с други хора. Видението на човека, какъвто можеше и трябваше да бъде, не напускаше мислите й. Способен на внимание, доброта и хумор.

Способен да се радва.

Елф си припомни с крива усмивка, че както Частити, така и Порша твърдяха, че той притежава тези добродетели. И се бяха оказали прави.

Но какво трябваше да прави в бъдеще, за да помогне на обещаващия млад човек да победи тъмния, изпълнен с горчивина циник?

Тя стана и провери външния си вид в огледалото. Дългът я зовеше. Трябваше да употреби ума си за залавянето на предателите.

След това може би — просто може би — щеше отново да ужили Форт и да види какво ще стане.

 

 

Посещението на Форт на бала в Девъншир Хаус не го избави от безпокойството, защото сега Елфлид Малърън още повече занимаваше ума му. Може би бащината му лудост беше от тези, дето се предаваха по наследство.

Елф Малърън! Не можеше да си представи по-неподходяща дама, но за момент там я бе пожелал. Не физически, макар и да усещаше нещо такова от нейна страна, а собственически. Искаше я за себе си.

Форт изруга тихо и потропа по тавана на каретата. Когато кочияшът отвори вратичката, Форт му нареди да кара към заведението на синьор Анджело, най-изтъкнатия учител по фехтовка в Англия. Дори и в този късен час Анджело нямаше да върне най-богатия си ученик.

Форт бе започнал да го посещава често, за да се упражнява как да убие Малърънови.

— Защо в този час, милорд? — попита флорентинецът, докато го водеше към залата за упражнения — голяма, просто обзаведена стая. Единствената й украса бяха маските и шпагите, които висяха по стените. Стъпките им ехтяха в празното пространство като в пещера.

— Каприз — рече Форт, докато сваляше сакото и жилетката си. — Десет пъти обичайната ти такса, Анджело.

В тъмните очи на учителя по фехтовка проблесна интерес. Той се поклони и отиде да запали стенните лампи.

Форт събу обувките си, избра си маска и шпага, и застана готов.

— Кого искате да убиете сега, милорд? — попита Анджело, като зае стойка срещу него.

— Може би вас.

Анджело се засмя и го поздрави с шпагата.

— Желая ви късмет. Но няма да ви убия за тези думи. Съгласявам се с повишените ви изисквания, приятелю, само защото не искам да ви видя мъртъв на края на някоя шпага.

Той атакува, Форт отвърна и схватката започна.

— Тази нощ — рече Форт, като се хвърли в атака — не желая да убивам. Просто съм неспокоен.

— Аха! — извика италианецът, отстъпи назад с танцова стъпка, а острието му звънна и изсвистя, за да парира това на Форт. — Значи е жена. Най-сетне, приятелю, най-сетне е жена!

— Не е, проклет да си! — кресна Форт, но след това затаи дъх, защото учителят по фехтовка направи светкавично движение и той се озова притиснат до стената.

 

 

За да избегне проницателния поглед на Аманда, на следващата сутрин Елф закуси в стаята си.

Опита да се съсредоточи върху държавната измяна, но откри, че мислите за Форт избухват в съзнанието й като фойерверки и правят всичко останало невидимо. На бала в Девъншир циничната му маска беше паднала, за да й покаже, че той страда. Елф не можеше да понесе някой да изпитва такава болка.

След като мисли за това през цялата безсънна нощ, тя реши, че корените на проблема му вероятно лежат в смъртта на баща му.

Преди да наследи титлата си, Форт обичаше забавленията, макар и да имаше склонност към лесна избухливост. С настъпването на кризата в семейството му избухливостта бе взела превес, но все още нямаше нищо подобно на тази тъмна горчивина. Това бе излязло на повърхността едва след трагичния бал с маски.

Мъка по баща му? Не, едва ли. Той живееше, притиснат от нещо по-тъмно и по-ужасно от мъката.

Като се сещаше за маскарада през ноември предишната година, осъзнаваше, че е обърнала ужасяващо малко внимание на смъртта на четвъртия лорд. Не беше присъствала в залата по време на фаталния изстрел. Веднага след това беше заета да се грижи за принцеса Аугуста и някои други припаднали дами. Веднага след приключването на бала се бе хвърлила в приготовления за сватбата на Син и Частити.

Сега се чудеше какво точно се е случило, че да засегне Форт по такъв ужасяващ начин. Трябваше да разбере. Подозираше, че няма да намери покой, ако не го направи.